БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 308 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

===================================

No. 3406, Thursday, 28 April 2016

===================================

ГЕНЕРАЛ ТАРАКАНОВ

Преди 30 година избухна Чернобилската атомна централа. Големи площи в Украйна, Русия и Белорусия бяха замърсени с радиация. Не малко хора загинаха от лъчева болест, други – през годините станаха жертва на онкологични заболявания. Тогава и над България мина радиоактовен облак и се изсипа радиоактивен дъжд. Така че жертви на Чернобил – доказани или предполагаеми, има и в нашата страна, има ги и в Белоградчик. Властите тогава скриха информацията за ядрената катастрофа, не дадоха сведения какво населението трябва да прави в такива случаи, изкараха хората да манифестират за 1 май под радиоативния дъжд, не казаха, че хората в тези празнични пролетни дни не бива да консумират пресни зеленучци и млечни продукти.

В памет на това злощастно събитие днес публикуваме един разказ на Валентин Качев, който е включен в неговата неиздадена книга „Дарбата“ (1998 г.)

СРАЗЕН ОТ ЛЮБОВТА

Ген.-майор Николай Дмитриевич Тараканое, дотор на техническите науки, р. 1934 г.

Пишех нещо на машинката в стаята на общежитието.  Така беше – машинката бе най-важното оръжие на писателя. Трябваше да се шлифова зрънцето на талантеца, който всеки в една или друга степен бе получил като дар от Бога. Какво да прави в дитинститута писателят? Ако не се включи в някоя шумна компания, в която се четат стихове и се пие водка и пиво, той обикновено седи зад бюрото и излива вдъхновението си върху белия лист. Така е, идваха семинарите, на които се обсъждаше нашето творчество. Това бе и смисълът на ученето ни – да чуеш безпристрастната оценка на колеги и преподаватели за твоя литературен труд. Или казано по друг начин, да се свери компасът, да се настрои към звездата, озарила великия литературен океан. Какво съм писал тогава, не мога да си спомня. Но това, което видях, когато вратата на стаята ми се отвори, не само ме изненада, но като че ли ми отвори очите към нещо голямо, дълбоко и вечно. Пред мен стоеше цял-целеничък руски генерал-майор. Идвали са най-различни хора, но генерал ме посещаваше за първи път. Като го видях, пръстите ми като че ли се вдървиха над машинката и останах озадачен и безмълвен. Накрая станах и му подадох ръка. Здрависахме се. Той свали шинела си и аз го окачих на закачалката в малкото антренце, което със завески бе отделено от стаята. Поканих го да седне. Разглеждах го с любопитство.

– Приятно ми е, генерал Тараканов.

– Аз пък съм Валентин.

– Изпраща ме при вас вашият приятел Саша Олшански. Бяхме с него в болница. Той разказваше легенди за целителския ви дар. Тъй като при вас няма телефони, реших да си пробвам късмета лично.

– Ще се радвам, ако мога да ви бъда полезен с нещо.

– Разбира се, че ще можете. Ако знаехте само с какви суперлативи хората говорят за вас…

– Ако това е възможно да споделите с мен, вие с какво се занимавате?

– Преди бях от хората, с чието мнение се съобразяваха. Бях първи заместник- началник на Института по гражданска отбрана.

– А сега?

– Преди малко повече от час се разделих с академик Александров в Института “Курчатов”. Отидох да получа резултатите от изследванията, които ми бяха направили.

– Какво правите чак в ядрения институт?

– Проверявах лошите атоми, които се бяха загнездили в мен.

Акад. Анатолий Петрович Александров (1903-1994)

Забравих да поясня, че това бе в късната есен на 1989 година. Както се казва, почти една петилетка след страшния взрив на ядрената централа в Чернобил.

– Как мина срещата при академик Александров?

– Вие, надявам се, сте го виждал по телевизията?

– Разбира се, той е с абсолютно гола глава.

– Същият!

С това и започнахме нашия разговор. Каза ми, че е загубил косата си по време на изпитанията с ядрената бомба. След това повдигна крачола и ми показа почернелия си крак. Това също му е спомен от тези времена. Усмихна ми се и каза: “Генерале, вижте ме, на всичкото отгоре имам и цели четири атома. А продължавам да живея толкова години, след като получих солидна доза радиация. Не се безпокойте, успял сте да задържите в себе си едва два атома. Ще живеете, генерале!”

– Ама откъде “събрахте тези дарове”?

– Два часа след взрива в Чернобил вече летях за там. Назначиха ме за командващ на оперативното бюро. Ръководех спасителните операции и борбата със зейналия като вулкан ядрен реактор. Изпращах войничетата без защитно облекло, защото такова нямаше, заметнати бяха с по някой чаршаф. Трябваше да хвърлят камъни в зоната на реактора и да се върнат обратно. По наши изчисления, когато се престоява за съвсем кратко време в това място, има шанс да се размине с най-страшното. Но те идваха при мен и изхвърляха наметалата, с които бяха загърнати, без да се замислям че това, от което по един или друг начин се предпазваха – заразата – изтърсваха при нас… Войничетата ги отпращахме далеч, а ние, командирите, оставахме на бойния си пост, при нея. Затова сега основната ми работа е да спася здравето си, доколкото това е възможно!

– Вие сам разбирате, че за вашите проблеми може би ви трябват други специалисти. Но все пак, кажете с какво бих могъл да ви помогна?

– Не очаквам от вас невъзможното! Но имам проблеми, които са по вашата част… Имам едно захапване на някакъв прешлен и болката се е смъкнала надолу по нерва в крака.

– Съблечете се и легнете на кушетката.

Имахме един дагестанец, комендант на общежитието. Той някъде беше заминал и дойде да го замества един твърде интелигентен човек за тази длъжност. Оказа се, че имал проблеми с кръста и ме помоли да го видя. Помогнах му. Той се засуети и се чудеше как да ми се отблагодари… Предложи ми да отидем в склада и да погледна една медицинска кушетка. Видях я. Тя бе от някогашния медицински кабинет, който е имало в общежитието. Направена по съветски образец – груба, но здрава. Точно това ми трябваше. Пренесохме я с него в стаята. Освен че хвърлях върху нея всичко, което не ми трябваше, тя ми вършеше много добра работа, когато идваше някой нуждаещ се от моите целителски умения.

Докато генералът се подготвяше за преглед, си помислих за обстановката в Москва по това време. В града хранителните магазини бяха почти пусти. Оказа се, че един от главните проблеми на московчани бе да си намерят връзки с някого от магазин за хранителни стоки. Бях на една доста шумна премиера в Дома на киното в Москва. Направи ми впечатление, че известните хора, които зърнах там, се брояха на пръсти. Но затова пък присъстващите, макар и на вид простовати, бяха облечени така, сякаш са излезли от парижки бутик. Да не говорим за брилянтите, с които бяха окичени дамите. Споделих с мой приятел това свое впечатление. Той се засмя и ми каза, че тези, които съм видял, са директори на хранителни магазини, на детски градини… Хората на изкуството са поддържали дружески отношения с тях и като бартер  за техните услуги са им предоставяли личните си билети и пропуски за подобни светски мероприятия. От своя страна те били щастливи, защото къде другаде могат да поразходят скъпите си дрехи и бижута?

През това време генерал Тараканов бе останал по потник и гащета. Беше среден на ръст, слабичък, със стегнато по военному тяло. Направих диагностика с моята биоенергетична рамка и разбрах, че от букета с лоши цветя, накацали по него, ще мога да възвърна нещо от тях към живот и да му дам сили и кураж да устоява по-нататък правото си да живее.

Ако трябва да говоря с медицински термини, бе захапан нервът, излизащ от пети поясничен прешлен. Когато дискът притисне повече нерва, той уврежда коренчето и започва така наречената ишиасна болка. Такива случаи се срещат често. Практиката те учи как да постъпиш. Бях си изработил свой метод, чрез който бързо успявах да освободя този, иначе поддаващ се трудно на манипулация  прешлен. Генералът дойде при мен с късмета си… Процедурата бе много кратка, но ефектът такъв, че той стана от кушетката, раздвижи се и не можеше да повярва, че това е възможно. Казах му да се облече, а аз отидох в отсрещната обща кухня да стопля вода за чай. Когато влязох с чайника, генералът седеше облечен на стола ми зад бюрото, на което създавах своите «шедьоври». Погледна ме и сякаш търсеше отговор на някакъв мъчещ го въпрос.

– Чудя се къде съм ви виждал?

Наливах чая в чашите, които бяха върху бюрото ми. То бе и мястото, където се хранех…

– Чакай, чакай, през зимата били ли сте в генералската болница на Стария Арбат – Мандрико?

– Бях там.

– Значи вие сте били в бялата престилка, а с вас вървеше цяла сюрия лекари във военни униформи, начело с началника генерал Капитаненко.

– Имаше такова нещо.

– Да! Спомних си… Значи вие сте били този Касиян, който за три сеанса вдигна на крака жената на маршал Куркоткин. Бяха се хванали за главата, че не могат да й помогнат…

– И какво стана тогава?

– Казаха, че е дошъл самият Касиян и чудото станало.

Трябва да кажа няколко думи за този знаменит човек. Спомням си, показваха по телевизията филм за него. В един от епизодите дадоха как вкарват на носилка болен, за да го заведат на станцията в Украйна, където живееше Касиян. Разказваха за патилата на този човек. Обиколили с него немалко медицински светила… В края на филма показваха същия болен, който сам се качи във влака, седна в купето и влакът потегли към Москва. Зад кадър звучеше песента на Висоцки “Господа учени, доктори на науките…” Славата на Касиян се носеше по огромната територия на СССР. Той показа, че човешките ръце могат да вършат чудеса… Бяха го избрали за депутат във Върховния съвет на СССР. Горкият, колко ли болни гърбове на депутати е поправял?

Николай Андреевич Касьян (1935-2009)

След този случай чух, че започнали да ми казват “българският Касиян”. Голяма чест по онова време, когато това име се бе превърнало в символ на най-голямата надежда за страдащите. Тази медицина не беше широко популяризирана. Помня, че когато започнах да проявявам интерес към това изкуство, бая месеци прекарах в Народната библиотека “Св.св.Кирил и Методий”. Нямаше книги на тази тема. Единственото, което намирах тогава, бяха научни съобщения в някои специализирани издания. Едва по-късно у нас бе преведена книгата на чешкия, професор Карел Левит „Мануална терапия”. Когато разбрах за нея, се поизпотих докато я намеря. А за книгата на самия Касиян използвах връзките си в Москва с Николай Свиридов, който доскоро бе министър на печата на Русия.

Днес книги в тази област колкото щеш. Учените се засуетиха и започнаха творчески да преписват от фундаменталния труд на чешкия професор. За съжаление, книги много, но за тази работа трябва Божи дар. Аз винаги съм сравнявал пръстите на човека, занимаващ се с мануална терапия, с пръстите на пианиста виртуоз. Силата на чудото е именно в тези пръсти.

Но да се върнем към моя гост – генерал Тараканов. Помогнах му и бе много доволен. Дори по-късно поканих колежката Люда, с която учехме в Центъра за традиционна народна медицина на академик Галперин. Тя имаше добра биоенергетика и сеансите помагаха на генерала.

Няколко пъти генералът идва при мен, докато си свършим работата с неговия ишиас. Седяхме около моето бюро с пишещата ми машинка и пиехме чай, а понякога и водка… Изпитвах гордост, че такъв съвременен руски герой ми се бе доверил, а пък аз от своя страна, че успях да му помогна с това, което беше по моята част.

Генералът беше написал книга за Чернобил и неговото участие в потушаването на аварията. Готвеше и друга – за Ленинакан. Това бе най-трагичното земетресение, което някога е сполетявало арменската земя. Генерал Тараканов сам е пожелал да се притече на помощ там. Отново той е на бойното поле. Ръководи отстраняването на последиците от земетресението, които едва ли могат да се сравнят с нещо подобно… Не само, че не бива да се сравняват, но и да не дава Господ повече такова изпитание.

Земетресението в Армения: 25 хил загинали, 514 хил без дом

– Аз съм офицер, обучен за всичко. Но това, което видях и преживях там, бе покъртително. Сравнявам го с взрива на атомната бомба. В Чернобил бе нейният взрив, а в Ленинакан – последствията от ударната му вълна. Макар и в друг вид, видях действието на това страшно за човечеството оръжие. Заклевам тези, които държат пръста си на спусъка, никога да не прибягват към него. Нека то да бъде само предупреждение, но никога и никъде да не се използва.

Мисля си, Господи, колко страхотии е преживял този народ. И винаги са се намирали негови синове, които със своето чувство на дълг и всеотдайност, рискувайки, а понякога и отдавайки живота си, са оставяли имената си в пантеона на признателността за бъдещите потомци.

След всичко преживяно от него, генерал Тараканов бе минал в запас. Получил бе военна пенсия и се ползваше от привилегиите, които се полагаха на чернобилци. Той бе кандидат на науките. Вече бе започнал работа по подготовка на своя дисертация за доктор на науките, като темата бе за това, което бе преживял и най-добре познаваше.

Един ден генералът ме покани на гости у дома си. Живееше в един от новите квартали на Москва. Там бе и нашият общ приятел, чрез който се запознахме – писателят Саша Олшански. Скоро след мен дойде и моята колежка Люда, която бях помолил да помогне на Тараканов чрез своите биоенергетически способности. Съпругата на генерала Зоя шеташе нещо в кухнята. С Люда си разменихме погледи… може би на удивление. Седнахме на масата и започнаха традиционните руски тостове. По това време в Москва бяха въвели купони за храна. Снабдяването с хранителни продукти някак си боксуваше. Затова пък масата на нашия генерал бе отрупана с даровете на руската земя. Оказа се, че чернобилците са на специално снабдяване. Правилно! Спомних си, че по време на войната Сталин не е позволил да бъде намален порционът на летците въпреки трудностите, които изпитвала държавата.

Настроението ни бе добро след истинската водка и хубавите приказки. Този човек носеше такъв дух, сякаш не е бил в Чернобил и като че ли медицинският му картон е на току-що постъпващ в армията млад войник – здрав и прав. Весел, жизнерадостен – ето такъв бе нашият домакин.

По едно време отидох до банята. Като излязох от там, край мен прелетя Люда, цялата почервеняла, с извадена от полата й блузка… Влезе в кухнята. Последвах я. Видях през матовото стъкло на вратата генерала да отваря вратата на хола с гостите.

– Ще те убия! Защо ме запозна с този тараканчик?

Трябва да поясня, че фамилията на генерала идва от едни кафеникави буболечки, с които е пълна Москва, а борбата с тях не винаги е успешна.

Люда ми се сърдеше.

– Знаеш ли за какво ме бе затворил в спалнята си този тараканчик?

– Мога само да предположа…

– Представяш ли си го, в собствената си спалня, където жена му Зойка е зад другата стена, ми каза, че решил да я изгони и да се ожени за мен!?

– Какво толкова се е случило? Ще станеш генералша…

Червенината по лицето на Люда се усили. Явно палавницата не така си е представяла своето скорошно бъдеще. Не знаех да се смея ли, да поплача ли? Генералът явно ни лук ял, ни мирисал, седи в хола до своята Зойка и повдига поредната чашка с водката. До мен в кухнята Люда все още не може да се успокои от това неочаквано предложение….

Какво  пък, повярвах в нейния остър нюх.

По-важното тук бе това, че у човек като нашия генерал с всичко онова, което носеше като последствие в организма си от героически преживяното, се бе появило изведнъж нещо като второ дихание за нов живот. Генералът, който месеци наред е бил в тежко състояние, ходил е по болници да се лекува, за дни отново оживя. Оживя така, като че ли на раменете му имаше най-много капитански пагони… Не е тайна, че в тази възраст офицерите са най-действени.

Какво пък, любовта е повеля на надеждата! Щом сърцето след всичко преживяно се е влюбило така силно, вярвам, че всичко ще бъде наред! Любовта ще пребори и това, което за медицината понякога е трудно.

Да си жив и здрав, генерале! На добър път в науката и любовта. Пък дали ще е Люда или някоя друга, не преживявай! В Русия красавици колкото щеш!

===============================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Ученици-наблюдатели на изкуствени соътници в ранните години на Обсерваторията в града

=========================

Sofia, 28 April 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)