СПОМЕНИ НА ТОШО МИКОВ СТРИГАЧЕВ (1967 Г.) – ПЕТА ЧАСТ: СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ

БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 303 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

=====================================

No. 3302, Friday, 29 January 2016

======================================

The meteogram: Belogradchik

СПОМЕНИ НА ТОШО МИКОВ СТРИГАЧЕВ (1967 Г.) – ПЕТА ЧАСТ: СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ

ВЪСТАНИЕТО – УСТРЕМ И КРАХ

През 1922 година като агент на едно застрахователно дружество обикалях околните села и правех събрания за партията и образувах групи или ядки от наши привърженици. Един ден др. Йото Велков се завърна от Видин и съобщи, че от окръжния комитет му казали, да стоим настрана от земеделците и да не вземаме никакво участие в тяхната работа. Такова било нареждането на ЦК на партията. Вследствие на това ние, комунистите, се оттеглихме от земеделците и те от нас. Това становище на ЦК на партията беше погрешно. Ако навсякъде тогава се бяха обединили комунисти и земеделци и противопоставили на превратаджиите със сила, както направиха другарите от Плевен, Нова Загора и някои други места, ние щяхме да имаме успех в борбата.

През февруари 1923 година по нареждане на окръжния комитет на партията проведох събрания в селата Вълчек, Александрово, Рабиша, Ошане, Раяновци, Подгоре, Раковица, Старопатица, Бранковци и Пседерци.

През пролетта на 1923 година се проведоха избори за народни представители. Преди изборите на събрание в Грамада говори др. Трифон Саралиев от с. Килифарево, един прекрасен комунист – член на ЦК на партията, който беше кандидат в окръга. Отидохме с него в с. Урбабинци да направим и там събрание. Беше към края на февруари, или началото на март, но помня добре, че имаше сняг, беше следобед и много студено време. Там от общината ни отказаха да разгласят за събранието, че уж нямало барабанчик. Тогава аз взех барабана, ударих го и обявих за събранието. На избора Саралиев беше избран, но след преврата, извършен на 9 юни от буржоазията начело с професор Александър Цанков и реакционните генерали, той бе убит. Организацията в Килифарево се противопоставила на преврата, както бяха направили и другарите от Плевен начело с др. Асен Халачев, също убит, и другарите от Нова Загора начело с др. Петко Енев, и други организации.

Трифон Саралиев, убит на 12 юни 1923 г.

Тези избори се произведоха от правителство на Земеделския съюз начело с Александър Стамболийски. Агитацията на земеделците преди изборите беше насочена най-вече против нас, комунистите, защото земеделците се страхуваха да не спечели изборите нашата партия, която се ползуваше с голям авторитет и симпатии сред народа. В спорове преди изборите спомням си, че им казвах: “Опасността за вас е отдясно, т. е от страна на буржоазията и генералите, а не от нас – комунистите”. И действително, след като БЗНС спечели изборите с болшинство в парламента, буржоазията и реакционните генерали извършиха преврат на 9 юни 1923 година.

Вечерта на 9 юни 1923 земеделските първенци в Грамада по онова време: Нино Петров, Дано Антов, Петко Недков, Петко Тошев Стригачев, Георги Цеков Корешински и други се събрали и дойдоха та ме извикаха от дома и ми казаха, че е извършен преврат против правителството и народната воля, изразена на изборите. Решихме да се обединим в единен фронт и да се противопоставим на превратаджийската власт със сила. Съставихме революционен комитет, който да ръководи борбата. Аз бях избран за председател на комитета. Решихме на 10 юни, неделя, да устроим митинг. За тази цел наредихме още през нощта да започне да бие тревожно черковната камбана и сутринта с барабан да се разгласи за митинга. Още през нощта наредих др. Йото Велков да замине за Видин, за да иска от окръжния комитет на партията парола за нас за действие.

На 10 юни времето беше слънчево и се бяха събрали още от сутринта много хора, не по-малко от 500-600 души пред старото училище, където се състоя митингът. Имаше и много жени. На митинга Нино Петров говори от страна на Земеделския съюз и аз от комунистите. Приканихме хората да бъдат готови и заедно земеделци и комунисти да се противопоставим със сила на превратаджийската власт. След 10 юни за организиране на митинга ни подведоха под съд за метеж. Извикаха ни няколко души от земеделците и мен при следователя във Видин, но ни пуснаха под гаранция от 2 000 до 5 000 лева.

На 31 юли във Видин в къщата на Иван Чонос се състоя тайно заседание на окръжния комитет на партията, на което присъствувахме аз и Живко Кръчмарски от село Белотинци. На него се отчете грешката на партията, извършена на 9 юни при преврата и се взе решение за подготовка на въстание в единен фронт със земеделците. През август проведох съвещания с другарите от организацията в Грамада и от групите от околните села. Обикалях селата като агент на застрахователно дружество. Властта обаче не спеше – тя се страхуваше от настроението сред народа и ни следеше. И на 6 септември бях арестуван и откаран в Кула, където имаше арестувани другари и от други села. След пет-шест дни арест ни освободиха. Изглежда, че искаха само да ни сплашат.

Преди обявяването на въстанието на 23 септември 1923 година в Грамада бяха дошли Асен Бъчваров – изпратен от Видин, и Недялко Ненов от Кула, за да участвуват в ръководенето на въстанието. Събрахме се тримата в дома на Иван Нинов Стоевски на съвет. Асен каза: “Нощес ще трябва да превземем общината в Грамада и да обявим революцията”. Аз възразих: “Не! Ние ще направим по-разумно, ако организираме една чета, с която да отидем в помощ на другарите от Кула, за да превземем Кула, а Грамада и другите села ще паднат и без бой след това”. Недялко Ненов подкрепи моето становище и така решихме. Това стана на 22 септември, неделя. Тогава в Грамада се провеждаше панаир и беше много добре посетен. През целия ден кръстосвах из панаира и на всеки срещнат верен другар от комунистите и от земеделците казвах вечерта към 9 часа да се яви в “Йончово бранище” – над Дунавската чешма на билото между двете рекички.

Към 7 и половина часа надвечер другар ме срещна на панаира и ми каза, че от Кула е пристигнал секретарят на околийското управление Игнат Милушев и ме търсил да ме арестува. Аз веднага изтичах у дома, взех си пистолета и парче хляб и тръгнах за сборния пункт. Там се събрахме около четиридесет души. Имаше няколко другари и от село Урбабинци (Тошевци), между които си спомням Георги Цв. Бързашки и Доно Тошов Пъртеняшки. Оръжие нямахме, някои бяха тръгнали само с тояги. С пушки манлихери бяха дошли само пет души: Недялко Ненов, Асен Бъчваров, Петко Тошев Стригачев, Кръстьо Ц. Даскалски и Георги Цв. Бързашки. Оттам тръгнахме за Кула. Нощта беше ясна и от пълнолунието беше светло като ден. Минахме през долния край на село Пседерци (сега Коста Перчово) и продължихме. Обаче преди да стигнем в Кула още над чешмата в местността “Поповец” ни срещнаха младежи от организацията на нашата партия и ни казаха, че в Кула там полицията вече е арестувала всички по-първи комунисти и земеделци. Войници от граничния участък са блокирали града с картечници и полско оръдие и из града има усилен патрул.

Като разбрахме това, ние се отбихме в малка горичка под пътя, за да решим при това положение какво да правим. Сами да нападнем с пет пушки и да превземаме града беше немислимо, още повече че властта беше будна и бе взела всички мерки. Казах, че като офицер не мога да водя хората на безсмислен разстрел. След кратко съвещание всички решихме да се разпусне четата и да чакаме да видим как ще се развият събитията. На връщане към “Церова вода” изпратих другаря Йото Велков да отиде заедно с Асен Бъчваров във Видин, за да проверят какво става там, а аз заедно с др. Георги Цв. Бързашки тръгнахме за с. Макреш. Там пристигнахме едва към 8 часа на другата сутрин. Искахме да се свържем с другарите от Макреш, та отидохме у дома на Рачо Попов. Жената на Рачо ни каза, че всички са отишли в с. Александрово. Ние с Бързашки отидохме към гара Макреш и чакахме там до следобед завръщането на другарите от Макреш, но в това време чухме, че идва влак откъм Видин и се чуват артилерийски гърмежи. Влакът караше войска и отиваше да потушава възстаналите. Ние се оттеглихме през гората към с. Вълчек във Вълчешкия дол.

Вечерта по луна отидохме в кошарата на брат ми Панко в местността “Фарафун”, та се нахранихме, взехме си хляб и сирене и отидохме пак във Вълчешкия дол, за да сме по-близо до с. Макреш и да можем да се свържем с другарите от там. На следващия ден 24 септември разбрахме, че другарите от Макреш отстъпват към с. Цар Шишманово по посока към сръбската граница. Ние с Бързашки не можехме да се свържем с тях и решихме да тръгнем към с. Влахович (сега Подгоре).

Първата вечер спахме в един дол между Макреш и Цар Шишманово, където случайно срещнахме Коцо Стоянов от с. Урбабинци. Там той ни донесе торба с хляб. След вечерята той си отиде в кошарата, а ние спахме в нанесената от вятъра шума в дола. На следващия ден продължихме внимателно придвижването си из горите и вечерта стигнахме в полите на Балкана при кошарата на дядо Ходжата, някакъв роднина на Георги. Искахме той да ни преведе през границата. Той ни нахрани с мляко и ни посъветва да почакаме някой ден, че още не се знае какво ще стане, а после, ако трябва ще ни преведе и то по-лесно би било денем, а не нощем. Ние се съгласихме с неговия съвет, върнахме се назад и отидохме на кошарата на бащата на Георги над Урбабинци към горния край на рекичката. Крихме се пет-шест дни в една овча кошара, където майката на Георги ни донасяше да ядем. Една вечер Георги замина с цел да се добере до Видин и да влезе в квартирата си, каквато имаше още като ученик в гимназията и да каже, че си е бил там, а не си е бил на село. Обаче още с пристигането му бил арестуван.

Останах сам още три дни в овчата кошара и една вечер тръгнах пак за кошарата на брат ми Панко в “Фарафун”. Минах над Урбабинци откъм западната страна през рекичката под селото, излязох на брега и после, като вървях покрай Джаджовица, някаква нощна птица се спусна върху мен, но кимнах с тоягата и се запазих. На кошарата заварих брат си. На следващата сутрин той отиде в селото, за да провери ще мога ли да се завърна у дома. Надвечер се върна и ми каза, че няма опасност за живота ми. Скрих револвера и тръгнах за село, там веднага бях арестуван и на другия ден ме откараха под стража в Кула. В полицията заварих около трийсетина души арестувани от Кула и селата. Държаха ни в ареста още двадесетина дни. Началникът на граничните войски капитан Тъпанаров, за когото се говореше, че бил с леви убеждения, освободи всички освен мен, Недялко Ненов, студент и Дото Бръмбаров, учител от Кула. Откараха ни под конвой във Видин. Там след няколко дни престой в ареста една нощ при нас се яви началникът на гарнизона подполковник Белоречки да ни разпитва, но на следната сутрин ни освободи. Като излязохме от ареста ние тримата отидохме и си направихме снимка за спомен…