БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 308 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

=================================

No. 3336, Friday, 26 February 2016

==================================

МОЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ ПЪТ (АТАНАС СТРИГАЧЕВ)

Аз съм роден в комунистическо семейство. Моите родители са били тесни социалисти, после комунисти и накрая се отвърнаха от политиката, но не се отказаха от социалистическите си убеждения. Спомням си, че вкъщи се говореше не за пари, а най-много за политика. За пари, ако се e говорило, то е било от баща ми, че “не стигат”, а майка ми казваше “колкото има!” И още като дете си спомням, че се говореше за уволнения и, че ще трябва да се местим. На баща ми рядко даваха работа, а майка ми уволниха, когато царски министър станал братовчедът на баща ми проф. Димитър Атанасов, но баща ми не отиде да му се моли.  Дядо ми Стефан – бащата на майка ми е държал малка кръчма в селото си Търговище,  която била по-скоро за малко пиене, но за много политически приказки. Сам той бил винаги опозиция, защото “всички партии лъжели народа”. Там на стената беше залепен голям плакат от Испанската война с двама войника – червен и син – и, когато ги гледах те винаги се мушкаха със щикове…Обясниха ми, че така в Испания се биели републиканци и фашисти. Ние бяхме от червените, защото комунистите искали да няма бедни и богати, а да има равенство и справедливост за всички хора по света. Един от моите братовчеди заминал да помага на републиканците, но войната свършила и го интернирали. Така било още от старини. Независимост и равенство били идеал за човека и борбата била единственото достойно поприще за честните хора.

Това са били първите ми уроци по политика. Тогава съм бил на пет години.  Майка ми беше внучка на Чупренския бунтар Църни Петър, убит до Стакевци от турска засада, а баща ми внук на Грамадския войвода Петко Стригания, загинал  в Белоградчишкото въстание в 1850 година. От там тръгнал и нашия прекор Стригачеви.

В началото на Втората световна война баща ми и аз, защото бях “започнал  вече да разбирам политиката” бяхме на страната на германците. Баща ми така казваше “Нека буржоазията бие една друга!” Но имахме вече разногласия. Аз бях за германците, защото побеждаваха, а майка ми съжаляваше за Австрия, мръщеше се и говореше, че “германското управление на виенчани няма да се хареса”. Защото те били други хора, със славянска жилка.

Обаче когато започна войната срущу Русия, всички застанахме против Германия. Още дядо ми е бил русофил и всички обичахме Русия и Съветския съюз. Бях вече на 11 години и завършил 4 клас, когато започна войната против Русия, и слушах по няколко пъти на ден на къси вълни радио Москва и радио Лондон. По-късно от полицията започнаха да запечатват радиоприемниците така, че да може да се слуша само София. Когато запечатваха нашето радио ги уговорих да оставят малко слабо конците, за да се намества точно Радио София, и те се съгласиха, но щом полицаите си отидоха, отвих бутона с отвертка и го изтеглих от оста на кондензатора и така продължихме да слушаме “черните станции”. Вкъщи и вестници четяхме всеки ден, радвахме се на победите на Червената армия  и чакахме победата над фашистка Германия.

Победата на 9 септември 1944 година посрещнахме възторжено. Аз постъпих в гимназията, станах член на РМС – Работническия младежки съюз и се проявявах  политически много активно. След няколко години РМС се преърна в Димитровски младежки съюз, а после в Комсомол. Като ученик бях председател на ученическото ръководство и много време отделях да организирам политическата работа с учениците. Бил съм делегат на няколко национални ученически конференции,  избраха ме и в Централното ръководсво на ученическия съюз ЕМОС. Четях политическа литература и изнасях доклади и реферати на политически теми. Пратиха ме на лагер-школа и там се проявявах при обсъжданията на беседите. Бях абсолютно убеден във великата сила на марксистко-ленинското учение. Завърших гимназията с пълно отличие, но не ме пуснаха да следвам висше образование, защото без да ме питат решили да ме оставят на работа в Околийския комитет на Комсомола да организирам учениците в трите гимназии на околията. Така станах щатен политически работник. Но тогава започнах да виждам, че реалното политическото положение у нас не върви добре, защото все повече се засилваше недоволството на хората. Започнаха да изключват от вузовете “неблагонадеждните” студенти, обаче като секретар на комитета по пропагандата успях скритно да помогна на двама мои съученици да се възстановят като студенти. След малко колебания и размисли реших, че по-важна е човещината от партийната политика. Написах им отлични характеристики и ги подпечатих с комитетския печат. Това беше първия компромис, който направих с моята политическа съвест. Впоследствие един от тях  (Шкодров) се оказа слаб в етично отношение.

Наум Илиев Христов е секретар на Околийския комитет на БКП в Белоградчик. Тук се е подписал за участие в пленум на ЦК на БКП, проведен на 11 февруари 1949 г.

Между сътрудниците в младежкия комитет имаше неприятни разправии от типа “кой да води бащината си дружина”, а това ми беше не само чуждо, но и неприятно. Убедих се, че партйната работа не е поприще за мен. Тогава секретар на околийския комитет на партията беше един учител от Салаш – Наум Илиев и той ме предложил да кандидатствам да следвам в Москва. Наум Илиев имаше голям авторитет сред народа, но скоро го махнаха за очудване на хората. На конкурсния изпит изкарах абсолютния бал 36.00. С облекчение се отървах от политическата работа в комитета и заминах да следвам физика в Москва. Като студент в Московския държавен университет дори не поглеждах български вестник, съвсем не се интересувах от политиката. Нямах нито време, нито желание. В българската судентска група продължиха ежбите между сънародниците ми и трябваше да се държа настрана. Тогава руската политическа действителност не ме интересуваше и нищо не разбирах от нея. Занимавах се само с моята наука и завърших Московския университет с отличие.

В София постъпих на работа като млад специалист във Физическия институт  на БАН. Когато подадох документи да ме приемат в партията, първия път ми отказаха. Възпротиви се партийният секретар Милко Борисов – едно бъдещо академично величие – с мотива, че не ме познавали. Като че партията не е политическа организация, а някаква роднинско-приятелска компания, където е важно да се познаваме и обичаме. Това ме разстрои, защото  бях убеден комунист и не си представях живота без да съм в първите редици на строителите на социализма. На следващата година ме приеха за член на БКП като на събранието неочаквано се изказа за мен проф. Ангел Балевски. Той тогава не беше председател на БАН, а само директор на създадения от него институт. Веднъж в коридора той ме заговори нещо и говорихме около десетина минути. И на събранието неочаквано Балевски стана и рече за мен, че имам “аналитичен ум и че такива хора са необходими на партията”. Неговото изказване направи силно впечатление на събранието в моя полза, защото Балевски беше много авторитетен, но се оказа “зла прокоба”. За ума не знам, но после все повече се убеждавах, че точно такива хора като мен не са необходими на тая партия. Тъй като тогава не виждах пред мен ясна перспектива като физик, реших  да кандидатствам за аспирантура в СССР, но срещнах съпротивата на двама партийци. Особено “активният борец” академик Дацев показа отрицателното си отношение към “съветските възпитаници”, което ми беше не само неприятно,  но и очудващо.

По това време се проведе важният Априлски пленум на партията, и много от партийната политика започна да ми става ясно. Когато бях аспирант в Московския университет се откъснах от партийния живот,  но в Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна, където работех по дисертацията си, трябваше да понасям диктата на едно низше “партийно началство”. Вярно, аз не търпя да се подчинявам, но мога, ако човекът ме превъзхожда и го уважавам, обаче такива случаи в партийната иерархия не са чести. Партията не е това, което теоретично се говори и пише, а реалната партия са хората в нея.

След аспирантурата постъпих на работа като асистент във Физическия факултет на Университета. Там в партийната организация се бяха хванали “гуша за гуша” и това отнемаше много сили за разправии.  Понякога стигаха до махленско ниво и оставяха силно неприятно впечатление. Някои учени не са способни за научна и преподавателска работа и изливат енергията си в партийни разправии. Когато ме назначиха по съвместителство в Министерството на Народната просвета, се прехвърлих в партийната група на министрството и там се почувствах много добре. Нямаше ги безкрайните събрания, а точно обратното – мир и другарско разбирателство. Още веднъж се убедих, че каквито са хората, такава е партията. Там работех с ентусиазъм и наивната надежда, че правилното провеждане на партийната политика ще оправи недъзите на висшето образование.

Настана 1968 година – времето на Пражката пролет. Аз четях всяка страница на руското списание “За рубежом” с преводи от западната преса. И както започнахаме да се поотпускаме в приказките дръпнах едно изказване пред студентите, което ги “взриви” – потъна в аплодисменти, но се оказа фатално за мен. Обсъждахме проблемите на киното и си позволих обобщения и за партийната политика. Обаче на събранието присъствала и някаква от ЦК на БКП. Тази “другарка” на другия ден докладвала и лично секретарят на ЦК Коцев изискал да чуе магнетофонния запис, който студентите направили. Като чул какво приказвам идеологическият фюрер казал : ” Този е опасен, защото може да поведе студентите”. Тогава нашите партийни величия много се страхуваха  да не стане и у нас същото каквото ставаше тогава в Чехословакия.

И започнаха да ме разследват и обсъждат на редица събрания и заседания в течение на месец и половина. Студентите като млади и честни хора открито и твърдо застанаха в моя защита. Искаха дори бунт да направят, но аз ги спрях, защото това би била безсмислена авантюра.  Не отидох при никого от моите тогава “големи приятели”, познати от студентските години в Москва, като Методиев, Джагаров, Д. Станишев да търся защита и милост партийна, а даже с любопитство чаках да видя докъде ще стигне партийната инквизиция. Сам без да го моля ме защитил моят приятел Илия Костов като казал, че не бива да ме наказват много, защото “нямало да има ефект, тъй като съм непоправим”. Той ме знаеше добре, защото беше секретар на ОК на РМС в Белоградчик, когато бях ученик. Наказаха ме, но не ме унищожиха. Тогава разбрах, че самата партия вече се е “разцепила” на управляващи и управлявани. Никой от моите колеги партийци не вдигна глас против мен в защита на партийната политика! Всички бяха за мен, макар и неактивно, защото се страхуваха от партията си. Над тях се възвишаваше “партийният елит”, който те не одобряваха и насила “уважаваха”. Моите колеги в министерството твърдо застанаха зад мен – от портиера до министъра, който ме толерираше.  На министъра Ганчо Ганев – член на ЦК – наредили да ме уволни дисциплинарно, а той ми подсказа сам да си дам отставката. Началникът на “Личен състав” Хорозов, един изпечен бивш партизанин казал, че за мен “подписва  с двете си ръце”. Партията се беше разслоила на управляващи и подчиняващи се. Не ме болеше от наказанието – то беше най-ниското – мъмрене без вписване в личното дело. На събранието наказанието  мина с малко мнозинство и то след като сам подканих студентите да гласуват за него. Секретарят на районния комитет  Кирил Петров ме беше предупредил, че ако не се гласува да ме накажат, Централният комитет щял да разтури цялата организация! Защо да пострадат всички заради мен? И аз подканих студентите да гласуват за наказанието. Тежкото беше другото – аз разбрах, че партията не ми е майка, а зла мащеха и взаимно вече не се обичаме.

Най-странно беше и това, че Държавна сигурност даде трезва оценка на моето “престъпление” и ме пуснаха на специализация в САЩ.  А там се убедих също, че партията е неискрена и двулична. Българите в Ню Йорк ме следяха служебно, но косвено ми даваха да разбера, че по информацията, която са получили за мен, ме уважават и ми съчувстват. Даже по човешки бяхме приятели, но разбира се помнех правилото да се пазя повече от приятелите, отколкото от враговете. От приятелите най-опасни са умните, а тези бяха над средното ниво – ДС умееше да си подбира кадрите. В Принстън  се запознах с Кирил Блек, изгонения като разузнавач от България, бивш директор на Американския колеж в София, който ми оказваше съдействие и аз му бях благодарен.

Д-р Живко Василев Стефанов (1905-1974), зъболекар в Кнежа и Белоградчик

Тук трябва е необходимо малко отклонение, защото говори за състоянието на партията. Тогава български представител в Организацията на обединените нации в Ню Йорк беше членът на ЦК на БКП Милко Тарабанов. Той е бил въдворен като комунист преди 1944 година в Кнежа, където вуйчо ми д-р Живко Василев се е грижил за семейството му и го е издържал. Били приятели още от студентските си години във Франция и вуйчо ми не можел да гледа как Милко гладува…Обаче след години като гръм ме удари новината, че този Тарабанов е бил агент на царската полиция. Затова е бил въдворен в Кнежа! За да следи приятеля си благодетел! Но след години, когато от архивите се разбрала неговата роля, този полицейски агент бил “сгазен от кола”. Това още веднъж ми даде да разбера, че на честна политическа работа са способни само честните и наивни хора.

Когато се върнах в София във университета вече ме следяха изкъсо. Това ми беше изключително обидно. Вече имах опит в следенето и сам разкрих, кой ме следи и донася за мен. Този беше  един посредствен тип, още не завършил химия задочно и “отведнъж” назначен като майстор в катедрата по атомна физика без да има нужда от такъв. Като че ли случайно ме срещна Геoрги Илиев – мой съученик, а той имаше висок пост в МВР и ми каза “да внимавам, защото много лоши сведения за мен се давали”. Когато му казах, че от нищо не ме е страх и нищо не могат да ми направят, защото аз съм най-честния комунист, той ми рече, че и “автомобил може да ме сгази!” Тогава престанах да се обаждам на партийните събрания. Разбрах, че безполезно е да говориш, когато никой даже  смее да чуе, камо ли да те поддържи. Тогава честните партийци се отвратиха от партията, защото верността към нея не се преценяваше по вярност към идеите, а към Т. Живков…Жестоко време! Отврати се и легендата Денчо Знеполски, с когото бях близък и имахме откровени другарски разговори. Разбрах, че партията съвсем се е изродила и да ѝ вярвам повече би било наивност и чиста глупост. Тя ми няма доверие и ме следи, защо аз да продължавам да вярвам в нея?  Все по-често си спомнях думите на майка ми “Да не ти е простено с политика да се занимаваш!”

Едни ми нямаха доверие, но други партийни другари се сещаха за мен и като че ли ме държаха в “запас”.  Няколко пъти ми предлагаха да ме назначат на партийна и управленска работа,  да стана член “номенклатурата”, та да “помагам”, но  отказвах. От опита ми в Министерството на просветата бях разбрал, че  тази система не може да се оправи и само бих си губил времето, а исках да съм свободен да правя каквото си искам. Щом трябва за всичко да се пита ЦК, си като с вързани ръце. Даже моят съученик Александър Лилов вече секретар на ЦК  ме покани на разговор, но разговорът ни не потръгна. Не можех да изразявам възхищение от “фантастичната му кариера” и от работата му. Предварително бях решил да се държа независимо, “на разстояние”. Без да си въобразявам, че съм “нещо”, бих се чувствал унизително да му ставам сътрудник, като го знам още като ученик, че тогава не беше нещо особено. Не мисля, че превиването на гръб е положително качество.

Вярно е, че съм непокорен и непоправим – това е в кръвта ми – нали  двама мои прадеди са оставили кости, защото са били непокорни.  Така се разделих с партийно наследство от моите родетели. Жалко, обаче такава е диалектиката на развитието – всичко преминава в своята противоположност, но не се разделих със социалистическите идеи. Социалистическите идеи си остават мои – те са моето истинското наследство. Не аз, а партията им измени, и затова се разминахме.

Убежденията са лична вътрешна работа на човека, те са негово право и негова лична собственост и за тях никой не бива да бъде наказван. За убежденията си човек сам се наказва с най-тежкото наказание – разочарованието. За социалистическите си  убеждения моите родители бяха строго наказани. Много комунисти са били затваряни в затворите, а някои са били осъждани на смърт. Но  само на нас останалите живи така ни се струва, че най-тежкото наказание е смъртта. А от друга страна погледнато това не е най-тежкото, защото умираш със съзнанието, че си прав, че достойно си проживял живота си, че имаш признанието на другарите си, че твоите идеали ще се осъществят, ще станат реалност и когато вече те няма . Това си заслужава да умреш с песен на уста, когато виждаш, че “земята се отърсва от отровната си плесен”. Смъртта  може даже да не възприемеш като е наказание, а като награда към, която си се стремил в живота си.

Не е ли по-тежко наказание да останеш жив и да се упрекваш, че сам си сбъркал пътя, защото  неправдата продължава да съществува, да виждаш, че идеалите ти са били химери…и за теб остава само разочарованието, а в него утеха няма и достойно трябва да го преглъщаш! Моите родители останаха живи и бяха наказани с разочарованието, а те го понасяха гордо и само в тесен семеен кръг споделяха мислите си. И не само гордо понасяха, но достойно се държаха и лоялно към властта на новоизпечените комунисти. Те не критикуваха открито, но не от страх, а от мъка пред себе си. Те бяха убедени, че идеите са верни, а на практика се изкривява приложението им. В душата си те оставаха идеалисти, които се отвращаваха от съвременната им комунистическа власт и не участваха в нейните мероприятия, но оставаха лоялни към нея. Те продължаваха да се надяват, че някога ще се оправят нещата и извращенията ще бъдат  порицани.

По същия път съм вървял и аз. Но отидох по-далече – след разочарованието стигнах до отчаянието, защото разбрах, че тогавашния режим е непоправим и, че теорията на марксизма е била правилна за преди два века, а в наше време е необходимо нещо друго, но тъй като и бях поостарял накрая стигнах до безразличието.

В края на 1989 година се образува Зелената партия и  ме избраха в Националния комитет. Заминах за  моя роден Белоградчик  и  заедно с моя съученик и приятел  Александър  Хараламбиев образувахме там организация на Зелената партия. Каних и Шкодров, но той ми отказа, защото “нищо нямало да стане”, после обаче на гърба на СДС успя да стане депутат, професор и ректор на университет.  В политиката има две категории хора – едни знаят да я използват, а други не. Скоро се разочаровах още веднъж – убедих се, че “Зелената партия” фактически е партия “Комсомолци за кариерата”, но на мен за комсомолец ми е отдавна късно, а кариерист никога не съм и бил, и я напуснах. Зелената партия се разцепи и даже някои предлагаха мен за лидер, но се намери един, който каза, че немало да е подходящо, защото съм бивш член на БКП.  Веднага разбрах, че с такива няма да се стигне доникъде и сам си направих отвод. Събранията в тази група започнаха да се превръщат на пиянски компании, а това не понасям. Последното, което видях бяха навирените крака на председателката. Пияна тя беше паднала от стола.

Взех си шапката и така свърши моята “партийна кариера”. Сам Каракачанов напусна партията и стана преподавател по философия. Той е честен човек и не става за партиен лидер. По-късно Зелената партия се разцепи пак и една част от нея влезе в СДС, но аз вече нямах общо с нея. Тази дясна партия все повече миришеше на болшевизъм. СДС повтори в съкратени срокове историята на БКП и се разпадна. Такава е логиката на съдбата на партиите. На моите години вече човек трябва да поумнява. Разбрах, че навреме съм се отказал от политическите партии. Сега продължавам да се интересувам теоретично от политиката и чета политическа литература,, но не се бъркам в нея. Дори не ходя да гласувам.

Преди няколко години упрекнах моя стар приятел, че продължава да вярва на СДС, а той ми  отговори “И аз поумнявам като теб, но…по-бавно!” И се сещам за ония младежки тодини, когато бях убеден комунист и политически работник, но още тогава поставях човещината над партийността. Политиката се променя, партиите се сменят, а обществото остава и човещината трябва да бъде върховния принцип.

Действителността се променя и се налага да се променят и убежденията, но недостойно е, ако това става поради лични егоистични интереси. При промяна на убежденията важното е да остава човек верен на собствените си принципи, които трябва да са над партийните и личните интереси. Човещина и социална справедливост трябва да са основните принципи на човека и да стоят над принципа за политическата и партийна вярност. Политиката се променя, партиите изникват и се разпадат, а в човешкото общество остава и човещината трябва да бъде основен принцип. Без него обществото би се превърнало в копитно стадо или вълча глутница. Необходимо е да има иерархия в структурата на принципите. Сложна система без иерархия се разпада. Така и в структурата на принципите трябва да се определи кои над кои стоят. Човешкото общество е по-стара форма на сдружаване от националните, професионалните, партийни и други форми на сдружаване. Човешкото общество е първично спрямо партийното общество и затова човешките принципи трябва да определят партийните. Човещината трябва да бъде принцип по-висш от партийното другарство. Ние сме преди всичко човеци, после българи и накрая политически и партийни съмишленици. Затова, ако човек измени на партийните си убеждения, за да запази човешкото или българското в себе си, не трябва да го считаме за изменик и предател. Партийното мислене може да се променя в зависимост от политиката и обстоятелствата, а човешкият облик трябва да се запази.  Ако човек загуби партийен ориентир, но запази човешкото в себе си, той може да намери други ориентири. Ако не са партийни, може да бъдат професионални или някакви други, но ако загуби човешкото, никакви ориентири повече не ще може да намери. Стратегическа смяна на принципите е допустима и достойна, ако запазваш човешкото в себе си. Аз загубих най-ценното от политическото наследство, което бях наследил от моите родители – вярата в партията. Разделих се с партията не по моя вина, но останах верен на идеите. Партията обещаваше да води към комунистическото общество, но не успя, излъга моите наивни надежди, и аз я оставих. Обаче родителите ми бяха дали характер и нещо по-висше – вярата в справедливото бъдеще на  Човечеството.

Сега нито съм член на някаква партия, нито ходя да гласувам. За кого? В сегашния с вид БСП е партия на спомените, а не е партия на надеждата. ГЕРБ – това е същата БКП (от същия “материал” друго не би могло да се направи!) само, че с прозападна ориентоция, а аз съм за пробългарската ориентация. Не съм против Европейския съюз, но съм против неговата антируска политика, не само защото обичам Русия, а защото съм против всичко “анти”. Искам всички народи да се разбират в мир и сътрудничество, но не съм религиозен.

===========================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

1977 г. Приятелски мач между Балкан – Белоградчик и ЦСКА – поводът e откриване на ремонтирания стадион в града (изпраща Валентин Георгиев)

Подпоручик Тодор Георгиев Тошев от Белоградчик пред мемориала на 2-ри конен полк в гр. Лом (изпраща Евдокия Тошева)

======================

Sofia, 26 February 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)