БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 312 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
===================================
No. 3433, Friday, 20 May 2016
===================================
Васил Горанов
СТЕФАН ГЕЦОВ (ВАЛЕНТИН КАЧЕВ, 1998)
Валентин Качев
Тук на вашето внимание е предложен нов откъс от неиздадената книга на Валентин Качев „Дарбата“ (1998 г.). Текстът е за големия български артист Стефан Гецов (1932-1996).
Стедан Гецов в образа на Георги Димитров
ВЕЛИКИЯТ СТЕФАН ГЕЦОВ
Спомням си, с моя колега от ВГИК – Шапи Казиев, бяхме в Славейковата Трявна. Вечерта, в ресторанта, на съседна маса седяха актьори от Народния театър, които имаха представление там. Един от актьорите, чул, че говорим на руски, седна при нас. От дума на дума, стигнахме до Стефан Гецов. Актьорите от Народния театър като правило са едни от най-талантливите. Но този човек беше откровен:
– Стефан Гецов ли? Той не е актьор, а чудо на природата… Последните години няма много роли в театъра. Веднъж на 4-5 години прави премиера… Но това е достатъчно така да блесне, че да видим ние колко сме далече от величието на неговия талант.
Запомнил съм тези думи! За мен той беше актьор, когото боготворях!
Още като ученик бях слушал за него от баща си. Той бе оркестрант в Гвардейския духов оркестър на БНА. Няколко човека от тях са били поканени в Народния театър “Иван Вазов” като музиканти за участие в спектакъла “Егор Буличов и другите”.
Той ми разказваше какъв невероятен актьор е бил и как някои от неговите колеги, озлобени от безспорния му талант, са се опитвали да го тормозят. Затова след спектаклите той е сядал само с музикантите да се почерпят в барчето на театъра. Пред тях е изплаквал болката си.
Познавах се много добре с друг достоен българин – генерал Гено Генов–Ватагин (р. 1920). И той изпълни човешкия си и земен път… Гено Генов е станал генерал още на 36 години. Умен, красив, напет и обладаващ изключителен интелектуален потенциал. Бил е началник на Военната академия в София и командващ Първа българска армия. Навремето за всеки Девети септември армията е излизала на парад. Естествено, подготовката и командването са били дело на Генерала. Репетициите са били нощем. Армия и техника са минавали по жълтите плочки пред Мавзолея на Георги Димитров.
По това време Стефан Гецов и писателят Георги Джагаров (1925-1995)били любители на нощния софийски живот. Към два-три часа през нощта те излизали от някой от централните барове и се запътвали към трибуната на мавзолея, откъдето Генералът е командвал репетициите за парада. Стефан Гецов заставал зад микрофона и в нощта прозвучавал знаменитият му глас, който карал армейците да настръхват. След като е проверил вече силата на гласа си, той отстъпвал законното право на Генерала да продължи командите си. А гласът на генерал Генов не е бил за подценяване… Самият той е командвал цели шест парада на площад “Девети септември”. За един от първите, баща му, дядо Стойко, в родното Брезово е опекъл няколко агнета и поканил куп приятели в двора, за да слушат по радиото как неговият Генко командва парада в София. Не случайно Георги Джагаров винаги хвалел Генерала за умението му да командва парадите. Чувайки това, Стефан Гецов е намигвал с едно от големите си чаровни очи и казвал:
– Какво му се възхищаваш, Георги? Друг не може да бъде, нали аз съм му учителят?
Тримата мъже си стискали ръцете за лека нощ. Гецов и Джагаров по късна доба са биели крак към домовете си, а генерал Генов е продължавал да подготвя бойците за предстоящия голям военен парад. Казват, че не е имало друг наш генерал, който така да командва паради!
Стефан Гецов вече бе изиграл най-хубавата си роля в киното – тази на Юрталана във филма “Снаха”, по едноименното произведение на Георги Караславов, с режисьор Васил Мирчев (1927-2003). Наистина – прекрасна роля, която можеше да претвори на екрана само този велик актьор!
Стефан Гецов в “Снаха”
Ако не се лъжа, киноекипът е живял в Ямбол. Стефан Гецов пристигнал в хотела и веднага показал характер! Казал на режисьора, че не иска да работи с него! Причината за това била, че Васил Мирчев е наел малка хотелска стая. Такава предложили и на Гецов. Режисьорът го попитал, какво трябва да се направи? Стефан Гецов отишъл в Окръжния комитет на Партията. Като се върнал от там, в хотела им предоставили цял етаж, лично за тях двамата. Никой нямал право да ги безпокои. Така той започнал работа по филма, оставил златна следа в неговата кинобиография.
Стефан Гецов (вдясно) в Сливен; л/д: Тодор Живков (1911-1998), Дора Белчева (р. 1921), ген. ТенчоПапазов (р. 1920), Георги Йорданов (р. 1934)
Стефан Гецов в образа на Иван Шишман
Стефан Гецов (вляво) в “На всеки километър”
Бях поканен да подготвя сценарий за едно национално мероприятие в Кърджали, свързано с годишнина на Васил Левски. За друг режисьор, освен за Васил Мирчев, не съм си и помислял.
В един прекрасен майски ден се качихме във вертолета, който всеки ден летеше сутрин и вечер до Кърджали. Ръководителите на града и Централният съвет на профсъюзите одобриха предложения сценарий. Предстоеше ни много работа по реализацията на амбициозния проект. В продължение на близо два месеца ние бяхме чести гости на екипажите на вертолета.
В сценария бях написал, че трябва да има изпълнение на стихотворението “Левски” на Иван Вазов. Кой друг, освен Стефан Гецов, би могъл да го изпълни? Добре, ама нещо го били обидили там по повод някаква постановка, в която е трябвало да играе… Той седнал в мерцедеса си, този, който навремето Тодор Живков му бе подарил. Такива коли бяха подарени на Георги Калоянчев и Николай Гяуров. Това бе знак на уважение на Партията и държавата към огромните таланти на тези велики творци. Та, Стефан Гецов запалил колата и казал, че повече кракът му няма да стъпи в Кърджали.
Мирчев бе договорил срещата. Влязохме в дома на актьора на улица “Шейново”. Там преди е било резиденция на някакъв посланик. Дворът бе ограден с голям зид. Той бе една поляна от райграс, в част от която Стефан Гецов бе засадил домати. Седнахме на огромната тераса. Той ни направи кафе в едно старинно медно джезве.
Къщата на ул. “Шейново”
Като чу за какво сме дошли, изцъкли огромните си очи и дълго ни гледа с пронизващия си поглед:
– Хей, Василе, ти чуваш ли се какво говориш? Ако беше за друго място, щях да си помисля, но в Кърджали – не!
Васил ме бе предупредил, че мисията едва ли ще ни бъде успешна… Но той е невероятен в умението си да убеждава. След два часа вече си тръгвахме от дома на актьора, получили неговото обещание, че ще участва в нашия спектакъл.
Дойде и това време. От седмица бяхме с Васил Мирчев в Кърджали и се занимавахме с организацията на това, което бяхме замислили.
Бяха ни предоставили спортната площадка в града. Това е място, наподобяващо римски амфитеатър, който събираше седем хиляди души. Искахме да приближим замисъла си към времето на Васил Левски. Но по това време режисьорът Янко Янков (1924-1989) снимаше филма “Под игото”. Всичко, което преди можеше да се намери в киноцентъра, бе ангажирано там. Не само дрехи, но и осветление. На нас ни трябваше и едното, и другото. Васил бе човек, който можеше всичко! В нашия случай и късметът бе на негова страна. В деня на спектакъла снимачният екип имаше почивен ден. Бяха се договорили. Два камиона отидоха там и докараха дрехи и осветление. Но това беше в деня преди спектакъла. На тази площадка, която събираше, както казах, цели седем хиляди души, ние събрахме около хиляда и петстотин участници. Бяхме ангажирали всички военни оркестри на дивизията. От тях направихме голям сборен, около 300 души хор, фолклорни състави и прочие. С други думи, искахме да покажем Българското, което да разтупа сърцата на хората.
Три дни преди спектакъла Васил ме изстреля в София да доведа Стефан Гецов. Той знаеше характера на приятеля си и искаше да се застрахова. Аз пък бях на топа на устата! Как ще му обяснявам, че го каня три дни предварително? А неговото участие се ограничаваше в изпълнението на стихотворението “Левски”!
Аз бях твърде млад и не бях много врял и кипял в живота на големите хора. Бях купил билети за вертолета и в уговорения час вече звънях на вратата на къщата на Стефан Гецов. Той бе готов. В ръката си държеше неголям куфар. Бе облечен в елегантно лятно сако. Първият му въпрос бе за таксито. Боже господи, та аз бях съвсем забравил, че такъв човек няма да седне в автобуса за аерогарата. Добре, че на десет метра от нас спря случайно такси и бях спасен.
Излетяхме. Вертолетът имаше около тридесетина места. Всички бяха заети. Той седеше до прозорчето и гледаше навън. По едно време се усмихна и се обърна към мен:
– Слушай бе, момче, как успя да ме качиш тук?
Очите му бяха загадъчно усмихнати. Той се наведе до ухото ми и промълви:
– Бай Тошо (имаше предвид Тодор Живков) колко пъти ме е канил на лов с вертолет, а аз все отказвах… А ти ме взе от дома, омагьоса ме и ей така ме качи. За първи път летя с вертолет, разбираш ли ме?
И още как! Но и пилотите бяха разбрали кой е на борда и решиха да направят малка екскурзия над Пловдивските тепета. Това не влизаше в маршрута. Гецов се засуети. Не бе трудно от малката височина, на която летяхме, да познае къде се намираме.
– Нали за Кърджали сме тръгнали? Защо се отклониха от курса?
– Като се качвахме, те ви познаха. Такъв гост не всеки ден пътува с тях. Затова са решили да ви поразходят и над Пловдив – отговорих му.
– Ако е така, да са живи и здрави.
Обиколката над Града с тепетата завърши и поехме курс към Асеновград, а след това нагоре към билото на планината. Пилотите се движеха само на няколко метра над боровата гора. Гецов гледаше през прозореца, вече усмихнат:
– Виж, виж, оттук е само за стрелба. Де да си бях взел чифтето…
Преминахме билото на планината и оттам се откри още по-очарователна гледка. Под нас, на много километри сред планинските хребети бе проточило водите си голямото изкуствено езеро… Гледката бе наистина очарователна. Гецов гледаше през прозорчето и се усмихваше.
Така кацнахме на вертолетната площадка край Кърджали. Явно са летели и други важни персони, защото за тях бяха изпратени коли да ги посрещнат. Нас никой не ни чакаше… Имаше само един стар раздрънкан автобус, който се готвеше да закара останалите пътници в града. Да, но Стефан Гецов не е свикнал на такова «внимание»… Той каза, че след като не са му изпратили кола, ще се качи обратно във вертолета и ще се прибере в София. Не е нужно да обяснявам какво ми костваше да го убедя да седне в дрънкащия автобус. Както и да е, там седяхме само ние двамата. Това още повече го дразнеше. Аз се опитах да го развеселя, като го закачах, че не са намерили кола и за това са ни изпратили цял автобус. Имахме честта да бъдем доставени пред самия хотел.
Когато влязохме там – нови двайсет… Нямаше апартамент за актьора! Той отново се заинати и каза, че докато не му освободят отделен апартамент, няма да се настани. Намигна ми, като видя колко съм уплашен, и ми каза:
– Учи се от мен! Гарантирам ти, че апартамент ще има… Колкото и важни да са им гостите, ще ги набутат по стаите и ще ми освободят апартамента.
Жената от рецепцията, почти разплакана, започна да звъни и да обяснява някому какво се е случило. Не бе минал и половин час и всичко бе готово. Любезно поканиха другаря Гецов да се настани в апартамента си. Аз го придружих, като му носех куфара. Влязохме. Той взе от ръцете ми куфара и се опита да го постави на масичката за багажа. Какво направи не видях, нещо изхръцка и той ококори очите си от болка, хвана се за кръста и се свлече на килима.
– Ами сега? Старият ми радикулит…
Тук вече аз бях на ход! Разбирах ги тези работи… Той се опита да се повдигне, но острата болка го остави на мястото му. Реших да се пошегувам, като му подсказах, че за всичко се плаща в този живот.
– Я ти по-добре кажи какво ще правим? Обади се в Окръжния комитет на партията да ми пратят доктор…
– Ако ми се доверите, бих могъл да се опитам да ви помогна! – казах му.
– Ако можеш, направи нещо… То докторите, нали ги знам – ще ти праснат една инжекция и ще си идат…
– Да опитаме, тогава?…
– Прави, каквото знаеш, само ми помогни…
Такива случаи като неговия не бяха проблем за мен. Както му казват – току-що се бе сецнал… Напипах болното място, разхлабих напрегнатия мускул до прещипания нерв и направих това, което трябва. Чу се характерното изпукване и той отначало викна уплашено, а само след няколко мига започна да се смее:
– Ей, момче. Акъла ми изкара… Но май болката ми изчезна?
– Дребна работа. Починете си малко, а след това ще се опитате да се изправите – му казах.
Така и стана. След пет минути той вече стоеше на крака. В очите на този суров човек грееше усмивка. Като че ли той се промени и стана весел и добър.
Половин час по-късно със специална кола, която бе на наше разположение пред хотела, потеглихме към спортната площадка, където вървяха репетициите. Като видя колко народ участваше там, той се усмихна. Ние бяхме в горната част на амфитеатралната площадка, долу Васил Мирчев подскачаше на куция си крак и даваше непрекъснати команди с разперени ръце. Поканих Гецов да отидем при режисьора. Като ни видя, Васил ни протегна ръка за добре дошли и продължи да работи.
– Василе, ако не беше това момче, сега щеше да ме търсиш по телефона в София… – обърна се Гецов към него.
– Разбрах де, разбрах, че си се возил в раздрънкан автобус… Защо не дойде с мерцедеса?
– Къде ме търсиш по тези завои, и то с мойта кола?
– Нали ме виждаш на какъв хал съм? Прости ми, бях те забравил…
– Да бях куфар, а то виж ме какъв мъжага съм?
– Голяма работа – и ти да се минеш един път. Бягайте, че ми пречите. Утре ще ми трябваш. Сега иди си почини.
Качихме се в колата и се върнахме в хотела. Гецов бе уморен и реши да се прибере в апартамента си.
Вечерта Васил Мирчев ме извика в стаята си. Помоли ме да му разкажа за нашето пътуване. Докато му разказвах за нашите перипетии, той се заливаше от смях:
– Разбра ли защо бачо ти Васил те прати да доведеш Стефан Гецов?
– Друг нямаше да свърши тази работа. Главното е, че е тук! Ще видиш какво ще означава неговото присъствие в нашия спектакъл – отговорих му.
На другия ден бяхме на репетицията. Огромно количество народ – над хиляда човека, доведени от всички краища на окръга, участваха в спектакъла. Нали той беше за Левски. Актьорът Мирослав Миндов (р. 1924) от Народния театър също беше тук. Той, заедно с група актьори от Кърджалийския театър, като древен гръцки хор изпълняваха заветните слова на Апостола. Бяха дошли Маргрет Николова и Николай Любенов, маестро Евгений Комаров, Галя Асенова от Народния театър…
Мирослав Миндов като Бойчо Огнянов – до него Колчо (Константин Кисимов)
Стефан Гецов се появи на сцената и започна да рецитира стихотворението “Левски”. Гласът му отекваше и те караше кръвта ти да замръзне. Разбрах, че той наистина ще бъде силата на нашия спектакъл.
Имахме още два дни до спектакъла. Васил ми бе заповядал да бъда неотлъчно до него. Той пък не знаеше нашата тайна. Не бяхме му казали нищо за радикулита, който едва не ни обърка сметките…
Беше време за обяд. Ние вече бяхме маркирали участието на Гецов. Седнахме в колата, той отпред, аз и още двама актьори на задната седалка. Стефан Гецов каза на шофьора да ни откара в Окръжния комитет на партията. При входа никой не ни спря. Явно тук добре го познаваха. Влязохме в столовата, всички, заедно с шофьора. Стефан Гецов избра най-престижната маса и ни покани да седнем. Сервитьорките се разтичаха и бързо ни обслужиха. Когато дойде време за сметката, той вдигна ръка, извади една двадесетолевка и плати цялата сметка. Разбира се, тя бе символична – все пак това бе стол на партията!
На другия ден той реши да се поразходим на пазара. Гледах го как с любопитство разглежда всичко, изложено на сергиите. Питаше за слънчеви домати. Каза ми, че откакто сам е започнал да си произвежда домати в своя софийски двор, не можел да понася такива, отгледани в парник. За съжаление, все още неговите слънчеви не бяха узрели. Той се спря за дълго при един човек, който бе изложил бурета за продан. Започна да оглежда едно каче, в което се бие масло. Повдигна го, разгледа го от всички страни и попита за цената. Стопанинът видя, че си има работа със сериозен човек и бе готов да се пазари. Гецов го гледаше и се усмихваше. Човекът, с характерното за този регион таке на главата, продължаваше да смъква цената. Той му благодари и продължихме да разглеждаме другите сергии.
– Защо не си го купихте? Той ви даде добра цена? – попитах го.
– Другата седмица имам представление в Смолян. Там също ги има тези работи. Ще ми го уредят още по-евтино.
Този човек изгря в моите очи досущ като образа на Юрталана в “Снаха”. Знаеше цената си, умееше да цени стойността на парите и да не ги пилее напразно.
Вечерта седяхме в неговия апартамент и гледахме телевизия. На масата му имаше един плик с бонбони. Той си напълваше чашата с вода от каната и си хапваше от бонбоните. На въпроса ми, защо се е пристрастил към тях ми каза:
– Нали виждаш, че не пия. Това ми е за утеха…
Аз знаех за неговите подвизи… Попитах го за историята, разказана ми от генерал Генов. Той се засмя и потвърди, че така е било. На въпроса защо се е отказал от пиенето, той ми отговори, че навремето е излизал с четиридесет лева в джоба и е отивал на бар. Половината му оставали.Сега дори и със сто лева да излезеш, пак няма да ти стигнат. Обидно му било, че така вдигнали цените.
Неотдавна били на гастроли в Москва. Руските му колеги били изненадани, че той не докосва чашката. Обяснил им, че вече не пие. Един от тях, явно завиждайки на волята му, казал:
– Ну и не надо, Стефан, мы видели, как ты это делал…
Три дни ние със Стефан Гецов непрекъснато бяхме заедно. Васил, колкото и да беше зает с репетициите, забелязваше това и в него се появи някаква мъжка завист. Този велик актьор, който се бе зарекъл кракът му повече да не стъпи в Кърджали, спокойно очакваше своето «незначително» участие в спектакъла, посветен на Левски. Направи ми впечатление, че и помен нямаше от неговия така наречен «чепат» характер. Той бе колкото велик, толкова и обикновен човек. Васил не проумяваше какво е станало с него, че ние бяхме през цялото време заедно. Нашата тайна, че още при пристигането му го бе свил радикулитът, Васил така и не я разбра. Аз му помогнах и той виждаше в мое лице свой спасител!
Дойде и денят на представлението. Дали Господ, или Аллах се бе смилил над нас и ни бе подарил една очарователна, тиха юлска вечер?… Нямаше дъжд, нямаше и вятър. Само дето малко бе топличко на хората в националните носии и на младежите, облечени в шаячните въстаническите униформи. Да не говорим и за стотината музиканти, които бяха облекли парадните мундири.
Велика вечер, посветена на най-великия българин – Васил Левски!
Гледката бе впечатляваща! Седем хиляди гости и към хиляда и петстотин участници. На сцената имаше сто човека сборен военен оркестър и към триста хористи. След сигнала на музикантите, от върховете на амфитеатъра по пътеките към сцената тръгнаха младежите, облечени във въстанически униформи, които носеха българските знамена. Музика, хор и знамената на България! Не му е тук мястото да описвам какво се случваше на нашата сцена. Мога само да кажа, че през повечето време публиката ставаше на крака и запяваше заедно с хора и оркестъра песните, по които четем българската история!
Когато публика и участници бяха като един разбунен кошер след поредната патриотична песен, на сцената застана той – Стефан Гецов! Всички знаеха, че той е тук и очакваха неговото появяване. Застана на сцената с осанката на великия си талант. Публиката онемя! Тишината бе нарушена от могъщия глас на актьора:
”Девет години той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло, и за кръст готово…”
Словото му обгръщаше ушите на зрители и участници, а на мен ми се струваше, че в този миг всички са готови да изпълнят всяка негова заповед… Не! Той рецитираше великото стихотворение на Иван Вазов! Това бе достатъчно този миг да бъде запомнен от всички. Спектакълът се състоя! Дори и да беше само той – Стефан Гецов, публиката щеше да бъде доволна. Това е великият актьор, необикновеният талант! След неговото изпълнение като че ли градусът на патриотичните чувства получи своята поанта. Това беше наистина така. Тези осем хиляди и петстотин души усетиха величието на родината и оставиха в сърцата си един незабравим миг, който годините няма да изтрият от паметта им.
Краят на спектакъла бе осветен с празнична илюминация. В небето над Кърджали изригваха и гаснеха светлините на ракетите като душите на нашите герои, които са съхранили навеки нашата земя българска!
Бяха минали десетина години от нашия спектакъл. В Москва се запознах с тогавашния първи секретар на Окръжния комитет на партията в Кърджали Георги Танев (р. 1943). Беше ми приятно да чуя високата оценка, дадена за нашия творчески труд от ръководителите на окръга: „Наистина това, което направихме тогава, бе нещо, което е останало в паметта на хората.”
Сутринта Стефан Гецов, Васил Мирчев, Мирослав Миндов, Галя Асенова и моя милост седнахме в първокласно купе на влака Кърджали – София. Влакът пътуваше, а ние, доволни и уморени, вече притваряхме очи, а песента на релсите ни унасяше в сладка дрямка. Бяхме свършили своята работа.
Времето щеше да ме върне към това, което се случи, за да го споделя с вас. Само дето режисьорът Мирчев така и не разбра защо великите хора, като Стефан Гецов, са понякога толкова обикновени и добри…
==================================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Jerome-Adolphe Blanqui (1798-1854)
Един от първите европейци, открил Белоградчик за света – книгата му с описания на белоградчишките природни красоти е от 1841 год.
Първи учебен ден с Вергиния Георгиева, 15 септември 1998 г.
=========================
Sofia, 20 May 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)