БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 308 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
=====================================
No. 3351, Friday, 11 March 2016
=====================================
ПО СЛЕДИТЕ НА МИНАЛОТО (КЪМ КРИТИКАТА НА НАШИЯ СОЦИАЛИЗЪМ) – АТАНАС СТРИГАЧЕВ (2015): ВТОРА ЧАСТ – ФИЛОСОФИЯ НА ИСТОРИЯТА
ФИЛОСОФИЯ НА ИСТОРИЯТА
НАУКА ЛИ Е ИСТОРИЯТА
Историята, за да бъде аналитична, а не само да бъде “архивар” и да регистрира събития, обществени действия и мнения на исторически дейци, трябва да има собствен стил на мислене основан на определени принципи. При научен анализ е необходимо преди всичко да се прави разлика между историческо събитие и факт. Историческото събитие е обективно явление, което е ставало или още продължава в живота на обществото, а фактът е неговото отражение в съзнанието. Събитието е елемент на действителността, а фактът е елемент на познанието. Всяко познание зависи от предишното познание, което вече е известно на познаващия субект – от теорията и идеите, с които вече е запознат. Кратко казано – фактът е “натоварен” теоретично. Айнщайн е казал това съвсем просто: “Какво наблюдавате зависи от теорията, която вече имате!” Теорията неизбежно зависи от фактите, защото тя е направена, за да ги обяснява, но и фактите зависят от интерпретиращата теория, защото тя ги прави факти – от явления ги превръща на факти. Теория и факти са свързани генетично и взаимно се обосновават. Затова да се мисли, че факти могат да потвърждават или отхвърлят теория е елементарна, битова представа. Ако се придържаме към нея, се стига до недоразумения и безрезултатни спорове, защото всяка страна може да привежда за едно и също събитие различни “факти” според своите собствени нагласи и разбирания.
Същото се отнася и за историческите факти и оценки. Те са взаимно свързани. Оценките влияят върху представянето на фактите, а фактите потвърждават или отхвърлят същите интерпретации и оценки. Ненаучно е да се предполага, че едни са “абсолютно правилни”, а други са “абсолютно неверни”. Истината е относителна и зависи от позицията, от която се търси. Затова никаква позиция няма право да претендира да бъде абсолютна и да отрича другите. Към все по-пълно познание се стремим чрез увеличаване на сумата от относителни и допълнителни. Афористично казано, за абсолютната истина остава само отрицанието, че абсолютна истина не съществува.
От позицията на тази съвременна концепция за истината като относителна и допълнителна е ясно, че е необходима толерантност и допускане на всички относителни истини като равноправни, защото само тяхната съвкупност има право да претендира да бъде приемана за все по-пълна научна истина. Затова практиката на “Белоградчишки лист” да публикува всичко, което намираме за миналото е правилен и необходим. Ако се подбират едни исторически материали, а други отхвърлят, може да се отдалечаваме от историческата истина. Подборът на фактите е вече преднамерена интерпретация, а тя може да води по грешен път настрана от истината. Аналогична познавателна ситуация се появява, когато в точните науки при един експеримент се взимат някои наблюдения, а други се изключват. Ако се прекара графиката само по някои точки, а не по всички резултатът няма да бъде максимално верен. Аналогично е и при историческите проучвания – колкото повече се отчитат различни възгледи и оценки, толкова ще сме по-близо до пълната истина.
Ако помним и ценим миналото, ще прозрем бъдещето и ще знаем накъде да вървим. По историческия път трябва да знаем накъде да вървим, защото който не знае накъде отива, не стига никъде.
В оценките на историческите събития не бива да се бърза. Когато в 1989 година попитали китайския мъдрец и държавник Чжоу Ен-лай за значението на Великата френска революция – двеста години след нея – отговорил “Рано е още за оценката!” Изложеното тук относно нашата история в никакъв случай не бива да се третира като “опит за оценка”, а е просто опит да споделя някои мисли и лично мнение, което е провокирано от това, че “Белоградчишки лист” отпечати спомените на моите родители. Чувствам се задължен да допълня онова, което съм слушал и знам, защото то ме пренася в оная семейна българска атмосфера, в която съм израстнал. Атмосфера, още не много далечна от Освобождението, когато моите родители – и двамата внуци на войводи избити от турците, си спомняха за дедите. Вкъщи не се говореше за пари или търговия, а само за политика, за близкото минало през войните и за кървавите политически събития заливали няколко пъти Родината в собствената ѝ кръв.
За Историята не бива да се говори лошо, защото тя вече е в миналото и не може сама да се оправдава. Собствените разсъждения и съображения може да се разминават с предмета на критиката. За да стигнеш до най-висшата форма на критиката, трябва преди всичко да разбереш това, което критикуваш. Затова Историята не бива да се обвинява, а трябва да се разбира. Но щом я разбереш, заставаш на нейна позиция, и като че ли почваш да я оправдаваш.
Обективната действителност и историческото време създават сцената, на която се разгръщат историческите събития. Сцената не зависи от желанията на обществото, тя е такава, каквато е вече създадена от природата и миналото. Пиесата и ролите вече са написани от предишните поколения и събития. Как ще се развива “представлението конкретно”, ще има ли “грандиозен успех или крещящ провал”, това вече зависи донякъде от способностите на актьорите и пригласящия хор – от “масите и нейните водачи”. Пиесата и ролите се пишат от историческата необходимост, действащите лица определя, дирижира и суфлира обществото според желанията си, а актьорите според способностите си играят, декламират и пеят. Като че ли Историята виртуално би могла да бъде друга, но реално винаги става това, което е било необходимо да стане, а не друго. Онова, което е второстепенното – ” поправките от втори ред “, би могло случайно да бъде друго, но първостепенното, главното не може. Историята може само да избира от множеството вторични възможни случайности онова, което действително ще се случи. Тогава Случайността се превръща в Действителност. Картината е аналогична на процесите в микросвета, при които вероятността се превръща в действителност.
История и Философия си приличат по това, че “не са науки” в тесния смисъл, че и в двете области не можеш да правиш “експерименти” и да се опитваш чрез тях нещо “да доказваш”, и затова по-скоро бихме могли да ги считаме за стил на мислене. Но се различават по това, че Историята се занимава само от опита на миналото, а философията се интересува и от онова, което би могло да бъде колкото и да е неясно и проблематично. Винаги е полезно да се връщаме към анализ на миналото и да помним поуките особено, ако са горчиви, но още по-интересно е да видим накъде отиваме. Затова в широкия смисъл Историята е наука, доколкото от нея може и трябва да да се получава ново знание и да се се извличат поуки, което е целта на всички науки. Нещо повече – Историята трябва да се признае за най-висшата наука, тъй като от нея може да се извадят най-много поуки.
Истините не са абсолютни, а са относителни и зависят от позицията, от която се разглеждат. От позицията на социалистите Въстанието през 1923 година е било необходима грижа за отрудения и измъчен български Народ. Участието в него е било израз на себеотрицание и героизъм, но за антисоциалистите кървавото потъпквание на същото това Въстание е било въпрос на чест и дълг в името на спасението на Народ и Държава. И социалисти и антисоциалисти са имали обща цел – добруването на народа, а пътищата им са били противоположни, но и двата били кървави.
КРАТКА ИСТОРИЯ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ
Най-кратко историята на Българската социалистическа партия може да се представя като като верига от отрицания. Социалистическата партия се създава като приемствена на нашето Освободително движение, за да защитава политическите интереси на всички бедни и онеправдани и предимно на работниците срещу богатеещата буржоазия. По-късно партията се разцепва на широки и тесни социалисти според методите си на борба – първо отрицание. Тесните соцалисти търпят провал през 1923 година – второ отрицание. Тесните социалисти – комунистите поемат властта и стават управляваща партия, но не чрез своя победа, а по стечение на външни причини – трето отрицание. Идеята за пролетарската диктатура, провеждана от партията се изражда в диктатура над самата партия и над народа по съветски образец – четвърто отрицание. Партията се командва от партизанската свита на Живков, а дъщеря му се гласи за продължител на неговата династия – пето отрицание. И накрая пълно отрицание – провал на партийната политика. По-нататък отрицанията продължават – партията се отрича от себе си и се превръща от комунистическа в социалистическа партия, но е вече второстепена политическа сила. Продължава да се цепи и сама не е наясно накъде трябва да върви.
Това е кратката и нерадостна история на партията на социалистите, но тя не бива да бъде осъждана, защото в нея сама по себе си няма “нищо лошо”. Подобна е съдбата на всички партии. Такава е съдбата на всичко съществуващо – симетрия – единство на противоположностите “подем” и “падане”. Действа вселенският закон за отрицанието на отрицанието – най-великият закон на диалектиката.
Бедата не е, че този обективен закон съществува, а в това, че човечеството не се съобразява с него и никой не сe учи от него. СДС се яви на политическата сцена като отрицание на БСП и повтори нейния път, но в съкратен аналогичен вид в новите политически условия. Историята се развива чрез приемствени отрицания – повтаря се, но не напълно, не се повтаря абсолютно, а относително, защото винаги се появява и още нещо ново. Печално е нашето субективно отношение – неразбирането на закономерния обективен път. Затова и критиката, която се опитват да отправят някои политици към БСП е повърхностна и неубедителна. Сегашните политически врагове на БСП не виждат цялостно пътя ѝ, не разбират и не оценяват нейната историческа роля, и затова не я критикуват принципно, а виждат само онзи участък от пътя ѝ, който тях е засегнал конкретно и болезнено, и озлобени я изобличават и ругаят. Критиците на тоталитарното време не го разбират исторически и затова критиката им е неубедителна. За да се критикува нещо трябва най-напред да се разбере, а разбирането на исторически и социални явления може да стане, ако се разкрива тяхното място в историческото развитие и социалното им значение. Предвзети и плитки политически изгодни “оценки” не са критика, а резултат на политическо безсилие. Ако критиците не разберат историческата роля на социалистическата партия, нейното развитие и не взимат поука от минало ѝ, сами вървят по същия път към своя аналогичен провал.
=============================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Първият голям комунистически митинг, февруари 1945 г. – първенците на града: (л/д) Иван Каменов, Кръсто Тасев, Александър Петров
Къщата на Белоградчишкия народен представител Спас Маринов Поповски (1892-1945) в Димово
===============================
Sofia, 11 March 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)