БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 304 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

=================================

No. 3312, Friday, 5 February 2016

==================================

СПОМЕНИ  НА ТОШО МИКОВ СТРИГАЧЕВ (1967 Г.) – ШЕСТА ЧАСТ: КМЕТ

КМЕТ СОЦИАЛИСТ

След Септемврийското въстание партията беше обявена за нелегална и временно свихме байраците. Като уволнен учител станах агент на едно застрахователно дружество, но след поставянето на партията вън от законите не можех да обикалям селата за застраховки. Поради това останах у дома да се занимавам със земеделска работа и да помагам в бакалския дюкян на брат ми Тасо. През това време веднъж попитах кмета на селото дали биха ме назначили пак като учител. Той ми каза: “Ти гледай да останеш жив, а за служба не питай”. Много е тежко да си млад и да можеш и да искаш да работиш, а да не ти дават работа.

През 1927 година като си казах “По-добре късно, отколкото никога”, реших да се запиша студент в Свободния университет по икономически науки в София. Учех задочно като посещавах по няколко лекции, когато ходех до София да заверявам семестрите си, а повечето време си четях и работех на село. На 30 декември 1928 година се венчах с Фердинанда Стефанова, която беше по това време учителка по агрономство в земеделското училище в Боруш.

В края на юни 1930 година завърших университета. Според дипломата ми имах право да постъпя на работа в някоя банка, или търговска кантора, но поради настъпилата стопанска криза работа не се намираше. За нови служители в Земеделската и Народната банки се произвеждаха конкурсни изпити тайно само за близки приятели и роднини, а за другите важеше правилото: “По-лесно ще мине камила през иглени уши, отколкото да влезеш на работа в банка”. Поради това продължавах да стоя без работа.

През есента на 1931 година жена ми беше преместена от Боруш на работа в Земеделската катедра във Видин. Едва през февруари 1933 година постъпих на служба като инспектор по труда във Видин и чак тогава се събрахме да живеем заедно.

Обаче след преврата извършен от Кимон Георгиев на 19 май 1934 година през юли бях уволнен от работа, защото съм бил комунист. И така след по-малко от година и половина пак останах без работа. Към края на октомври 1934 година беше уволнена и жена ми като комунистка. Така ние и двамата с висше образование останахме без работа. През времето на Кимон Георгиев диктуваха военните. Аз ходих два-три пъти при началника на гарнизона, командира на моя пехотен полк във Видин полковник Бораджиев да искам да ми даде работа някъде и веднъж му казах, че “ако не ми се даде работа, ще трябва пак да вдигам червения байрак като комунист!”

В началото на декември началникът на околийското управление ми съобщи, че ако съм съгласен може да ме назначат за кмет в някоя селска община… Аз се зачудих: уволнили ме като комунист, а сега искат да ме назначат за кмет! Значи военните ми другари са се застъпили за мен. Но понеже бях прекарал вече дванадесет години без работа, се съгласих като си казах: “Молби може, но никакви частни и съмнителни ходатайства, и ще управлявам по закон”. Назначиха ме за кмет в с. Раяновци, Белоградчишко. Към общината се числяха и селата Ошане, Вещица и Влахович. Последното село по мое предложение беше прекръстено “Подгоре”. След две години през февруари 1937 година по мое желание бях преместен за кмет в село Белотинци, а после в с. Чупрене.

В Раяновци училището беше много старо и през 1936 година се приготви план и определи място за построяване на ново училище. През лятото на 1937 година като кмет на Белотинци организирах довършването на училището, което заварих само иззидано и покрито. В Чупрене основното училище и прогимназия се помещаваха в две много стари паянтови сгради и те бяха недостатъчни да поберат учениците. По мое предложение се определи място, изготви се план и извади камък за основите на новото училище. Моите предшественици и местната интелигенция не бяха си пръст помръднали по въпроса за училището.

Старото училище в с. Чупрене

Преди да отида в Чупрене от жена си знаех, че в миналото там е имало много комунисти и знаех мнението ѝ за някои по-видни от тях. Постепенно се сближих с тях, и те ми съдействаха в работата, а аз ги пазех от властта. Не съм дал на никому от тях да падне косъм от главата и винаги при запитване съм отговарял, че няма никакви прояви на комунисти – както в Чупрене, така и в другите села на общината. Реакцията в селото беше недоволна от моето дружене с комунистите, донасяла за това на граничния офицер и другаде. През април 1940 година получих заповед за уволнение като комунист. Областният директор във Враца тогава Цанко Каракунев казал: “За Стригачев докато съм аз, в моята област работа няма”. Чупрене напуснах на 1 май 1940 година и се прибрах на стопанството си в Орля.

През март 1941 година бях назначен за кмет в с. Скобелево, Пловдивско, което се намира в Родопите над селата Перущица и Устина. Скобелево бе малко село от стотина къщи. Къщите бяха иззидани от камъни и покрити с плочи, защото когато задуха южен вятър откъм Бяло море – “Беломорецът”, както му казваха, той беше много силен и керемиди не можеха да се задържат по покривите. Селото притежаваше малко работна земя и я използуваше за засяване с ръж и картофи, които там много добре виреят. За сметка на малкото работна земя селото притежаваше около сто хиляди декара елхови и букови гори.

с. Скобелово

После получих заповед за преместване в “новоосвободената територия” за кмет на общината в село Балта-Бериловци, Пиротско. Не исках да отида там, но бях граждански мобилизиран и не беше възможно да откажа. Балта-Бериловци се намира на горното течение на река Тимок. Общината се състоеше от 7 села: Балта-Бериловци, Кющица, Черни връх, Равно буче, Алдина река, Яня и още едно малко село. Работната земя е съвсем малко, само покрай реката и тук-там по някоя горска полянка, която използуваха за засаждане на картофи. Към Балта-Бериловци долината е малко по-широка и на север от селото в полите на южните разклонения на Стара планина има и малко лозя. Населението е много бедно и се прехранва предимно с овцевъдство и козевъдство. Хората са много добри – уж били сърби, но са си като нашите българи – каквито са както нашите чупренци и горноломци.

Общински седмичен вестник: Пирот, Бабушница, Босилеград, Цариброд и Трън

Към края на октомври в общината се получи нареждане от населението да се изземе овчата вълна. Отговорих, че понеже овчарите не са били предупредени навреме, тъй като това е трябвало да стане през април, а българските власти са постъпили там по-късно, едва през юни, няма вълна за събиране. Колкото е имало, всичко е било навреме изпрано, изпредено или вече продадено. След това околийският управител от Пирот по телефона ми нареди да съставя актове на всички овчари, а те бяха 500-600 души. Казах му, че няма да съставя актове, защото хората не са виновни. Той ми каза, че ще отговарям аз. Възразих му, че така ще стане по-добре, защото ще отида на по-сигурно място – в затвора. Последва нареждане да се реквизира царевицата. Отговорих, че царевица почти не се ражда в района на селата. Написах също, че населението гладува и няма от къде да купи храна. За изхранване на селяните ще трябва да се достави държавна храна от Пирот и, че за тази цел ще са необходими към седемстотин тона брашно! Тогава управителят каза, че храна може и да не дадат, но признава, че моят доклад е направен компетентно. След това всяка седмица по няколко коли волски и конски докарваха брашно от Пирот. Хората бяха много доволни. Когато партизаните питали къде е кмета, за да го застрелят, хората казвали: “Само кмета пазете! Кметът е наш!” Когато трябваше да напусна Балта-бериловци, на изпращането ми хората викаха: “Кмете, защо ни напускаш? На кого ни оставяш!…”

Семейна снимка с двете деца Атанас и Стефан

След 1944 година Тошо Стригачев е изключен от комунистическата партия поради това, че “бил кмет през фашистко време” (А. Стригачев).

=============================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Марковски пехотен полк с ген.-майор М.А. Пешня в Белоградчик, 3 март 1924 г.

Ген. Пешня (1886, Вилнюс – 1938, Париж) е в центъра (седнали) – с бялата фуражка

Марковски пехотен полк с ген.-майор М.А. Пешня в Белоградчик, 3 март 1924 г.

Ген. Пешня (1886, Вилнюс – 1938, Париж) е в центъра (с бялата фуражка)

======================

Sofia, 5 February 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)