БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 269 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 3040, Friday, 19 June 2015
==============================
СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – ВТОРА ЧАСТ (1912-1914)
Авторът: Фердинанда (Венка) Стефанова Стригачева (1897-1976) – снимката и текста са изпратени от нейния син Атанас Стригачев (останалите снимки са взети от други източници)
След завършване на прогимназията в Белоградчик продължих образованието си във Видинската гимназия. Тогава още нямаше влакове и пътуването до Видин ставаше с пощенския файтон, който взимаше само четири пътника, и затова баща ми ме закара до там с каруца, натоварена с необходимия багаж. Пристигнахме във Видин чак вечерта. По пътя трябваше при всеки баир да слизаме, защото конят ни беше вече стар. Когато минавахме край Белския кантон, видях в двора да седят мъж и жена – кантонери, и ги отминах без да ги поздравя. Обаче баща ми, който бе избягал напред с каруцата, забелязал това и, когато го настигнах, той ме върна обратно да се извиня и да ги поздравя.
Във Видин останах да живея при роднини – едно трудолюбиво еснафско семейство. Вуйчо ми Недялко денем и нощем шиеше юргани, за да изхрани четири деца все ученици, и вуйна ми Иванка бе дала под наем и двете си стаи на ученички, на които и готвеше. Тя бе близка роднина на известния Найчо Цанов – голям републиканец – и се гордееше с това. Разправяха, че цар Фердинанд никога не бил стъпвал във Видин от омраза към Найчо Цанов, но дядо Найчо бил често посещаван от Алеко Константинов, с когото били близки приятели. Вуйчо ми трудно изкарваше прехраната на шестчленното си семейство, затова често псуваше и Бога, и Богородицата. Макар да бе син на свещеник, той беше голям атеист. Вуйна ми пък беше много религиозна и, когато той започваше да псува, тя почваше да се кръсти и да моли Бога да му прости. Къщата им беше стара, но с голяма градина, където след като си научехме уроците, сядахме да плетем чорапи, защото фабрични чорапи тогава нямаше. Всички си живеехме сговорно и винаги в тази къща цареше смях и веселие за разлика от една съседна къща на някакъв румънски чокой – голяма с кубета и вътре с разкошно мебелирани салони – но обитавана само от един внук и двама старци.
Посещението на княз Фердинанд във Видин
Директор на гимназията тогава беше географът Паунов – един голям моралист. По негово нареждане занятията в мъжката и девическата гимназия се завършваха на обяд, но в различно време, за да не се срещат по улиците учениците с ученичките. Веднъж през пролетта ни заведоха да разгледаме Баба Видините кули. Крепостта тогава не беше музей, а превърната във военен склад. Показаха ни всички помещения, в които бе складирано различно оръжие блестящо от чистота. И сега си спомням думите на офицера, който ни развеждаше: “Жалко е, че всичко това оръжие е предназначено за унищожаване на човешки живот”.
Току-що бяхме започнали училище, когато се обяви Балканската война. Въодушевлението беше голямо. Все още имаше хора, които добре помнеха турското робство. Мобилизираните войници нямаха търпение да стоят в казармите. Искаха по-скоро да тръгнат на фронта. Изпращането на Видинския полк за фронта стана нечуван празник. Целият град беше окичен със знамена и улиците се изпълниха с граждани и надошлите селяни, за да изпратят своите близки. Всички носеха дамаджани с вино, пресни питки, варени кокошки и цветя. Военната музика непрекъснато свиреше “Шуми Марица …” и “Бдинци – лъвове титани…” – толкова силно, че звуците като че ли достигаха чак до Калафат на румънския бряг. По липса на влак войниците тръгнаха пеша, пеейки войнишки песни толкова силно, че заглушаваха музиката. Но въпреки радостта и въодушевлението, майките не можеха да задържат сълзите си. Тогава учителката Райна Каменова се обърна към войниците с думите: “Войници, бъдете смели и горди и не обръщайте внимание на нашите сълзи”.
Полкът замина и градът опустя. Загаснаха по улиците и газените фенери. Прехраната се затрудни, защото всичко отиваше за фронта. Уроците си учехме на лоени свещи, от пращенето на които книгите и тетрадките ни се измазниха. Не след дълго започнаха от фронта да пристигат радостни новини за превземането на Одрин, Люле-Бургас и Чаталджа. След падането на Одрин във Видин се устроиха големи тържества. По всички улици се извиваха кръшни хора. И докато по-рано мъжката и девическата гимназии се пускаха на обяд в различни часове на деня, сега по случай тези славни победи на българската армия разрешиха смесени хора на учениците. Песните за смелите подвизи на българските войници ехтяха по всички улици
“На нож ние взехме и с ура
Караагач и Ченгура …”
Или:
“Ечи, ти горди наш Балкан
ечи, ти горди великан,
кажи на Стефан Караджа,
че ний стигнахме Чаталджа”.
Тази песен ни харесваше най-много и не слизаше от устата ни. Пеехме я до захлас. Учител по пеене тогава ни беше Коджуманов, а той имаше голяма слабост към македонските песни. Често под негово ръководство изнасяхме забави в полза на “Червения кръст”. Но заедно с разгрома на турската империя и героичните подвизи на българския войник започнаха да пристигат и скръбни вести за избити фронтоваци. Плач, сълзи и черни забрадки. Война, проклета да си!
В края на юни завърши учебната година и се прибрах в родното си село Търговище, Белоградчишко, което се намира на около 25 километра от сръбската граница. Започна Междусъюзническата братоубийствена война, и нова песен се поде:
“Съюзници – разбойници,
коварни подли и безсрамни,
обрахте ни, ограбихте
отечествения наш храм”…
Докато войната срещу турците ни се виждаше напълно естествена и справедлива, дори я смятахме за война свещена, войната срещу сърбите хвърли в отчаяние и разочарование всички, особено пограничното население. За нас тя бе непонятна, защото ние живеехме в близко родство със сръбския народ, имахме еднакви обичаи, език и облекло. Границата тогава бе свободна и свободно се преминаваше. Когато някой от нашите села тръгнеше за София за по-лесно минаваше през Св. Николския проход до Пирот, за да се качи на влака за София. По онова време нямаше влак до Мездра. Линията Мездра-Видин се прокара едва след Първата световна война. Не бяха редки и женитбите между двата народа. Аз недоумявах как е възможно два братски народа да се избиват помежду си!
Нашите войски са били принудени да отстъпят от границата. И една нощ баща ми като видял отстъпващите войници и разбрал, че сърбите навлизат в нашата територия. Скоро това се разбра от цялото село и всички се приготвиха да напускат домовете си и да бягат. Баща ми впрегна каруцата, натовари децата си и няколко големи хляба, а той възседна другата кобила и потеглихме. Майка ми отказа да тръгне с нас. Тя с дядо ми Васил останаха да пазят къщата. Много често съм се възхищавала от спокойните лунни нощи, но тази лунна нощ, когато тръгнахме през 1913 година да бягаме, остана паметна през целия ми живот със своята красота и страховитост. Луната се бе издигнала високо над отсрещния връх Болван и хвърляше бледа светлина на северозападната му част, а източната оставаше в сянка и изглеждаше замислена и мистериозна. И в тази красива лунна нощ ние напуснахме бащиния си дом, мислейки че никога няма да се върнем обратно. Шосето бе задръстено от бежанци. Коли тракаха, говеда мучаха, деца плачеха. След всяко село бежанците се увеличаваха. Когато на другия ден ни настигнаха сръбски войници, те ни се изсмяха, че сме напуснали домовете си, но ние, понеже се бяхме доста отдалечили, продължихме за гр. Фердинанд, където престояхме две-три седмици. Когато се завърнахме, в нашия край бе вече установена сръбска власт. Къщата ни бе разбита и цялата покъщнина ограбена.
През време на Съюзническата война се извършиха много грабежи както в Сърбия, така и в България, защото и в двете страни все се намираха декласирани елементи, лумпени и разбойници. Обаче народите и от двете страни не можеха да се повлияят от шовинистическите идеи на българската и сръбска буржоазия и запазиха братските си чувства. Спомням си как дойдоха у нас сръбски войници да реквизират сеното и още не натоварили и половината кола един сръбски войник извика на баща ми: “ Хайде, стига толкова, нека остане и за твоите животни!”
Белоградчик е бил отбраняван от опълченци, но поради естествената защита на скалите на сърбите е било много трудно да го атакуват. Сърбите са дали много жертви, и то предимно млади войници и юнкери. Поляните около града са били осеяни с трупове. Тези жертви са били горчиво оплакани и от българските майки като собствени деца. И ние, когато се научихме, че сърбинът Милорад – наш добър познат е убит, с брат ми Живко плакахме за него.
Тези събития ме накараха да се замисля как би могло да се устрои обществото, че да няма вече войни, да се премахнат всякакви граници и цялото човечество да заживее в мир като едно семейство. Съюзническата война завърши и войниците започнаха да се завръщат от фронта в жалко състояние, оголени, окъсани и пълни с паразити.
След свършването на войната великите държави се заеха да прокарат граница между България и Сърбия. По тяхно нареждане сръбските и румънски войски, които бяха навлезли доста във вътрешността на България без бой се оттеглиха. Усилено се заговори, че Видинският край ще бъде присъединен към Сърбия. Отново ни завладя страх и безпокойство. Всички кметове бяха предупредени, че ще мине англичанинът Бермлайн, придружен от известния на времето преселник англичанин Йосиф Кенерлиджи, по-късно женен за белоградчичанка, да обикалят целия окръг и да определят състава и настроението на населението, за да решат към коя държава да останем.
Започна усилена подготовка относно неговото посрещане. Набързо по всички села под ръководството на местните учители се сформираха хорове и по цели дни репетирахме патриотични песни, а старите хора подготвяха с кратки слова да обяснят на англичанина, че нашият народ никога не е бил под сръбско владичество и че ние сме чисти българи. Едновременно с това бе издадена заповед в целия окръг да спре всякакво движение на волски коли и каруци, защото животните не бяха свикнали с автомобилите и да не предизвикат катастрофа. В резултат на тази анкета границата си остана същата и народите от двете страни се предадоха на мирен труд.
През есента започнаха учебните занятия и аз заедно с другарките си от Белоградчик заминах за Видин да продължа образованието си. По това време Видин бе нездравословен град. Заобиколен с блата, той бе гнездо на туберкулоза и малария. Всяка година гимназията се прощаваше с добри и хубави ученички. Всеки ден камбаната биеше за умрели от туберкулоза. Тогава цер против тази коварна болест нямаше и често цели семейства измираха.
През зимата трябваше да посрещнем новия владика дядо Неофит. Ученици, войници и граждани бяха изпълнили цялото пристанище. Изпремръзнахме да го чакаме. Целият път от пристанището, по който той щеше да мине, до митрополията бе застлан с килими. А видинските чорбаджии и хаджии чакаха в шейни, увити в топли шуби. Едва ли има друг град с толкова много хаджии като Видин. Много видинлии бяха притежатели на големи лозя и земи с високи доходи, а това им даваше възможност да обикалят и чужди държави. Техните разкошни и богати салони бяха мебелирани с европейски мебели.
Неофит Видински (1868-1971)
През 1914 година година живеех при едно еснафско семейство – шивачи. Еснафите по това време се радваха на добро материално състояние. Имаха по много калфи и чираци и ги използваха безплатно като домашна прислуга. Те носеха храната на майсторите в дюкяна, бавеха децата им и придружаваха жените им до банята. Ходенето на баня за хазайката ми беше цяло събитие. След като уведомяваше цялата махала за деня на това тържествено събитие, свързваше багажа си в две големи бохчи, пълни с хавлии, бакърени тасове, сапун, пълна тенджера с резливи ябълки и круши, извадени от туршия, топли симиди и прочее. И така натоварен в двете ръце чиракът вървеше пред господарката си, а тя гордо и засмяно го следваше, и минавайки през улицата, комшийките с висок глас се провикваха “Приятна баня” и на връщане “Честита баня”. А тя, благодарейки им, самодоволно се усмихваше. По това време във Видин имаше само една турска баня, която се издигаше високо в калето. Влизаше се най-напред в един грамаден хол, в средата му се намираше голямо кръгло огнище, около което бяха наредени много бакърени ибрици и джезвета. Насядалите около огнището кадъни посрещаха богатите посетителки, черпеха ги с кафе и им изтриваха гърбовете, за което получаваха щедри бакшиши. И така в банята жените прекарваха почти целия ден, докато изядат плодовете и симидите и изпият по няколко кафета и бози.
Същата година Междусъюзническата война завърши и оцелелите от куршумите войници се завърнаха по домовете си, а близките на убитите се покриха с черни забрадки. Върнаха се от фронта и мобилизирани учители и започнахме редовни учебни занятия. Но още не бяха заздравели раните от Междусъюзническата война, когато избухна Първата световна война. България в съюз с Турция и Германия се готвеше за осъществяване на Велика България. В училище започнаха да ни учат на нови песни: турския химн “Ем Ватана юм мюшък…” и германския химн “Дойчланд, Дойчланд юбер алес”. Но тези песни не пеехме от сърце, както песента “Кажи на Стефан Караджа, че стигнахме ний Чаталджа”. Скоро във Видин започнаха да пренасят ранени и всички училища се превърнаха в лазарети.
Занятията се прекратиха и всички ученички се завърнаха по домовете си. Зимата прекарах в село Търговище, където съм родена на 23.Х.1897 година (стар стил). То е разположено сред много красива околност в подножието на един старопланински чукар, наречен Болван, обраснал с люляк и здравец. Там през нощта срещу Гергьовден моми и момци отиваха да берат цветя, люляк и здравец и да вият венци за гергьовденските агнета. В подножието на Болван извират и три големи извора, и старите хора разправят, че водата на тези кладенци била докарана чак от връх Миджур през римско време. На върха и сега има руини от старо римско кале, което напомня за някогашното отдавна минало римско величие.
Водата в тия кладенци не само че е много студена, но и изобилна, затова старият дядо Първан си бе построил малка воденичка, покрита с каменни плочи, и тя много ни напомняше за запустялата воденица от романа “Под игото”. Тук беше и неговият пчелин с няколко първобитни кошери, от които, за да извади меда от някой кошер, трябваше да се избият всичките пчели. Това ставаше през юли и медът се раздаваше за здраве на празника на Св. Прокопи. В студените кладенци се правеше и селската бачия. От овчето мляко най-напред избиваха маслото и после правеха бито сирене. Избиването ставаше на ръце в първобитни буталки. Млади моми с премалели от умора ръце клатушкаха до среднощ, докато се избие маслото, пеейки подходящи за целта песни. Нашето селско стопанство допреди Първата световна война имаше първобитен характер – никаква машинна обработка, която би могла да облекчи човешкия труд.
През зимата на 1915 година не учехме. Разправяха старите хора, че отдавна не помнят такава зима. Всички реки бяха замръзнали и само под леда се чуваше как клокочи водата. Пред нас течеше малка рекичка и тя движеше малката първобитна мелница с два воденични камъка. Въпреки студа бяхме пробили дупки в леда и всяка сутрин деца и старци отивахме на реката да се мием. Старците си избърсваха очите с кожените калпаци, а ние децата, бързахме по-скоро да се приберем до печката, за да се “стопи ледът по заледеното ни лице”. През тази зима хората видяха голяма мъка за брашно. Жените по цял ден чакаха реда си в студената воденица и разправяха приказки, и то все за царе, самодиви и караконджули. Самата обстановка предразполагаше към такива приказки и вярвания – малка схлупена воденичка, потънала в дървета, и между тях се провира също така малка рекичка. Зад воденицата живееше прочутата врачка Параскева Къчина, а тя познаваше всички самодивски игрища, обхождаше ги, вземаше от там самодивски лъжички и лекуваше всички болни. Тя често се хвалеше, че и месецът може да свали, но се страхувала… че после няма да може да го вдигне! Невежеството тогава беше голямо.
Срещу Нова година бяхме се събрали у нас момичета мои другарки да плетем чорапи. По едно време ни се доспа и решихме да излезем навън на чардака, за да се поразсъним, но отведнъж всички писнахме ужасени. Под воденицата светят свещи, и водата около воденичното колело се плиска с всичка сила. Нямаше никакво съмнение, че това са самодиви, още повече че според вярванията дните от Коледа до Йорданов ден се наричаха “мръсни дни” и през нощта бродеха всякакви гадове, и чак на Йорданов ден, когато се освети водата, те се прибират в своето лоно. Майка ми като чу нашите писъци, бързо наметна джубето си, излезе и силно се провикна: “Дедо Алекси, какво правиш?”. След това се чу глухия глас на стария воденичар. Той псуваше и нареждаше, че колелото замръзнало и воденичният камък престанал да се върти, а хората ще чакат утре за брашно, затова бил излязъл с фенер да разбива леда.
Майка ми Николета, макар и проста жена, не вярваше нито в самодиви, нито в магии. Тя ни успокои и ние отново се върнахме да продължим плетенето си край газената лампа и най-важното да чуем кога ще гръмне дървеното топче, направено от дядо Томо – стария учител, на мегдана сред селото. То щеше да гръмне точно в 12 часа, за да оповести пристигането на Новата година. Обаче топчето било гръмнало без да го чуем, а минаваше полунощ и ние решихме да си легнем вече. Но изведнъж чухме някакви песни под нашия прозорец. Другарките ми отново се уплашиха, а аз се осмелих да повдигна края на пердето и видях стари хора, хванали се да играят хоро върху снега, пеейки ученически песни:
“Хоп, хоп на хорце, троп, троп колелце”…
Това бяха старите учители дядо Томо Виденов, Григор Божинов и други веселяци. В средата на хорото стърчеше калимявката на поп Тодорин, известен със своето остроумие и безобидно шегобийство. Те не бяха пияни, нито един от тях не беше алкохолик, но бяха веселяци и джюмбушлии. След като гръмнало топчето на мегдана, те се отправили към нас да честитят на баща ми Новата година, и да ги почерпи от белия самоток със сладката жица.
Отворихме вратата и цялата весела компания нахлу в стаята при нас. Начело вървеше старият даскал Томо, който непрекъснато свиреше с гъдулката си и пееше:
“Лайте го, лайте го, чичови псета, че го долайте до седенката”…
След него вървеше неговият колега Григор Джонов, който пееше “Хоп, хоп на хорце, троп, троп на колелце”, следван от поп Тодорин, пеейки
“Боряно, Борянке, сал ти ли си мома”…
Баща ми обичаше много да играе ръченица, веднага се хвана на хорото и заповяда на майка ми незабавно да наточи от белия самоток. Хванахме се на хорото и ние, момичетата, и скоро гъдулката на дядо Томо бе заглушена от нашите песни. Ние, момичетата, пеехме една и съща песен, а веселата компания – най-различни. Един пееше “Черней горо”, други – “Тих бял Дунав”. А майка ми, седнала до печката, шеговито се провикваше “Да ви побелеят очите, на вас ли, дъртаци, прилича хоро да играете?”, а на попа със същия шеговит тон се заканваше, че ще пише на владиката да го пита позволено ли е свещениците да играят хоро. В отговор той хвърли калимявката на кревата с думите: “Ето, това е попът, а аз съм само Тодорин” и продължи да играе ръченица, развявайки черното расо. За разлика от тогавашните стари свещеници фанатици той, завършил семинария, бе много либерален. Спомням си как при него дойде разплакана майка, че не могла да опази детето си, което пред Великден изяло червено яйце след като е постило четиридесет дни, за да се пречести на Великден. Той я успокои, като й каза, че ще даде пречест на детето, а ако има грях пред Бога, той го поема върху себе си. Жената въздъхна с облекчение.
Така продължи веселието, докато хубаво утъпкахме снега и на дядо Томо даскала премаля ръката от свирене. Той бе от онези стари учители след Освобождението, завършили само прогимназия, но се отличаваше с голяма любознателност. Четеше всички списания на времето и сам пишеше. От него има стихотворни сбирки със стихотворения за деца, в които с голямо майсторство е отразил детската душа. Има и исторически разкази за водачите на Белоградчишкото въстание и разкази за някои предания от римското владичество. Съвременната политика не го интересуваше. До края на живота си не хвърли старата народна носия – бели дрехи с черни гайтани.
На сутринта съседите като отиваха на реката да се мият любопитно поглеждаха към нашия двор и тайно си шушукаха за самодивите, които чули, че обикалят къщата ни през нощта, и съветваха мама да покани свещеника да освети къщата ни.
Тази зима прекарах на село в писане на писма на майките и жените на войниците. Не само майките, но и младите жени на войниците бяха неграмотни. По това време учеха предимно момчета, а момичетата си стояха в къщи да шият и плетат чорапи.
===================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Снимките са от мисията на Хенри Берлайн в Белоградчик – принадлежали са на Йосиф Кенерлиджи, тогава преводач на Берлайн и са предоставени от дъщеря му Роза-Татяна Кенерлиджи, университетски химик и учител в Белоградчик. Йосиф Кенерлиджи, уважаван белоградчишки гражданин, е роден в Лондон и е имал кантора в Лондон като един от директорите на Belogradchik Explоration Syndicate Ltd.
====================
Sofia, 19 June 2015 © B.V. Toshev