БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 308 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

================================

No. 3340, Monday, 29 February 2016

================================

ДИМИТРИ ВУКОВИЧ КАРАДЖИЧ В БЕЛОГРАДЧИК (1878 Г.)

През цялата Руско-турска война (1877-1878) Белоградчик е бил в зоната на военните действия с участието на руски, сръбски и румънски войски, но Белоградчишката крепост е останала непревзета. Едва с Одринското споразумение търският гарнизон е трябвало да напусне града с оръжието си, оттегляйки се към Скопие, като победителите са му оказали военни почести. С такъв специален статут са се ползвали следните големи турски крепости: Видин, Белоградчик, Русчук, Силистра и Ерзарум.

Ето как е станало освобождаването на Белоградчик по свидетелството на Киро Панов (1937 г.), тогава дете и очевидец на събитието:

Киро Панов, п. адвокат от Белоградчик (около 1936 г.)

„Най-после на 12/25 февруари 1878 г. гарнизонът (турците – защитници на града и крепостта) капитулира с условието войските да напуснат града и крепостта с оръжието си и с всички бойни припаси и да заминат през Св. Николския проход за Македония, което и стана. …Всички българи излязохме край града до сегашната циганска махала, за да срешнем освободителите си. По шосето най-напред се зададе ескадрон руски казаци, начело на които вървеше майор Дмитри Вукович Караджич с персонала, който трябваше да поеме гражданското управление, а след казаците – румънските войски начело с музика. Посрещането бе трогателно, българското „ура“ цепеше въздуха, лееха се сълзи от възторг и умиление. И пътят на освободителите бе усеян с цветя. Веднага освободители и освободени отидохме в църквата да благодарим на Бога за даруваната ни свобода. През време на молебена, при възгласа за многолетието на Царя Освободителя, на Княз Карол и на руския, румънския и българския народи, се дадоха 21 топовни салюти. Ние, тогава още деца, счетохме изстрелите като нападателна стрелба и от уплаха се разплакахме почти всички, та трябваше надълго да ни се обяснява, че тия гърмежи са халосни и че се дават от благодарност към Бога за успешното освобождение на града от турското иго.”

При организирането на новата администрация майор Димитри Вукович Караджич остава в града като Белоградчишки окръжен началник. Той е син на великия сръбски книжовник Вук Караджич (1787-1864). В Белоградчик майор Караджич, тогава офицер на руска служба, не остава дълго – преместен е във Видин и на негово място в Белоградчик идва щабс-капитан Бурулей. По-късно и той е заменен – идва за Белоградчишки окръжен началник българин – Пенчо Черковски, дотогава техник в губернския град, получил назначението си в Белоградчик по препоръка на генерал Гресер. Генерал-лейтенант Пьотр Аполлонович Грессер (1833-1892) е бил много влиятелна личност и неговото ходотайство Черковски да заеме поста в Белоградчик е било от решаващо значение. Генерал Гресер заедно с Позитано и Леже са първите почетни граждани на София. По-късно в Русия той е успял да предоврати покушението срещу император Александър III, като между арестуваните заговорници е бил и Александър Илич Улянов, брат на Ленин.

Кой е Димитри Вукович Караджич (Димитрије Караџић) ? Вук Караджич и неговата съпуга Ана Краус са имали 13 деца, но само две от тях са доживели до зрелите си години – Вилхелмина (Мина) Караджич (1828-1894) (по-късно Вукоманович) е родена на 12 юли 1828 г. и Димитри Караджич (1836-1883), роден на също на 12 юли, но през 1936 г. във Виена.

Родителите – Ана Краус и Вук Караджич

Сестрата – Мина Караджич

Смята се, че Димитри Вукович Караджич е най-образованият офицер на сръбската войска. Той е започнал военното си образование в Инженерната академия в Клостербрук (тогава в Австрия, сега Чехия). После е специализирал в Берлин, Германия и е учил фортификация в Антверпен, Холандия. В Сърбия е получил професорска позиция във Военната академия в Белград. Тогава е бил с чин капитан. Капитан Караджич е участвал в Сръбско-турската война 1876 г. С него като доброволец е бил синът на сестра му Мина – Янко. От този период има две снимки – първата е на Караджич с племеника Янко, а втората е групова снимка, на която присъстват и двамата, но трудно могат да бъдат различени между останалите военни.

Още в Берлин Димитри Караджич е показал личностни отклонения – комар, весели компании и алкохол. В Академията в Белград бил запоздозрян в злоупотреба на средства и пиянството му било причина да загуби преподавателската си позиция. Когато баща му Вук Караджич починал, Димитри успял да продаде имотите му и с част от парите си купил къща в Белград, а останалите пари пропил. Тогава възникнали дразги между него и сестра му, която с писма и разговори се опитвала да го върне на правия път. Димитри често ходил при сестра си да се храни и да иска пари.

След Руско-турската война и краткия си престой в Белоградчик Димитри Караджич заминал на Русия, където, вече като подполковник, постъпил на руска военна служба. При него бил и племеника Янко, който постъпил подофицер в Саратовския полк и имал разрешение да продължи да учи за офицер. И той е писал писмо на майка си във Виена да им изпрати пари. Пиянството на Димитри Караджич се засилило и той загубил офицерската си служба. А Янко Вукоманович (1859-1878), едва на 19 години, внезапно починал от скоротечна туберколоза. В 1883 година и Димитри Вукович Караджич починал в бедност в Санкт Петербург и гробът му днес е в неизвестност. Бурен живот и трагична съдба !

А Мина Караджич е известна в Средна Европа художничка. Тя се е срещала с братя Грим.  Оставила е много маслени картини – ето някои от нейните творби.

Автопортрет

Димитри Караджич

Крали Марко

Трагичната съдба на майор Дмитри Вукович Караджич не е причина в наши дни в Белоградчик да няма няма никакъв знак на почит за него – той е освободителят на Белоградчик от петвековното турско робство и един бюст-паметник за него сега би бил добър атестат за града.

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ДО КМЕТСТВОТО НА БЕЛОГРАДЧИК (1913 Г.), ОСТАНАЛО НЕИЗПЪЛНЕНО

Юрдан Михайлов (1860-1943)

Предложението е на Юрдан Михайлов, редактор-стопанин на „Илюстрация Светлина“ (кн. 1 и 2,1913 г. ). Неговото проучване е за сетнешната съдба на Адолф Бланки (1798-1854) – един от големите приятели на България. По мнението на Михайлов кметството в Белоградчик трябва да именува улица или училище в Белоградчик на името на Жером-Адолф Бланки – един от първите учени, показали на цивилизована Европа красотите на Белоградчик. Това предложение е останало без последствие. И днес в Белоградчик няма материален знак в почит към Адолф Бланки, Ами Буе, Феликс Каниц, Франц Тула – европейски изследователи с огромен принос към нашия град – това са учени, показали на света чрез Белоградчик цяла България. Има и други имена – имената на героите на Белоградчик, които трябва да се поставят в тази редица – полковник Стефан Илиев, поручик Христо Цолов, поручик Васил Савчев, полковник Константин Каварналиев, поручик Димитър Списаревски … И още – македонските революционери в Белоградчик, писателите, учителите, лекарите, учените – тези хора са цял легион. Скалите не са единственото, което имаме в Белоградчик …

Представяте ли си каква емоция, възхищение и гордост ще изпитат многобройните посетители на Белоградчик, ако видят такива исторически паметници и мемориални плочи по улиците и парковете на нашия град.

================================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Щаб на 5-а пехотна Дунавска дивизия, 1913 г. – пред бирария “Грозд” в Белоградчик – подполковник Константин Каварналиев, б. командир на 15-и пехотен Ломски полк (вдясно); вляво – генерал-майор Павел Христов (1859-1921). Останалите офицери са: (от ляво на дясно) са: подполковник Нягул Мръчков, дивизионен интендант, капитан Иван Йонков, дивизионен инженер и санитарен подполковник д-р Атанас Петров, дивизионен лекар.

======================

Sofia, 29 February 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)