БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 302 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

============================

No. 3297, Monday, 25 January 2016

============================

ПЕТКО МИХАЙЛОВ ПОСРЕЩА СЪВЕТСКИ ДРУГАРИ (1973 Г.)

Публикации върху историята на Белоградчик в годините на комунизма (1944-1989) рядко се появяват в нашия Лист. Тук ще имате възможност да се запознаете с едно рядко и навярно непознато свидетелство – дописка от Ю. Шумайлов, публикувана в Висточно-Сибирская Правда, бр. 252 от 25 октомври 1973 г. Вестникът е орган на Иркутския областен комитет на КПСС и на Областния съвет на депутатите на трудещите се, а авторът е специален кореспондент на вестника, посетил Белоградчик на 14 – 17 септември 1973 г.

Превод:

Връщайки се от далечно странстване

„Когато бъгаринът няма какво да прави, – казва българска пословица,  бута старата си къща и започва да строи нова.“

Тази пословица е вярна в някаква степен. В град Белоградчик, Видински окръг, всички частни домове са нови, тухлени, двуетажни, по правило увити с лози. Когато се приближиш до тях, струва ти се, че градът израства от белите скали, в редици наредени чак от самата югославска граница.

В този град с осемхилядно население последен бутна старата си къща Петко Михайлов, първи сектетар на Градския комитет на Българската комунистическа партия.

Намерихме го с преводачката Бояна късно вечерта на една тясна стръмна уличка, уютна и даже някак си декоративна. Петко Михайлов слезе от горния етаж на къщата си, широкоплещест и широкоскулест, като протегна ръка.

„Добре дошли при нас, другари ? – попита той, а след това се извини, че не може в дадения момент да ни отдели много време. Денят беше 15 септември. В този ден в България започват учебните занятия в училищата и затова той днес трябва да види с учителите.

Беседата с него стана на следващия ден.

Петко Михайлов ни разказа историята на града, говори за промишлеността и трудовите хора в завода и селското стопанство, за перспективите на развитието на града.

Съветски туристи в този район почти не идват. Това е свързано главно с една причина – няма къде да ги подслоним … В града имаше два полублагоустроени хотели. Сега работата е друга. Новият хотел може да приеме едновременно 150 туристи, като им предложи комфортни стаи, макар че за туристите това по начало не е важно. В началото на настоящата година в Белоградчик в продължение на няколко дни проведе заседанията си Международен симпозиум Интеркосмос. Проф. Алла Масевич бе представител на Съветския съюз на този Симпозиум и тя стана почетен гражданин на града.

Проф. Алла Масевич (1918- 2008) и проф. Малина Попова (1922-2011), астрономи, в Белоградчик, 1965; в дясно – дъщерята на Алла Масевич

Интересът към този град не беше случаен. Тук се намира най-голямата астрономическа обсерватория в България с Планетариум, Завод за телефонни апарати, почти половината от продукцията му отива в СССР. Всъщност, заводът снабдява с телефонни апарати и редица други социалистически страни. В 1976 г. обемът на продукцията на завода и доставките в СССР ще се увеличат десет пъти. В района на Белоградчик селското стопанство е напълно механизирано и то се развива по тесни отрасли – отглеждане на ягоди и плодове, животновъдство.

В Белоградчик идват главно екскурзианти от София, каза Петко Михайлов. Нашето основно богатство са скалите, които могат да гледат в продължение на часове.

Колата лети в Белоградчишкото дефиле. Вглеждайки се в причудливите очертания на скалите, можеш да разпознаеш един витяз и монаси, мечка и жена, странници и конник. Белоградчишките скали – единствено в Западна Европа такова необикновено чудо на природата, за което са писали много пътешественици и писатели. Но и те, независимо от пълнотата, точните и образни изрази, така и не са могли да доведят до читателя цялата красота на този ъгъл на България.

Обаче главният туристически обект на града се намира на най-високата му точка. През нощта той се осветява с прожектори. При тяхната светлина се появяват старинни кули и стени. .. Това е знаменитата Белоградчишка крепост, построена сред скалите още от римляните в края на III век. Крепостта е построена на походящо място. От тук тръгват пътища в разни посоки на България. Какво ки не виждала тази крепост: обсадата на римляните и после на турците. През 1850 г. на територията на крепостта са били избити от турците 3000 българи за участието им във въстание. Тук е братската могила на рдейните предводидели на това въстание.

В крепостта сега често има гости. Идват и киноработници. Буквално неотдавна шведски кинематографисти снимаха тук филм по мотиви от повестта на М. Лермонтов „Вадим“.

„За да осигурим на туристите всички блага и удобства, каза в заключение на беседата Петко Михайлов, ние преди всичко ще разширим хотелските услуги.“ В близко време в града ще бъдат построени още два хотела.

Нашата „Волга“ лети по грижливо подържаното шосе, маркирано с високи пирамидално оформени тополи. Пътуваме мълчаливо. После шофьорът Ваня, пълното му име е Иван Александров Лозев, Горублянина, нарушава мълчанието.

„Вярна е пословицата“, казва той. „Коя?“ – „Тази, за която говори секретарят на Белоградчишкия комитет на БКП Петко Михайлов“ – „когато българинът няма какво да прави, бута стария си дом и започва да строи нов“. Българите живеят при социализма хубаво и получават за строителството облекчения от държавата. Аз също, например, строя за себе си триетажен тухлен дом с гараж за леката кола. Ще пристигнем в София, мой гост ще бъдеш, всичко ще покажа.

Думите на Ваня не са лишени от основания. Наистина, при затрудненията с държавното комунално строителство на жилищни сгради, в републиката се поощрява частното строителство. За това държавата предоставя на частниците определени облекчения. Такова строителство е много разпространено в селските местности и в предградията на големите градове.

На разклона към малкия градец Димово има указателна табела „Рабишка пещера“. Там Ваня обръща Волгата в тази посока – към хълма и мотела там. Наоколо се намира единствената и най-красива уникална трикилометрова пешера, сведения за която има още от периода на матриархата. А тези сведения са скални рисунки на древните хора, запазили се до наши дни. Пещерата е видяла много. Неотдавна археолозите са намерили тук останките на няколко десетки пещени мечки. Днес пещерата е един от най-интересните туристически обекти. В пещерата са се крили хайдути, които са я използвали против турците. От трите зали засега показват две. В третаза зала се провждат проучвания, пък и тя още не е благоустроена. Но пощавайки първите две зали, оставаш поразен от нейната красота, създадена от водата. В това подземно царство, с екскурзията, продължаваща повече от два часа, можеш да попаднеш в източен град с минарета и турски джамии, да се запознаеш с фигури с отлично изпълнение.

Ние пристигнахме в пещерата в пиков час. Тук са бяха събрали екскурзианти едва ли не от всички краища на България, на екскурзия бе и едно подразделение на Българската народна армия. Забележителен епизод: в този ден във всички вестници на България бе публикуван Указ на Правителството на НРБ за награждаването на Генералния секретар ЦК на КПСС Л. И. Брежнев със Златната звезда на Герой на Народна република България. В ръцете на всички наоколо имаше вестници. Редом с тях наблизо се намираха войници. Като чуха руска реч (съветски туристи в тези места засега не идват), те се приближиха и започнаха да свирят на акордеон руската песен „Калинка“, приклякайки и поглеждайки към нас. Именно с тази песен те искаха да изразят уважнието си към своя велик руски брат.

Този красноречив текст на Юрий Шумайлов връща спомена към силните години на Белоградчик – градът бе нарастнал четирикратно, бе сменил населението си и бе променил своя облик. Това, обаче, не се дължеше на естествен прираст – просто много пришълци бяха дошли в града от селата на Белоградчишката околия. Само в събота и неделя градът възстановяваше предишия брой на населението си – тогава новите „граждани“ се връщаха по селата си, където бяха останали старите им родители; в неделя привечер градът отново набъбваше с връщането на тези хора, които носиха със себе си нужните им продукти за следващата седмица. Когато възрастните хора по селата завършиха земния си път, този двустранен поток секна и се сложи началото на необратимото обезлюдяване и опустошаване на селата. Това се случваше в цяла България, защото масовата миграция от селата към градовете засегна 3,5 млн българи.

Шумайлов очевидно е впечатлен, че в България има строителство на частни тухлени домове – това в СССР не е било разрешено в градските райони. Действително в Белоградчик в тези години новите къщи никваха много бързо. Някой може да се запита как това е могло да стане при добре познатия хроничен дефицит на стоки и материали в комунизма. Най-напред новите „граждани“ веднага при желание безплатно получаваха строителни петна (в района на града имаше много незастроени места). Навярно са имали и банкови кредити. Така се появиха цели нови квартали. Собствениците сами с цялата фамилия и с приятелски бригади (главно от съселяни, също дошли в града) бързо изграждаха своите нови къщи. А проблемът с дефицита за години намери естествено решение – вярно е, че по магазините и складовете нямаше много неща за купуване, но, ако имаш „селски“ на подходяшо място да получиш „под тезгяха“ нещо, което ти трябва, наистина е ефективно решение. Освен това се крадеше от обществения сектор – чувал съм да казват: „щом е общонародна собственост, значи е и мое – ако не го взема аз, друг ще го вземе; ако не го вземе никой, то просто ще пропадне“. Тези явления разбира се бяха познати на властта. Тодор Живков ги нарече „малка правда“, която не се преценяваше за особено опасна, защото това са отживелици от капитализма, които с установяването на комунизма по естествен начин ще закърнеят и отпаднат. Важна е „голямата правда“ – всеогряващото слънце на комунизма, което бе обявено на съветските хора, че ще се появи през осемдесетте години на XX век, и дружбата със Съветския съюз – „дружба от векове за векове“.

А Петко Михайлов е зет на Кръсто Джонов, дългогодишен редактор на в-к „Белоградчишко ехо“, орган на Градския комитет на БКП в Белоградчик. Той е женен за дъщерята на Кръсто и Невена Джонови – Емилия Петрова (учителка и поетеса). Къщата, за която става дума в репортажа по-горе е на ул. „Петко Казанджи“. Майката, Невена Джонова, също е известна като дългогодишна учителка. Тук ще покажа две снимки. На втората от тях Петко Михайлов си е купил лек автомобил – „Запорожец“. Пред колата е и неговият син Михаил – той сега не живее в Белоградчик, зъболекар е, пише стихове и рисува добре. Прилагам и едно от неговите стихотворения, посветени на Белоградчик.

Снимка, изпратена от Цветан Младенов (на трибуната), б. гл. инж. на ДЗС – Белоградчик и след това – гл. инж. на АПК – Белоградчик.
Среша на първенците в АПК – ноември 1978 г.:
На първия ред: л/д Петко Михайлов, секретар на ГК на БКП, Боян – тракторист от Гранитово, Ангел Богдановски, председател на АПК – Белоградчик и Кирил Миленков, зам.-председател на АПК

================================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Избор на Видинския митрополит Неофит, 12 септември 1914 г. Белоградчишката духовна околия е представена от: Свещ. Ангел (Чупрене), свещ. Станко Цветков (Стакевци), Живко П. Иванов (Влахович, сега Подгоре), Илия Тодоров (Ружинци)

Черквата в с. Черно поле, Белоградчишко (снимка от преди няколко години)

=========================

Sofia, 25 January 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)