БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 302 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

=====================================

No. 3292, Friday, 22 January 2016

=====================================

СПОМЕНИ НА ТОШО МИКОВ СТРИГАЧЕВ (1967 Г.) – ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: УЧИТЕЛ В ГРАМАДА

След завръщането ми в Грамада бях назначен като учител в основното училище. Там заварих Тодор Титоренков, който беше директор на прогимназията, жена му Райна Титоренкова и Митьо Костов – учители, а в основното училище учители бяха: Данко Ненов от Кула, Ценка и Данка Цекови от Видин, Мито Ив. Гицов и аз. На мен дадоха да водя четвърто отделение.

Тодор Титоренков

През Първата световна война от 1915-1918 година, когато България воюваше на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция, нашите войски по фронтовете бяха останали голи (с изпокъсани дрехи), боси и гладни – с една дума, в плачевно състояние и беше издигнат лозунгът: “Празна раница не пази граница”. При това и без достатъчно бойни припаси. Духът на нашите войски беше убит. Войските на Сърбия, Англия и Франция, действащи на Солунския фронт като много по-добре въоръжени, направиха пробив на нашия фронт при Добро поле. При артилерийска стрелба те със залпове хвърляха срещу нашите позиции по стотици и хиляди снаряди, та се запушваха баирите, а нашите оръдия рядко се обаждаха с единични изстрели. Нашите войски бяха разбити. Голяма част от тях паднаха в плен, а останалите бягаха към България и искаха да отидат в София, за да се разправят с царя и правителството. На път за София в Радомир войските бяха посрещнати от тогавашните водачи на Българския Земеделски Народен Съюз – Райко Даскалов и Александър Стамболийски, които обявиха  “Радомирска република”. Оттам войските се отправиха за София, към Владая и Княжево станали боеве между тях и посрещналите ги възпитаници на военното училище и войниците от Софийския гарнизон. Паднали много жертви. Цар Фердинанд абдикира на 3.Х.1918 г.

След войната недоволството сред народа, не само сред войниците беше много голямо. Народът от села и градове беше осиротял, оголял и обосял. Хората ходеха с дървени налъми и ядяха царевичник, качамак, защото житото се изземваше насила от производителите и се предаваше на германците. Нашата партия – партията на комунистите, тогава наричана партия на тесните социалисти, се бореше против войната и изобщо против буржоазния строй, против държавата на богатите и печелеше бедния народ на своя страна.

През войната като военен съм кръстосал Балканския полуостров от Видин до Кожух планина на Солунския фронт, и от Косово поле до Тулча в Добружда. След демобилизацията в родното си село Грамада бях назначен за учител в основното училище. В Грамада заварих народа в голяма мизерия, а отгоре на всичко върлуваше и така наречената тогава “испанска болест” – грип, която взе много жертви. Народът негодуваше и търсеше изход от тежкото положение. Аз и някои по-будни другари казвахме, че спасението е само в революцията по примера на Октомврийската революция в Русия през 1917 година под ръководството на болшевишката партията на Ленин. Но за да се извърши революция у нас, бе необходимо предварително да се създаде силна партия по образеца на болшевишката партия в Русия, която да ръководи народа. Партията на тесните социалисти се бореше за революция за разлика от широките социалисти, които на дело поддържаха буржоазната държава. Но партията на тесните социалисти беше още много слаба и затова трябваше навсякъде по селата да се образуват организации на партията на тесните социалисти, за да се организира народа да бъде готов за революция.

На 20 януари 1919 година – Ивановден след предварително проагитирване се събрахме около трийсет души в кръчмата на дядо Мико Големански и там след една кратка реч на дядо Петко Нинов Стаевски, който беше учител в с. Бранковци и известен като социалист, решихме да образуваме организация на тесните социалисти. Записаха се около двайсет души, между които си спомням другарите: Йото Велков, Вътко Митов (Катърчето), Цано Марков (Бабин Стефанкин), Иван Г. Ваков, Иван Цолов (Кукувичката). За секретар на групата по предложение на дедо Петко бях избран аз като по-грамотен. Нашата дейност отначало се състоеше в критика на другите партии, които поддържаха буржоазния ред в държавата, и привличане на нови членове в групата. Такива нови членове станаха наскоро директорът на прогимназията Тодор Титоренков, учителят Мито Ив. Генов, Недялко Христов, Вельо Гергов Янин, Дано Димитров, Цеко Вълчов Марков, Иван Нинов Стоевски и други.

През лятото на 1919 година към края на август или началото на септември се произведоха избори за народни представители. Нашата организация разви усилена дейност в агитация и устройване на публични събрания, на които говориха наши другари от Видин. В деня на избора за застъпник пред изборното бюро бях посочен аз. Гласуването се извършваше с бюлетини от различни цветове. Ние, комунистите (тесните социалисти) и нашите съмишленици гласувахме с червеновинени бюлетини. Жените нямаха избирателни права, а и за мъжете гласуването не беше задължително. След завършване на гласуването и преброяване на бюлетините се оказа, че нашите червеновинени бюлетини са три пъти повече от сбора на всички бюлетини от другите партии! Нашите бяха над 190, а всички останали около 60. Тогава председателят на бюрото, един стар учител от с. Раковица, каза за мен: “Това момче се потруди и заслужва похвала!”

Стоян Омарчевски (1885-1941)

През месец май (или юни) на 1920 година от дружбата на Земеделския съюз беше устроено публично събрание в училището, на което беше дошъл от София да говори Стоян Омарчевски. Беше неделен ден и събранието беше добре посетено. Имаше и много наши членове и съмишленици. Ние с учителя Мито Иванов с разни апострофи предизвиквахме присъствуващите да осмеят публично оратора, и той беше принуден да напусне събранието преди да завърши. Аз използувах случая, качих се на масата, от където се говореше и започнах да държа реч. Омарчевски, излизайки от стаята, се обърна на вратата и каза: “Аз на вас ще ви дам да ме разберете”.

И действително ни даде. На следващата година той стана министър на народото продвещение в правителството на Александър Стамболийски и през март 1921 година след едно наше публично събрание по заповед на Омарчевски ни арестуваха: мен, Тодор Титоренков, Мито Иванов, Недялко Христов, Кирил Митев от Лом, Петко Костов от с. Пседерци, Цвятко Йончев и жена му Ценка и Йото Велков – всички учители, с нареждане да ни откарат под конвой пеша в София през Кула и Видин. Това беше пред един избор за окръжни съветници. За събранието полицейският старшия Тошо Коцов Върбанов донесъл, че ораторът Цвятко Йончев бил казал, че “Стамболийски бил направил врат като бик”.

Първият ден вървяхме пеша от Грамада през Кула до с. Войница и там преспахме. Вторият ден от Войница през Видин стигнахме до с. Арчар.

Когато ни прекарваха през Видин, обградени от конна полиция, минавайки пред окръжния съд пред нас на улицата излезе видният комунист – адвокат др. Тодор Петров и с все глас извика: “Къде сте покарали тези народни учители? Да не са запалили някое село?” А полицаят от конвоя с извадена сабя му извика “Назад!” и пак ни подкара напред. Третия ден не ни прекараха през Лом, а от с. Сливата ни подкараха направо до с. Василовци. След това през гара Брусарци, с. Сливовник, с. Студено буче, с. Вълкова слатина и вечерта пред изборите пристигнахме в гр. Фердинанд. На следващия ден трябваше да продължим през Берковица и Петрохан за София, обаче на планината към Петрохан се виждаше такава силна снежна фъртуна, че полицаите от конвоя отказваха да вървят поради страх от виелицата, и така се принудиха да ни откарат до София с влак. В София ни откараха в Министерството на народното просвещение. Там ни отведоха при главния секретар на министерството Крум Попов, който ни каза, че не е трябвало да правим събрания, а да си гледаме учителската работа и ни освободи. Ние казахме, че нямаме пари за път за връщане. Той ни каза, че пари не могат да ни дадат, а ако искаме да ни върнат пак безплатно, трябва това да стане пак по етапен ред с конвой от полиция. Ние отказахме и всички групово отидохме в Централния комитет на нашата партия, който тогава се помещаваше в собствено здание до площада пред Лъвов мост. Явихме се лично при дядо Благоев и му разказахме как и защо сме докарани, и той нареди да ни дадат пари за път от партийната каса.

Тодор Петров (вляво) и Георги Димитров

През лятото на 1921 година излезе от Министерството на просвещението окръжно нареждане, че учители не могат да заемат ръководни длъжности в партийни организация и предадох длъжността партиен секретар на Марко Ценов, който наскоро се беше завърнал от Америка, където е бил работник няколко години и там участвувал в социалистическа организация. Той стана секретар формално, а фактически аз продължавах да ръководя организацията, защото той работеше под мое ръководство. От 1 септември 1921 година аз и другарят Титоренков бяхме уволнени като учители в Грамада. Титоренков и жена му бяха назначени в с. Княз Александрово (сега Димово), а аз останах без работа.

През есента на 1921 година вследствие продължителна суша през лятото в Поволжието в Русия беше настанал голям глад. Нашата партия в изпълнение на своя интернационален дълг събираше помощи за гладуващите. И един неделен ден през есента аз, придружен от волска кола, водена от Дано Димитров, целия ден обикаляхме из улиците на Грамада и от къща на къща събирахме кой какво и колко обича да даде за гладуващите в Русия и на другия ден го изпратихме в окръжния комитет на партията във Видин.

Паметникът на Тодор Титоренков е Белоградчик (убит на 27 септември 1923 г. в околностите на гара Макреш; тогава комендант на гарата е бил поручик Атанас Пантев от Белоградчик (двадесет години по-късно полковник Пантев е бил убит при влизане в дома си в София от бойната група на Митка Гръбчева – Величко Николов и Виолета Янкова)

Поручик Атанас Пантев от Белоградчик

========================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Полк. Петър Пантев Атанасов (1897-1945), от Белоградчик, брат на полк. Атанас Пантев, офицер с високи длъжности, кавалерист, смъртна присъда от Народния съд

Семейна снимка на полк. Атанасов – със съпругата Димитринка и дъщерята Люба

=========================

Sofia, 22 January 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)