БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 308 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

====================================

No. 3344, Friday, 4 March 2016

=====================================

ПО  СЛЕДИТЕ  НА  МИНАЛОТО (КЪМ КРИТИКАТА НА НАШИЯ СОЦИАЛИЗЪМ) – АТАНАС СТИГАЧЕВ (2015): ПЪРВА ЧАСТ – КЪРВАВАТА ИСТОРИЯ

 ПЛАМЪКЪТ НА БУНТА

Ние българите винаги сме се бунтували. Бунтували сме се против старите богове, а после против новия Бог. Второто ни царство започнало с бунт, периодът на турското робство е пълен с бунтове. През  485 години турско робство са станали 120 бунта, въстания и завери и български участия в походите против Османската империя. Само руските походи са били 11.

Всеки път, когато българинът не искал да търпи неправдата, тръгвал да се бие за свободата си.  Пламъкът на бунта никога не е загасвал в нашата история. Освобождението от турското робство не загасило бунтовния пламък, а го раздухало повече.

Зората на Освобождението в 1878 година не осъществила нашата мечтата – идеала на българите да живеят в целокупно в свободно отечество.  Всеки поглед и връщане към нашата история неизбежно напомня, че всичките ни съседни земи са осеяни с костите на български синове, дали живота си за неосъществен идеал. От завист към Русия – победителката в Руско-турската война дипломатите на великите сили решили, че “задачата не е да направим българите щастливи, а да възстановим равновесието в Европа”. Не се загрижили за съдбата на изстрадалия народ, а както винаги се загрижили  само за своите интереси. За да няма голяма и силна славянска държава на Балканите европейските силите – същите , които  сега ни управляват в Европейския съюз, разкъсали България и парчета от нея подарили на съседните държави. Наложинили ни да се бунтуваме против това “равновесие” и да водим няколко войни за обединението на всички българи.

ТЕГЛОТО  И  МЪКАТА  ПРОДЪЛЖАВАТ

След Първата световна война положението на народа станало изключително тежко. Загубена била трета война, трябвало да се плащат репарации, стопанският живот бил разорен, навсякъде спекула и корупция, глад и мизерия, по селата плачели вдовици и гладни сираци, и нямало кой да обработва земята. И това става само няколко десетилетия след Освобождението, когато още не са избледнели спомените от турското робство и още е жив култът към героизма на нашите революционери. Всички са били недоволни с изключение на спекулантите, обогатили се  през войните. Недоволни са били селяните едва останали живи от войната и заварили измъчени жени и изтощени деца. Недоволна е била интелигенцията, страдаща заедно с народа. Недоволно е било и офицерството поради жертвите в загубените войни, сломено от крушението на мечтата за обединяването на българите.

В такива тежки моменти както винаги народът се събужда и търси пътища към бъдещето. По силата на  произхода си, емоционална нагласа, възпитание и образование и идейни влияния хората се ориентирали различно. Мнозинството от офицерите оставали верни на дълга и клетвата и се ориентирали към Германия, съюзника от войната, търговците гледали на Запад, за да се продължи търговията и печалбите, а селяните оставали верни на традиционното за българите русофилство и гледали с надежда към Русия. Голяма част от интелигенцията също обръщала поглед към Руската социалистическа революция и виждала спасението на България в идеите на социализма и интернационализма, но по-умерените хора оставали  верни на националистическите си убеждения.

Материалната и духовна трагедия на народа станала причина за неговото идейно разслоение.  Повечето са били бедни, а други по-богати, едни били по-спокойни, други по-нетърпеливи, всички имали различно възпитание и образование, едни се ориентирали на Изток, други на Запад. Хората особено по-младите почват да се разделят на “леви” и “десни”, а вътре в тях на крайни и умерени, на колебливи и решителни, на смели и страхливи. Едни  в бъдеще може би ще станат славни герои, а други  ще се окажат презрени предатели. И както винаги по средата са оставали ония, “изчакващите” от еснафско благоразумие, но винаги готови да се присъединят към победителите, за да използват облаги и почести. Създават се условия за настройване на едни българи срещу други – назрявала гражданска война, когато в името на един и същ идеал за спасението на Народ и Родина братя ще се хванат гуша за гуша. Честните хора искали да останат верни на своя дълг – военните на своята клетва, а партийно обвързаните верни на политическите си убеждения. Най-трудно може би е било да изберат пътя си тия, честните българи, които са били обвързани и с клетва пред знамето, но и са искали да останат верни на партийните си другари.

УСТРЕМ  И  РАЗГРОМ

Икономическите и социални условията са подклаждали рзвитието на социалистическите и комунистически идеи. Живи са били още предосвобожденските революционни традиции. Да се работи, живее и умира за благото на народа още са били цел в живота на по-будните българи, и те са били  готови да вървят по стъпките на нашите народни будители.

Създава се социалистическа партия като приемствена на революционните традиции в новата политическа обстановка и някои нейни водачи са искали да повторят опита на Руската революция. Обаче  самата Руска  революция е имала трудни проблеми и директно не е провокирала българските социалисти, но безспорно е оказвала идейно влияние върху по-буйните и нетърпеливи социалисти. Изненадани от преврата на 9 юни 1923 година, извършен от Народния сговор подпомаган от Военния съюз, те разбрали, че са пропуснали възможността да вземат властта и започнали да се подготвят за въстание. С цел да си осигурят поддръжка от страна на Русия те  са сондирали мнение в Москва. Пратеникът Кабакчиев е бил приет от Ленин, който като го изслушал му казал “Ние не си представяме като износ световната революция, а що се отнася до военна помощ не съм специалист по военните въпроси, но  – имаме военни другари, поговорете с тях”. Никаква поддръжка от Москва не е била обещана, още повече военна! Нещо повече, както е известно, патриархът на социализма у нас Димитър Благоев и Тодор Луканов са били против въстание, но други партийни ръководители като Васил Коларов и Георги Димитров под влияние на Коминтерна настоявали да се възстава. Тогава председател на Коминтерна е бил Коларов, и там са имали силно влияние троцкистите с идеята си за “мировая революция”, които искали да свържат революционните следвоенни пориви в Европа с Руската революция. След разгрома на Септемврийското въстание Кабакчиев се оправдавал, че Благоев също е знаел за подготовка на въстанието – “Ние го уведомихме, когато  слизаше по стълбите на Партийния дом…”  Като че става дума за някакво пропагандно местно мероприятие, за събрание или вечеринка,  а не за най-сериозното, което може да предприеме една партия!

===============================

Димитров и Коларов в Москва, 1934 г.

==========================================

Причината за провала на Въстанието не е, че е имало изменници и предатели. Такива винаги е имало в нашата история. Нали българските земи са били завоювани в течение на десетилетия с помощта на българи предатели, но е имало и  ятаци и симпатизанти.

Правителството десетина дни преди това е било предупредено и са били арестувани хиляди комунисти, а главният щаб в София за подготовката на Въстанието е бил ликвидиран. Събитията през есента на 1923 година силно поляризирали нашето общество. Едни били на страната на  на възстаналите, а други поддържали правителството. Главните причини за провала на Въстанието е била слабата подготовка и неутралната позиция на армията.

Между нашето офицерство социалистическите идеи не са имали успех. Военната организация на социалистите е била слаба. Няколко офицери образували Военната комисия към Централния комитет начело с Коста Янков, но  някои  не са издържали на напрежението между военния дълг и партийната повеля и се оказали предатели. Впоследствие около 1950 година, когато са били намерени военните архиви някои от тях като Симеон Ванков са били съдени и разстреляни. Обстоятелството, че социалистите не са имали здрава опора сред офицерството е изиграло изключителна роля за ограничаването на Въстанието и не се превърнало в гражданска война.

На паролата за въстание на 22 септември се отзовали не всички социалистически организации, а предимно от Северо-западния край и Старозагорско,  и героично са се сражавали срещу военните сили на властта. Големите градове София, Варна, Бургас и Пловдив не възстанали. Неравната  борба и героизма на възстаниците са отразени в поемата “Септември” на офицера  военен инвалид поета Гео Милев .

В цялата страна Въстанието не успяло и било потушено жестоко и залято с кръв от правителствената войска. Това е била наистина “зелена авантюра” и никак не би могла да успее. Профашисткото правителство начело с бившия “социалист” Александър Цанков не би допуснало успех на Въстанието, а и да би успяло временно всички европейски правителства биха се обявили против него. Тогавашните правителства на съседите ни биха видели заплаха за себе си и техни войски биха нахълтали в страната както в разграден двор. Балканската буржоазия не би допуснала в България работническо-селска власт, а Русия е била далече и още повече никаква подкрепа не е обещавала.

Историята не позволява да се правят големи скокове в нейното развитие, не може да се прескачат неподходящи за етапа социално-икономически формации и да преуспяват недозрели планове. В нашата страна още капитализмът не се е бил развил пълно и не е стигнал до фазата на своето отричане, а революционерите винаги недоволни от настоящето искат направо да влязат във фазата на  социализма. Исторически желанието на тогавашните социалисти – авантюристи е било погрешно и предварително обречено на неуспех.

Въстанието е изправило едни българи срещу други, но и вътре между тях е имало разногласия. Не всички социалисти са били съгласни да се възстава, а и от противната страна едва ли всички са искали да се потушава метежа с кръв и огън. В такива решителни исторически моменти хората са принудени да действат не само по силата на убеждения и на дълга, но и по силата на необходимостта и обстоятелствата. Всички възстанали безспорно са били доброволци. Никой от тях е излязъл по принуждение, а са знаели, че ги чака достойна смърт в боя или, ако бъдат пленени – разстрел. Когато станало ясно, че Въстанието е обречено, а водачите побързали да оставят народа и изчезнали зад граница, някои въстаници се предавали.

Офицерите са били принудени да изпълнят военна заповед потушаване на метежа чрез разстрели и побои.  Ако не се изпълнява военна заповед, военен съд !  Може да се напомни как  Стамболов и Муткуров са ликвидирали навремето русофилския бунт. Набързо са били осъдени и разстреляни офицери начело с героите от Сръбско – българската  война Атанас Узунов и Олимпи Панов.

През септември 1923 година в нашия Северозапад особено старателно се проявили капитан Монев и поручик Пантев. Тях по-късно възмездието ги е намерило. Какво е станало впоследствие с Монев баща ми не знаеше. На въпроса за съдбата на този палач, той отговаряше “Убили са го някъде!” А Пантев вече софийски полковник е бил убит пред дома си от групата на Виолета Якова и Митка Гръбчева. В групата на Гръбчева е участвал и мой братовчед Тошо Стригачев.

Няма точни данни за броя на жертвите избити от правителствените команди. Смята се, че са поне десет хиляди, но според други оценки може би са два-три пъти повече, защото шпицкомандаджиите са избивали не само въстаници, но и хора, които не са участвали във Въстанието, а били известни като симпатизанти или просто набедени. Антон Страшимиров е имал право да напише, че са “клали народа, така както турчин не го е клал!” Някои офицери не са изпълнявали педантично заповедите. Моят баща Тошо Миков Стригачев като партиен секретар в Грамада  сам тръгнал да води чета въоръжена с ловни пушки и криваци, за да превземат град Кула. Когато разбрал, че там ги чака редовна войска с картечница и оръдие, казал на четата, че като офицер не може да ги води на разстрел и я разпуснал. Когато се предал, не го разстреляли веднага, а капитанът известен като левичар, го препратил във Видин и там другарите му от фронта го амнистирали. Друг пример е съдбата на поп Славчо от Боровица. В злокобната 1923 година  и той като младеж бил подбран за разстрел, но офицерът му ударил два шамара и извикал ” И ти ли си тука, Славчо, бегай да се скриеш, че ако те хвана треба да те застрелям!”  Приятелско момче – по-добре да се отърве с два шамара. Колкото и да е корав палачът, ще трепне, ако трябва да убие момче на познати. Моят пръв учител Христо Тричков е бил вкаран в шлепа, нарочен за потопяване в Дунава, но видинските каратели отменили екзекуцията.

ОБРЕЧЕН НЕУСПЕХ

Би ли успяло Септемврийското въстание? –  в никакъв случай. И дори да не е била издадена от някои офицери подготовката му, никак не би успяло. Понякога сме повече от самокритични и обясняваме пораженията си с това, че между нас винаги се намират предатели, издайници и врагове. Но предатели има навсякъде – такава е човешката природа, не сме само ние такива – грък при Термопилите е завел персите в гръб на Леонид. Априлското въстание също е било предадено, но и да не е било предадено, пак не би успяло. Бенковски не е разчитал на собствен успех, а на отклика на Русия. Неговият косвен успех е Освободителната война, а при Септемврийското въстание не се разчитало на никаква помощ отвън. То е било предварително обречено на провал и залято с кръв.

Нашата история не е наясно събитието през септември 1923 година въстание ли е, “бунт” или “метеж”. Реваншистки елементи сега го считат само за бунт от омраза към всичко свързано с комунистическото минало и искат да го омаловажат. Но чувствата, още повече омразата, не могат да са научен аргумент. Защо Априлското въстание да е въстание, а Септемврийското да не е? По обем и устрем те са сравними, а жертвите в Априлското са повече. И двете въстания са били разгромени, но има и съществена разлика. В Априлското въстание българите са били клани и избивани от турци и башибозук, а в Септемврийското едни българи избивали други. Успех Априлското е имало, макар и косвен, защото предизвикало Руско-турската война,  а Септемврийското е било напълно разгромено и правителственият терор продължил. Тези две въстания остават страници от кървавата история на България, а българската историография, ако иска да бъде уважавана наука, трябва да пази достойнството си и да не става прислужница на политическите настроения. Политическите ветрове бързо се сменят, а Историята остава.

ОТЧАЯНИЕ И ТЕРОР

Разгромената партия на тесните социалисти преминала в нелегалност. Група озлобени от провала социалисти подготвила и извършила ужасния атентат в църквата на площад Св. Неделя, а този осъден от ръководството на партията терористичен акт оказал силно отрицателно влияние върху нейния авторитет. Правителството  основателно засилило още повече преследването на левите сили. Озлобените десни сили дали воля на своя терор. Кървавите побоища и разстрели продължавали. Българи като Гео Милев, Христо Ясенов и още много други били изгаряни в пещите на полицията.

През време на войната на хитлеристка Германия срещу СССР партията организира партизанско движение и дава скъпи жертви. Партизаните като малобройни и слаби се ограничавали с пропагандни акции с цел да не допуснат да се включи България във войната против СССР. Правителствени части, полиция и жандармерията  преследвали и избивали партизаните и ятаците им. Никакви пленици, никакъв съд и присъди! В селото Макреш в масов гроб са заровени партизани и ятаци. И не само там са изкопавани масови гробове…Озлобението нараствало.

Когато в 1944 година по стечение на външни причини – победата на СССР във Втората световна война партията на социалистите, вече комунистическа, завзела властта, настанало време за отмъщение за всички жертви от 1923 до 1944 година, и отново страната била залята с кръв. За едни – Народен съд, а други били избивани без съд и присъди. Комунистите старателно и успешно прилагали същата методика, наследена от на предишните фашистките правителства. Съдбата на левите сега сполетявала десните.

След още 50 години отново по външни причини поради разпадането на СССР настъпило още едно време за мъст, макар и не така кървава. Още веднъж се поругавали  жертвите от борбите до 1944 година, а почват да се издигат паметници на палачите от предишните десетилетия – от 1923  до 1944 година…

Но докога ще продължава да бъде така?  А народът все така продължава да живее в недоимък и разочарования, макар не такива както е било ужасно след Първата световна война. Но тогава е имало идеали и надежди, а сега в това задаващо се ново смутно време, когато светът се разделя отново на лагери и почва войната с Ислямската държава какво може да го очаква ?

НА ВЪРХА

Историческите победи на Червената армия  правят Комунистическата партия управляваща. На  9 септември 1944 година  идва на власт, която не е извоювала и заслужила, защото сама не е победила, а властта ѝ е подарена по силата на външни обстоятелства. Партията иска реванш за поражението си отпреди двайсет години и по сталински почва да се разправя с враговете си. Методите вътре в самата партия повтарят съветския опит, и тя започва да загнива и се разслоява.  От една страна остава партийната маса от честни хора, които остават верни на идеала за построяването на безкласово социалистическо обществ, а от друга се нарежда  партийната “аристокрация”, по-късно наречена “номенклатура”. Борбата срещу недоволните от партийната политика се води безмилостно. Борци за справедливост като Трайчо Костов биват унищожавани. Накрая борбата за власт вътре в партията завършва като начело на нейния централен комитет застава един от първите милиционери Тодор Живков. За него като че ли е имало данни да е бил вербуван за агент от царската полиция, но Историята тук остана изиграна и нищо не можа да се докаже, тъй като архивите били унищожени.

По-късно заслужили борци като Иван Тодоров – Горуня бяха ликвидирани, за да може свитата на Живков да управлява безразделно.

В течение на десетилетия не само стопнския живот и армията, но и всичко – образование, наука, култура, спорт – всичко се дирижираше от Централния комитет на Партията.

============================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

II а прогимназиален клас на училището в Белоградчик: класен наставник Георги Петров, 1923 год. On courtesy of Mr. Ivan Radichev and Mrs. Elena Radicheva

Ученици от Държавното практическо столарско училище в Белоградчик (1943 г.) – снимки Леонид Миронишченко (Льонката) (contributed by T. Buzinski)

=================================

Sofia, 4 March 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)