БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 247 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

===========================

No. 2918, Friday, 27 February 2015

===========================

The meteogram: Belogradchik

ЕДНА ЛИТЕРАТУРНА ЗАГАДКА

Седмичното литературно-художествено списание „Листопад“ (1913-1934) е между най-ярките проявления на българския литературен модернизъм. Редактор е Димитър Бабев (1880-1945), поет и литератор, умрял при неизяснени обстоятелства на 4 декември 1945 г. Портретът по долу е подарен от него на днес непознатия Жорж Нурижан (1892-1981), който навярно е най-големият приятел на България от Италия. Още като дете в Белоградчик бях прочел неговите книги „В страната на Испериховите потомци“ и „Стожери на българската литература“, а по-късно като студент намерих и неговата „Италианска граматика“. Жорж Нурижан, обичан от културните среди на България, наистина е явление в българския литературен свят – той е публикувал повече от 3000 литературни и други произведения, за да бъде изгонен от страната през 1947 г.

Стихотворението, за което е настоящето съобщение, е публикувано в „Листопад“, кн. 8, 1913 г. и е озаглавено „ Из „Моите трофеи““. Поетът е Иван Кирилов. Стихотворението е датирано – 17 юни 1913 год. и е посочено мястото, където то е написано – Белоградчик. Вижте:

Поетичната реч е далеч от мен, но това стихотворение ми хареса:

„А не със кръв творят началата велики:

във ада води злото, завистта ражда мъст –

не кланяйте се веч на заблудени клики,

нито на кървав кръст!“

Тогава кой е Иван Кирилов, защо е бил в Белоградчик на 17 юни 1913 г. в разгара на Междусъюзническата война?

Да започнем с датата. Броени дни по-късно Белоградчик пада под сръбска окупация. Вижте едно от разлепените по града обръщения към жителите му от сръбския военен комендант.

Спомням си разказите на баба ми (тогава 19-годишна) за тези злокобни събития. Градът е отбраняван от военни части на 17-и пехотен Доростолски полк, защото по това време нашият 15-и пехотен Ломски полк е бил далеч от Белоградчик, в околностите на в. Руен, изправен срещу сръбски и гръцки военни части при тяхно числено превъзходство. Към 6 юли 1913 г. българските военни части, отбраняващи Белоградчик, са получили заповед да напуснат позициите си западно от града и да се оттеглят към Видин. Тогава в града е настъпила паника – част от населението е изоставило домовете си, бягайки далеч от града през „Столове“. Останалите граждани са скрили децата си в мазета и изби. Младите момичета, намазани със сажди, също са били скрити, за да не станат жертви на посегателство от страна на сръбските войници. Сърбите не останали дълго в града. При напускането на града те отнесли със себе си библиотеката на Офицерското събрание и уредите от кабинетите по химия, физика и естествена история на градското училище. Баба ми казваше, че е виждала в една от каруците на сръбския обоз големия порцеланов разглобяем модел на човешкото тяло от кабинета по естествена история.

Години по-късно, в знак на признателност към защитниците на Белоградчик, военните чинове на 15-и пехотен Ломски полк са издигнали паметник там, където са били позициите на 17-и пехотен Доростолски полк – местността „Рудинье“ на запад от града. Ето как изглежда този паметник в наши дни. Едва ли някой от днешните граждани на града знае и е виждал този паметник. Затова навярно е уместно преместването на паметника в чертите на града, за да изпълни той предназначението си като място на памет и почит за гражданите и посетителите на Белоградчик.

Въпросите за личността и творчеството на Иван Кирилов засега остават без отговор. За да науча повече за Иван Кирилов намерих и прочетох една от неговите книги: „Бащино огнище“, 1919 г. Няколко пасажи от тази книга.

След дълго отсъствие синът се завръща в родната къща:

„ Всички бяха живи и здрави, само баба Краса и дедо Христо не бяха между тях … Само баба Краса е нямаше на мястото ѝ: седнала в къта на собата; само нейният тих глас се не чуваше сега: тя бе заминала за там, от гдето никой се не връща. …Нямаше я, а мен се струваше, че щом хлопне вратата вън – ще я видя пак: прегърбена, с патерица в ръка, в бозовото си кожухче с лисичите кожи; с черния си чумбер под брада – ще влезе и ще се настани на мястото си, примъкнала мангала към себе си; снела цъклата от очи, ще ги избърше, ще ги натъкне пак на уши и греейки костеливи пръсти, ще започне сладки приказки, за които я обичахме всички в къщи.“

„Загасне ли бащино огнище прокоба за род и челяд предсказва. Загаснал огън – разтурен дом. … И затова огъня в бащиното огнище вечно светеше. И в ранно утро и в късна вечер, през лято и през зима то е като будно око пред моя взор. Като звезда ме води то в мрака, като маяк го виждам в мъгливо време. … Око и маяк си за мене ти – бащино огнище“.

Прости думи и може би наивен слог – но докосват душата и сърцето – сега, както пред сто години.

=========================

IN MEMORIAM: A GALLERY