===================================

No. 3517, Monday, 1 August 2016

===================================

Сашо Костов, р. 1954 г. в Белоградчик

ТРАГИЧНАТА СЪДБА НА ИВАН И ПЕТЪР БАШЛЕНСКИ ОТ С. СКОМЛЯ, БЕЛОГРАДЧИШКО

Доскоро една малка улица в Белоградчик, която май вече не съществува, се наричаше ул. „Братя Башленски“. Такава улица и сега има в Димово, има и на гара Орешец.

Иван (2 февруари 1912 – 29 юли 1943) и Петър (10 ноември 1914 – 29 юли 1943) Башленски са от с. Скомля, Белоградчишко. За тяхната трагична съдба разказва проф. дмн Веселин Борисов, който също е от с. Скомля.

Иван Башленски

Петър Башленски

НЕНУЖНАТА САМОЖЕРТВА

В детството ми темата за убитите братя партизани Иван и Петър Башленски витаеше във въображение като трудна загадка.

Баща ми разказваше, че Иван и Петър са деца на може би най-заможния човек в село Скомля, дядо Косто. По-големият от братята Иван бил доста буден, ученолюбив и представителен. Той не работел както другите селски младежи, а по цял ден четял книги.

Наскоро след като Иван и Петър станали партизани се появило неразбирателство между тях и ръководството на тъй наречения отряд „Георги Бенковски”. Те напуснали отряда и сами търсели укритие в „съмишленици”. Но уж верните им доскоро хора се дърпали, криели се, не искали да рискуват с опасните двама братя. Иван и Петър се принудили да се приютят в своя дом на тавана. Денем слизали в стаите, Петър се радвал на пет годишната си дъщеря Светла, а Иван очаквал дете, жена му била бременна.

Изглежда е станал някакъв прелом в съзнанието на братята, защото решили да се предадат на властта, като се надявали да бъдат съдени и животът им да бъде запазен (тъстът на Иван имал връзки с Видинския прокурор Пенко).

Младежи от Скомля – 1937 г. Седящият с бяла кърпа на рамото е Иван Башленски. Стоящият с разкопчано сако е баща ми

На 29 юли 1943 г. сутринта многобройна полиция обградила дома на Иван и Петър. Вътре влязал кметът на селото Никифор Тошков. След години лично от него чух следното:

„Полицаите не знаеха кой е в къщата им и ми наредиха аз да вляза вътре. Когато влязох видях двамата братя обръснати (те ходеха с бради) рекох им: „Абе, момчета, защо сте тука, защо не дадохте сигнал по-рано да ви скрием някъде в селото?”. Иван ми каза, че няма вече да се крият и че сега ще излязат заедно с мен само, ако им бъде гарантиран живота. Дадох знак на полицаите и излязохме. Заведоха ги в кметството, полицейският началник говори нещо по телефона и каза, че има заповед да ги закара в Белоградчик. Тръгнаха по шосето пеш, отпред двамата братя вързани, отстрани и зад тях полицаи. Шосето минава през дъбова гора. След десетина минути чухме стрелба на картечница и две-три бомби. Разбрахме, че всичко е свършило. Отиването в Белоградчик беше лъжа – полицаите са имали нареждане да разстрелят братята по пътя.”

Когато ми разказваше тези неща дядо Никифор беше над деветдесетте, със здрава памет, бодър и жизнен, въпреки че във връзка с разказвания тук случай си изпатил и бил 7 години в затвора след 1944 година. Той се чудеше защо  двамата прекрасни братя е трябвало така нелепо да жертват живота си.

Този случай с братя Башленски наистина буди сериозни въпроси за смисъла на човешкия живот. На нас като ученици ни внушаваха, че трябва да сме готови да се жертваме за благото на народа, за родината. Но Иван и Петър за чие благо се жертваха?

Жестока историческа ирония последва след смъртта на двамата братя партизани. В годините на социализма в малкото село Скомля постепенно бяха признати и регистрирани над четиридесет АБПФК (активни борци против фашизма и капитализма). Доводите за това бяха, че са „помагали” и „укривали” Иван и Петър Башленски.

Саможерствата на двамата братя се оказа не само безсмислена, но и деморализираща.

Интересното е, че двамата братя не бяха случайно попаднали в редиците на антифашистите и партизаните. Те бяха от заможно семейство (името на тяхната идва от турската дума „баш” – най-добър, най-хубав). Иван Башленски постоянно четял книги и се е откроявал с широка култура. Петър е бил магазинер в селото.

Вероятно е имало някакъв идеализъм у тях. Затова и не са били „успешни” партизани, накрая стигат до идеята за безсмислието на своя идеализъм и фактически се предават на властта, нещо недопустимо в партизанския кодекс на комунистическата партия.

След много години имах разговор с професор Христо Големанов, директор на Института за здравна просвета. Разказа ми, че като студент през 1946 година работел в редакцията на вестник „Студентска трибуна”. Имал задача да вземе интервю от знаменития художник Илия Бешков по повод на негова картина „Разстрел на партизанин”. Големанов попитал художника кое най-силно чувство е вложил в картината си – гордост, преклонение или възторг от саможертвата на комуниста.

– Не, момче, не! – отговорил Бешков. – Съжаление, съжаление има в картината ми. Съжаление за този млад живот, който си отива напразно. За този млад човек, който няма да изживее дадените му от природата дни. Аз не оправдавам такава смърт.

Да се кажат подобни думи по онова време, две години след преврата на 9 септември 1944 година, не е било съвсем безопасно, особено като знам, че братът на художника Бешков е бил осъден на смърт от Народния съд.

Дядо Косто, баща на разстреляните братя партизани Иван и Петър, с останките от своите синове, открити на лобното им място през 1945 г.

Саможертвата е оправдана само, когато е последвана от голям обществен и исторически ефект.

Саможертвата на братя Башленски, типична за много българи през последното столетие, се оказа нелепа, неоправдана и по думите на Илия Бешков не може да събуди друго чувство, освен съжаление.

Веселин Борисов

==========================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

© L. Yurukov

=========================

Sofia, 1 August 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)