===================================

No. 3486, Tuesday,  5 July 2016

===================================

Трендафила Трендафилова “Пейзаж от Белоградчик”

ХРИСТО СОМОВ: РАЗКАЗИ С ПОСВЕЩЕНИЕ – ГЛАДИАТОРЪТ (1938)

Продължаваме представянето на ранното литературно творчество на Христо Сомов, р. 1920 г. в Белоградчик. Той е писал и разкази, посветени на неговите учители и приятели. По-долу е представен разказът „Гладиаторът“, посветен на ученика Венелин Шутилов от Видинската мъжка гимназия. Този разказ е публикуван в книгата „Хора без покрив“, Видин, 1938 г.

Вече не можем да знаем дали наистина Христо Сомов е бил в приятелски отношения с Венелин Шутилов. Венелин Шутилов е водачът на Легиона (Съюз на българските национални легиони) във Видинската мъжка гимназия. След гимназията той е завършил правни и държавни науки в Софийския университет и към есента на 1944 г. е бил съдебен кандидат (кандидат-съдия) във Видин. На 17  септември 1944 г. заедно с голяма група арестувани Венелин Шутилов е убит след мъчения в м. Вълчешки дол до Макреш в знак на отмъщение за убитите на това място  в бой с военни части и полиция на 17 януари 1944 г. 17 партизани от отряд „Георги Бенковски“, командван тогава от Витко Иванов (Бако).

Ето какво пише за тези събития доц. д-р Михаил Груев (р. 1971 г.), сега председател на Държавна агенция „Архиви“:

Доц. д-р Михаил Груев

[Т]ова, обаче, което смразява  за дълъг период от време всеки опит за съпротива срещу режима и всява вледеняващ страх у селяните във Видинско и Кулско, е масовото избиване на представителите на стария елит или набедени за такива в местността Вълчешки дол, разположена между селата Макреш, Урбабинци (дн. гр. Тошевци) и Вълчек. По някои приблизителни изчисления на 16 срещу 17 септември 1944 г. тук са докарани от двете околии около 298 души и са умъртвени – част от тях по изключително мъчителен начин. Сред избитите са бивши кметове, секретар-бирници, полицаи и горски стражари или просто по-заможни хора от почти всяко село в района. Разбира се, най-голям е броят на жертвите от видинския градски елит, сред които е и протосингелът на митрополията архимандрит Паладий. Лобното място на първите жертви на режима не е избрано случайно. За местните комунисти то вече се е превърнало в място на трамватична памет (по П. Нора), тъй като точно осем месеца преди това, на 17 януари 1944 г., партизанският отряд “Г. Бенковски” води тук сражение с жандармерията, при което дава 17 жертви. Голяма част от тях са от съседните села Макреш и Урбабинци. Впрочем, тъй като петима от загиналите комунисти от второто село, между които и бащата на бъдещия български президент Петър Младенов, носат името Тошо, то е преименувано на Тошевци, а впоследствие е обявено за град. Другото село също си е извоювало името на своебразна крепост на комунистите, поради което до този момент често е било обект на полицейски произвол. При променилата се ситуация партизаните решават да заплатят за смъртта на другарите си с много повече смърт.

Страхът, който се възцарява в района след масовата касапница във Вълчешкия дол, е всеобщ. Не че проливането на кръв е нещо непознато за населението в този край, но до този момент то е ставало в сражения с използване на огнестрелно оръжие от двете страни. Това, което най-много го ужасява, е тъмнината, мълчанието, обгръщащо извършеното, както и неизвестността дали няма да се повтори. Подобно масово убийство е извършено и в Белоградчишка околия. Тук също назидателно  са събрани представители на елита от всяко село. Сред жертвите, сам турил край на живота си, е и ожененият тук само месец по-рано бесарабски българин, писател и краевед Мишо Хаджийски, огласил  през предните години публично в българското обещество истината за злавещите последици  от сталинската колективация в СССР.

Във всеки случай тези масови касапници, устроени от комунистите в района, постигат желания ефект – да всеят страх, който помага на режима безпроблемно да контролира положението през следващите години.

Сред селяните от околните села, у които суеверието, свързано здраво с традиционното християнство, заема ключова роля в мирогледното им съзнание, и до днес съществува непоколебимото убеждение, че след като убийците не могат да бъдат наказани на този свят, възмездие ще получат “свише” синовете и внуците им, въобще поколенията след тях. Тъй като палачите се знаят по име (или с голяма вероятност се предполага тяхното (съ)участие), и днес се сочат техни деца или внуци с по-сериозни, някъде с едва забележими психически проблеми (или въображаеми такива). Особено устойчиво е убеждението за силата на клетвата на дядо Паладий, на когото според мълвата първо са избодени очите. В неговия персонаж се съчетава суеверният страх пред свъхестественото възмездие с християнската вяра в силата на клетвата на висш духовник. Това вярване почива на много архаичен пласт от традиционния народен мироглед, свързан в обратен ред с култа към предците и основаващ се на вярата, че те също предопределят или най-малкото влияят върху съдбата на следващите генерации. Такава според “общественото мнение” е съдбата на убийците във Вълчешкия дол от Грамада, откъдето се предполага, че участват четирима.

“Двама от тех полудеха месеци след това и свършиха в лудница. Един – по-късно – също така. На четвъртия умре целото му семейство. Въобще на всички семействата им – хаир не видеха”.

отец Паладий (1912-1944)

Източник: M. Груев.  (2009). Преорани слогове: колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София: Сиела.

==============================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

От разсекретени американски военно-разузнавателни сведения:
сведение за Бако Иванов, 1953 г.

Теменужка Ангелова, кандидат на филологическите науки (Москва), преводач и поет, р. 1944 г. в с. Струин дол, Белоградчишко

German Agfa Collor Photo Book, Wien, 1944

=========================

Sofia, 5 July 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)