===================================

No. 3562, Wednesday, 7 September 2016

===================================

Мона Лиза в Белоградчик – картина от Михаил Саздов, 2014

ЕТНОГРАФСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА С. КНЯЗ АЛЕКСАНДРОВО

Белоградчик и повечето от неговите села носят имената си от незапомнени времена. Смяна на имената има само в няколко села – Влахович е станало Подгоре, Мехмедовци е станало Поп Николаево (по името на поп Никола, участник в Белоградчишкото въстание от 1850 година), за да загуби статута си в ново време, влизайки в състава на с. Карбинци). Най-много е променяло името си с. Княз Александрово. Това е ново село – създадено е след 1850 година, когато по споразумение на Османската с Руската империя е станало обмен на население – в нашия край чрез Руския консул във Видин след активна агитация българи са заминали за Крим, но били настанени при много лоши условия и голяма част от тях по-късно се върнали по родните си села, а в Европейска Турция, в България, дошли компактни групи татари и черкези. Българите били задължени да построят къщи на нoвите заселници. Така с 300 черкезки семейства в Белоградчишката кааза се появило ново село – Османие. След Руско-турската война в 1878 г. черкезите се изселили в Турция, а опразнените къщи били заети от български семейства от други Белоградчишки села, но и от по-далече от България – селото станало Бързици. През 1881 г. княз Александър I Батемберг на път от Белоградчик за Видин спрял в това село, за да обядва. Тогава селото било преименувано в Александрово. В Белоградчишко радикалите (Никола Савчев, Найчо Цанов, Тодор Влайков) имали силно присъствие в обществения живот. Затова през 1936 г. Александрово станало Влайково на името на известния писател Тодор Влайков. Населението не приело това име, протестирали и селото върнало старото си име – Княз Александрово. В Белоградчишко хората били горди, че имат село на името на княз Александър – героят от Сливница в Сръбско-българската война, човекът, в името на когото е осъществено съединението на Източна Румелия с Княжество България, монархът, който под натиска на офицери – русофили е бил накаран насилствено да се откаже от Престола. В 1951 г. селото получило името Димово. „Димо“ не е име на човек – това е партизанското име на местен човек – Живко Пуев. Тогава властта навярно е преценила, че не е добре селото да се казва Живково или Пуево. Затова са избрали „Димово“. Живко Пуев е бил командир на партизанския отряд „Георги Бенковски“ Този отряд е бил и в Югославия, но по-късно се е върнал в България и Живко Пуев през юли 1943 г. е бил заловен и убит при с. Стакевци, Белоградчишко. По професия Живко Пуев е бил шивач. Сигурно е бил добър шивач, защото е практикувал този занаят не само в родното си село, но и в Белоградчик, Лом, Видин и София. Години по-късно Димово получи статут на „селище от градски тип“. В годините на „зрелия социализъм“ повечето от тези села получиха статут на градове. Тогава в Белоградчишко се появи нов град – Димово, в Кулско – Грамада, във Видинско- Брегово.

Тази сложна съдба на Княз Александрово го прави интересен и важен обект за еднографско проучване. Такова проучване е проведено през 1936 г. от студентката Вера А. Иванова от Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Тук ще може да прочетете извадки от този ръкописен труд.

След построяването на железопътната линия Княз Александрово – Видин селото е получило бързо развитие. В това село е живял и Белоградчишкия народен представител Спас Маринов Поповски (1892-1945) (вижте неговата къща в Димово в наши дни). Спас Маринов е получил смъртна присъда от Народния съд заедно с другите депутати на XXV обикновено народно събрание. Прегледах всички документи по това дело – Спас Поповски е вярвал, че ще има оправдателна присъда – свидетелските показания били много благоприятни, с изключение на няколко показания на селяни от Бела и Калугер, които упреквали жена му за имотни сделки в тези села. Спас Поповски е имал три деца – големият е бил доброволец на фронта, другите двама – ученици (по-големият – ремсист). Живко Пешов, от с. Салаш, секретар на ОК на РП(к) [Околийски комитет на Работническата партия (комунисти); такова е името на Партията преди нейния V конгрес, когсто става БКП] в Белоградчик в ръкописното си изложение до съда е упрекнал Поповски за това, че е дал съгласието си да бъдат интернирани „другарите Трифон Найденов Стоянов от Белоградчик, Кръсто Тасев от с. Салаш, Георги Зъцков от с. Александрово, Александър Петков от Чупреня и Иван Гергов от Черно поле“.

Къщата на Спас Маринов в Димово

===========================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Футболен тим “Ботев” в с. Княз Александрово, Белоградчишко, 1940 г.
от ляво шести – Живко Пуев

Ловна дружина в с. Княз Александрово, Белоградчишко, 1932 г.

=====================================

Sozopol, 7 September 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)