БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 276 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 3079, Friday, 24 July 2015
==============================
СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – ШЕСТА Ч!АСТ: В СТРАНСТВО
Авторът: Фердинанда Стефанова Стригачева (1897-1976)
Във Виена и Берлин
След Първата световна война някогашната велика Австро-унгарска империя се разпадна и в новата Австрия настъпи страшна стопанска криза – обезценяване на кроната, която катастрофално спадаше всеки ден. Това правеше живота за чужденците по-евтин, защото чуждите пари в Австрия бяха по-скъпи, което даде възможност на много български студенти от средното съсловие, между които бях и аз, да заминат за Виена и да продължат образованието си.
Пътувах сама като взех адресите само на двамата ми братовчеди Ангел Василев от с. Протопопинци и Никола Недялков от Видин. Във влака имаше още много други студенти от различни краища на България, но от нашия край бях само аз. Пътувахме през Югославия с експреса, който правеше голям престой в Белград. И понеже след войната още не бяхме в добри отношения със сърбите на мъжете не разрешиха да слизат от влака, а за жените бе свободно, затова реших да сляза и разгледам Белград сама, въпреки настояването на моите спътници да не слизам, за да не ми се случи някаква неприятност.
От гарата отидох чак на другия край на Белград и седнах на една пейка в крайдунавската градина, която се намираше на високия бряг на Дунав, точно срещу Земун. Място прекрасно, но градината не бе добре подредена. Не се страхувах, че съм сама, защото поради близостта ни със Сърбия, нашият и техният говор бяха сходни и не се чувствувах като в чужда държава. Това бе времето непосредствено след смъртта на крал Петър и целият град бе потънал в траур.
Всичко ми се виждаше интересно и не усетих как са изминали няколко часа. Тръгнах бързо обратно, обаче съм тръгнала не по улицата, която води за гарата. Когато попитах, всеки свиваше рамене и не разбираше думата “гара”. Сега вече ме обзе страх. Само момиче в чужда държава, с пари само колкото за пътни разноски, а малко време оставаше до тръгването на влака. Най-после се намери един човек, който ме разбра, че търся “станицата” и ми посочи отсрещния ъгъл, зад който се издигаше Белградската гара. Направи ми впечатление, че площадът около гарата съвсем не бе подреден – стоварени безразборно камъни и греди, а на тях бяха насядали окъсани хамали и цигани. Бързо се отправих към паспортното бюро, за да си взема заложения паспорт, и оттам, запъхтяна, се качих на влака. Вагонът бях добре запомнила.
Сутринта влакът осъмна сред сивите унгарски степи. Потънали в дрезгавина, те ми се видяха толкова интересни, че не можах да се откъсна от прозореца. Комасираните земеделски стопанства, правилно очертаните парцели засилиха още повече желанието ми да следвам агрономство, за което отдавна си мечтаех.
Когато пристигнахме във Виена, настанихме се в хотел “Белведере” до самата гара, където хубаво ни “одраха”. Това бил скъп хотел, където отсядали само богати чужденци търговци.
Записах се да следвам агрономство, въпреки желанието на майка ми да уча медицина. Тази печалбарска професия никога не ме е привличала. Физиката, която започнах да уча в София, ми се видя отвлечена наука без голямо практическо приложение по онова време. Като селско момиче, отраснало по нивите и лозята обичах земеделието. Институтът за земеделие “Боденкултур” имаше три отдела – агрономство, лесничейство и водно инженерство. Сградата се намираше край великолепния “Турски парк” (Туркешанцпарк) в ХVIII Бецирк – квартал на Виена. Върху каменните стълбове на входните врати имаше изобразен полумесец, за да се помни от поколенията, че тук през 1672 година до самата Виена са били разбити турците и завинаги прогонени. Паркът е построен по английски тип – без много цветни лехи, а повечето дървета, езера, скали и водопади. Пътят ми за института минаваше край малко хубаво водопадче, чиито води се провираха между сиви скали, обрасли с шипки и храсти. Много обичах да сядам край него, защото неговият шум ми напомняше за ромона на водопада, който караше малката селска воденичка срещу бащината ми къща. И понеже три години не бях се връщала в България, тъгата ми по родината беше голяма.
Институтът за земеделие “Боденкултур”
Турският парк – Туркешанцпарк
След като пристигнах и се записах, нямаше смисъл да посещавам лекции, тъй като не знаех немски език. В гимназията бях учила френски. Поради това двамата ми братовчеди ме заведоха в едно предградие на Виена – Мьодлинг, и ме настаниха в евтин чешки хотел, защото във Виена трудно се намираха квартири поради големия наплив на студенти чужденци. Привечер братовчедите ми си заминаха обратно за Виена, и аз ги изпратих до гарата, като смятах, че добре съм запомнила хотела и улицата, водеща към него. Обаче и тук ми се случи същата неприятност, както в Белград. Сбърках улицата. Името на хотела добре запомних, но като не знаех езика, не можех никого да попитам, а докато се лутах от улица в улица, припадна гъста есенна мъгла и започна да ръми дъжд, а все още не можах да си намеря хотела. По едно време се озовах край една малка рекичка, върху която бе построено малко кокетно мостче. Отсреща бяха красиви вили и от там долитаха звуци на пиано. Завидех на тези хора, че са у дома си. Спомних си добре, че по пътя за моя хотел не се минава по мост и река, значи тръгнала съм в обратна посока. Дълго време стоях, подпряна на това мостче, умислена и уплашена, гледах мътните води на реката и ме обзе ужас. Чужда страна, чужди хора, език не зная, а нощта все по-бързо настъпваше. Дъждът се засили и започнах да треперя от студ. Най-после реших да тръгна в противоположна посока, с намерение цяла нощ да се скитам из улиците докато се разсъмне и намеря хотела. Обаче недалеч от мостчето пред мен се изпречи едно малко параклисче с разпятието Христово, каквито се срещат често на запад по кръстопътищата. Изведнъж си спомних, че през деня на отиване към хотела с братовчедите ми минахме край този параклис. А недалеч зад него се издигаше хотелът, който веднага познах. Поздравих с “Добър вечер” по чешки хотелиерката, една дебела и симпатична чехкиня, и бързо се отправих към стаята си.
Но за мен и тази нощ не бе лека. Едва бях заспала дълбоко страшно уморена от лутането из непознати места, изведнъж чух някакъв тайнствен шум под прозореца на моята стая, който непрекъснато се повтаряше. В хотела бе всичко утихнало и мен ме беше срам да викам. Какви ли не страшни мисли ми минаха през главата! Спомних си всичко, каквото бях чела в сензационните романи за хотелски стаи с тайни входове, и не смеех да се помръдна в леглото си, а завита през глава, само чаках кога по-скоро ще се разсъмне. Призори започнаха да хлопат вратите на съседните стаи и чух гласът на хотелиерката, която пожелаваше “Добър път” на заминаващите си клиенти и ги канеше пак да заповядат в нейния хотел. Тогава чак се успокоих. Погледнах през прозореца и видях, че дъждът бе престанал и облаците се разпръснали, а под самия прозорец имаше барака с ламаринен покрив отгоре. До бараката се издигаше стара липа, чийто листа непрекъснато се ронеха върху покрива и издаваха този шум, който ме накара цяла нощ да треперя.
В това предградие на Виена с красива околност прекарах два-три месеца, за да уча немски език под ръководството на Гаврийски. Във Виена ходех само по веднъж седмично в търговската кантора на братя Бехчет. Тръгнах за Виена с две хиляди лева, които трябваше да разменя в София в австрийски крони, обаче другарят Бельо Георгиев, зет на моята приятелка Мика Главчева, ме посъветва да не разменям парите си в крони, защото тогава кроната катастрофално спадаше, и ме заведе в частната банка на братя Бехчет, където си внесох парите. Те ми дадоха крони колкото за път, а за остатъка ми връчиха писмо до тяхната кантора във Виена. Братя Бехчет, макар и капиталисти, но понеже бяха и наши другари, излязоха много честни и добри хора. И във Виена не ми размениха всичките левове наведнъж в крони, а всяка седмица ходех да ми сменят по няколко лева и така благодарение на тези наши другари можах да изкарам с две хиляди лева чак до януари и винаги имах пари за харчене. Това ми даде възможност да си намеря квартира във Виена близо до Боденкултур при един висш военен пенсионер. Хазайката, млада и хубава жена, по цели нощи скиташе из Тюркеншанцпарк със студенти, мои колеги. В тази квартира прекарах само няколко месеца, защото през лятото хазаите заминаха на курорт в Тирол като целия си апартамент дадоха под наем на някакъв турски бей, а той пристигна с целия си харем. Хазаите не искаха да ме изпъдят, но беят в никой случай не се съгласяваше да остана в апартамента, затова се отнесохме до жилищния съд, който реши аз да си изляза, но беят се задължаваше да ми плаща хотела, докато си намеря квартира. Според тогавашните социалдемократически закони той ми плати хотела за две седмици.
Настаних в хотел до самия Тюркешанцпарк. В същия хотел квартируваше и другарката на Петър Искров, който тогава редактираше “Младежка искра”. Често пъти с другарката на Искров – Стоянка вечер заключвахме в стаята на хотела неколкомесечното им бебе Роска и отивахме на партийни събрания. И сега се учудвам на спокойствието на тая майка. Тук често ни идваше на гости сестрата на поета Полянов – Рада, която бе дошла да специализира правните науки. През есента Стоянка замина с Петър Искров за Съветския съюз, а Рада – за България, и аз се настаних в нейната квартира, където останах да живея до края на следването си. През тази квартира са минали много български емигранти на път за Съветския съюз. Хазайката ми бе прогресивна, умна и много добра жена и винаги когато идваха при мен емигранти, тя ме приемаше да спя на дивана в нейната стая, а моята отстъпвах на емигрантите. Къщата се намираше в буржоазния квартал. Наблизо започваха хубавите Виенски гори, засаждани от някогашните графове. Тук нямаше никакви фабрики и заводи, нито шумни трамваи. Минаваше само една трамвайна линия, по която през лятото прекарваха деца – летовници и често сутрин бях събуждана от техните песни. Стаичката ми бе малка, но с всички удобства. Имах си и радио със слушалки в леглото, за каквото в България нямах и представа. Около къщата имаше градинка със стъклена беседка, в която през лятото учех за изпити, а през 1924 година в нея укривах емигрантите Живко Кръчмарски и Крум Бъчваров.
Понеже хазайката ми позволяваше да се ползвам и от кухнята ѝ преживях по-икономично и винаги имах пари на да ходя на излети, театри и концерти. С другарката Соня Пляшкич от Войводина бяхме редовни посетителки на неделните концерти в Концертхауз и Музикферайнзал, където гостуваха прочути музиканти.
Концертхауз във Виена
През лятото на 1922 година си подготвих първия изпит по физика и го взех с много добър успех. Но през тази зима ми се случи една голяма неприятност, която щеше да обърка съвсем следването ми. Една сутрин, отивайки на лекции, видях група немски студенти, облечени в средновековни облекла обкръжили института и не позволяват на студентите да отиват на лекции. Правеха стачка против химика проф. Цайзел. Искаха да го изпъдят, защото бил евреин. Това бе времето на зараждащия се фашизъм в Западна Европа. Пред група студенти българи и немци аз се изказах в полза на този способен и добър стар професор. Той беше толкова скромен, че веднъж след лекцията си ни помоли зимно време да не го поздравяваме, защото му било студено на главата, когато трябваше да ни свали шапка. Немските студенти не одобрили моите изказвания. Засегнала се тяхната национална гордост, че съм изтъкнала евреин като най-добрия и способен професор и решили да действуват пред ректората да бъда изключена. И един ден, както четях в библиотеката, извика ме председателят на българското национално дружество “Отец Паисий” инж. Загоров да ми съобщи тяхното решение. Останах като гръмната! Инж. Загоров, макар че много добре познаваше моите леви убеждения, се застъпи за мен без дори да го моля. Определи ми ден, когато двамата с него, облечени официално, защото немците много държат на официалността се явихме пред председателя на немската фашистка организация. Той ни прие много строго, но с характерната немска учтивост. След кратки обяснения от наша страна за сторената от мен “грешка” бях извинена и то само заради това, че съм била жена. Ако съм била мъж, заяви председателят на фашистите, щели да ми обявят дуел.
Есента на 1922 година настъпи инфлация и в Германия и много наши студенти започнаха да напускат Виена и да отиват в Берлин, защото с обезценяване на немската марка животът за чужденците бе станал там по-евтин в сравнение с Виена. Братовчедът ми Никола Недялков тръгна за Дрезден да довърши ветеринарна медицина, а пък аз реших да замина за Берлин, където само преди няколко месеца бе заминала моята приятелка от Пловдив другарката Недялка Воденичарова. С братовчеда си Кольо пътувахме заедно до Лайпциг и се разделихме. Той замина за Дрезден, а аз продължих за Берлин, като имах само адреса на Недялка Воденичарова. След дълги лутания из Берлин я намерих и останах при нея на квартира, докато си уредя въпроса относно прехвърлянето ми от Виена в Берлинския агрономически факултет. След като проучих въпроса оказа се, че има различия в програмата им. Във Виена са застъпени повече теоретични предмети, а в Берлинския агрономически факултет повече практически. Не ми признаха и положените във Виена изпити, тъй като не влизали в тяхната програма, и реших отново да се върна обратно, още повече че във Виена всичко бе по-приятно и хората по-приветливи.
Хубавата есен през 1922 година ми даде възможност заедно с Недялка да обиколим почти всички музеи, изложби и театри и да се запознаем с германската култура. Направи ми впечатление, че виенските музеи превъзхождат берлинските, но и тук видяхме доста интересни неща. Пътуваш с трамвай и навлизаш в гора от иглолистни и широколистни дървета и ти се струва, че това е краят на града. Изведнъж обаче пред се изпречват отново грамадните здания на германската столица. Беше вече късна есен, когато посетихме една художествена изложба. Първата картина, върху която се спряха погледите ни, изобразяваше светкавица предадена толкова естествено, че човек не може спокойно да стои пред картината, защото ти се струва, че всеки момент след светкавицата ще последва и гръм. Името на художника не си спомням. Минахме в съседната зала, където бяха изложени картините на художника Миле, доколкото си спомням “Класосъбирачки” и “Жътварки”. Картините бяха нарисувани в естествена големина. И всичките картини бяха нарисувани така естествено и така майсторски, че те пренасят на поле, осеяно с жътварки както в нашата слънчева България.
Събирачки на класове, 1857 г. – Жан-Франсоа Миле [любопитно е, че във всяка стара къща в Белоградчик съм вижал репродукции на Миле; изглежда книжарите са ги продавали (б.м.)
Другарката Недялка бе свързана с партията в Берлин и се беше сближила с една жена на средна възраст, отговорничка на партията по женска линия и ме запозна нея. Грешат тези, които мислят, че германците са негостоприемен народ. Често тази другарка ни канеше на гости и винаги ни свиреше нещо на малкото си пиано. Тя ни заведе на гроба на Роза Люксембург на края на гробища в отделен парцел заедно с гробовете на други другари. Там заварихме група работници, дошли на поклонение, които носеха червени рози и украсяваха гробовете.
Тук са погребани Карл Линбкнехт и Роза Люксембург
На връщане влакът се носеше през мочурливи полета, а аз все още бях под впечатление на това, което видях в Берлин. Блестящи витрини, уредени градини, хубави изложби, но отведнъж погледът ми се спря върху тълпи жени с торби, които събират нещо по земята. Помислих си, че събират картофи, и попитах жената, която седеше до мен. “Това са купища смет, изкарвани от Берлин, и бедните жени от крайните квартали ровят да съберат остатъци, за да се нахранят и облекат. Това са прелестите на капиталистическия свят” – ми отговори тя .
=======================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Семейна снимка на Велко Палин (1921-2012) от с. Александрово, Белоградчишко; снимка 1986 – тогава Палин е завеждащ Военноадминистративния отдел на ЦК на БКП. Дали и жена му е от нашите села?
Софка и Петър Цанкови, учители (1931 г.)
====================
Sofia, 24 July 2015 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)