БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 304 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

======================================

No. 3320, Friday, 12 February 2016

=======================================

СПОМЕНИ НА ФЕРДИНАНДА И ТОШО СТРИГАЧЕВИ: ПОСЛЕСЛОВИЕ (АТАНАС СТРИГАЧЕВ)

Редакционна бележка: Приключи представянето на спомените на Фердинанда Стефанова Стригачева (1897-1976) и на Тошо Миков Стригачев (1894-1974): Фердинанда Стригачева: 09.06, 19.06, 02.07, 07.07, 15.07, 24.07, 31.07, 07.08, 19.08, 11.09, 22.09, 20.10, 11.12, 18.12. 2015; Тошо Стригачев: 30.12.2015, 08.01.2016, 15.01., 22.01, 29.01, 05.02. 2016. Тези текстове, писани през 1967 г., бяха изпратени за публикуване от техния син доц. д-р Атанас Стригачев, доктор на философските науки. Сега Атанас Стригачев е написал послесловие, което представяме в днешното издание на Белоградчишкия ежедневен илюстрован лист. Послесловието е част от един по-голям текст, озаглавен „По следите на миналото (към критиката на нашия социализъм)“. По същество това е една философо-историческа студия, въпреки че идеите на автора не са защитени с препратки към публикации на други автори – затовa тя ще продължи да излиза в Листа в рубриката „устни истории“ (oral history). Навярно, още в началото, е нужно да направим едно терминологично уточнение – когато авторът пише „към критиката на нашия социализъм“, по-добре е да се чете „към критиката на нашия комунизъм“. За читателите, които не познават тази епоха достатъчно добре, трябва да кажем следното. Съгласно научния комунизъм преходът от капитализъм към комунизъм предполага една преходна фаза, наречена „социализъм“. В практически план този преход се осъществява от „авангарда на работническата класа“ – „комунистическата партия“ и тук основните точки на комунизма са „класовата борба“, „диктатурата на пролетариата“, „експроприацията на експроприаторите“, „революционната бдиделност“, „атеизмът“ и „дружбата от векове за векове“ – „дружбата със СССР“. Комунистите у нас (по-рано „тесни социалисти“), винаги са изпитвали особена омраза към социалистите от всякакъв вид – „широки“ социалисти, социалдемократи, социалисти, наричани „ревизионисти“, „опортюнисти“, „ренегати“, „лакеи на бржоазията“. В СССР бе заявено че социализмът е построен и ще бъде  заменен от комунизма през 80-те години на миналия век. У нас такова обещание май не бе дадено, но се заговори за „зрял“ социализъм, в който българският теоретик на марксизма-ленинизма Тодор Живков видя две „правди“ – „малка“ – неизживените остатъци от капитализма и „голяма“ –вярата в светлото бъдеще на очертаващото се безкласово общество, в което партията на работническата класа вече се превръща в „партия на целия народ“.

Доц. д-р Атанас Стригачев, доктор на философските науки, физик, първенец на випуск 1948

Стефан Стригачев (1935-2000), от Белоградчик, историк, поет, екскурзовод на калето

Родителите ни Фердинанда Стефанова и Тошо Стригачев написаха спомените си по настояване на брат ми Стефан и мое. Искахме  да напишат, което знаят и помнят, за да не изчезне заедно с тях, а да ни  остане за спомен. Тогава не би било възможно да бъдат отпечатани. Сега обаче “Белоградчишки Лист”, издаван от Борислав Тошев ги публикува периодично, за което заслужава благодарност. Това ме задължава  като син и технически редактор да напиша послесловие още повече, че в техните спомени не всичко е отразено, и ще бъде добре да го добавя така, както съм го чул и запомнил. И двамата имаха добра памет, но много неща не са написали, а аз ги знам, защото си ги говорехме вкъщи пред наши близки приятели и роднини. Те не обичаха да критикарстват изобщо с “празни приказки”, а само конкретно и явно ги болеше.

Спомените на баща ми са кратки. Той четеше много, но не обичаше да говори много и пестеливо пишеше. За времето след 1944 година не написа нищо. Не одобряваше коловоза, по който тръгна политическият живот, а от себе се беше недоволен, че на младини се бил подвел да въстава, а след това е бил държан настрана от активния  живот и дванайсет години не са му давали работа. Майка ми се възмущаваше от несполуките в стопанската политика и осъждаше партийните мероприятия като неправилното стопанисване на земята, разхищението на инвентара на стопанствата, диктаторското планиране, мизерното заплащане на труда на земеделците и прекратяването на малката рента. Тя не се стесняваше в изказванията си и даже на партийно събрание издигна глас в защита на Трайчо Костов, но партийните фактори я знаеха, че смело говори, та не предприеха нищо срещу нея. Тя имаше авторитет и можеше да се бори за истината в партийните комитети. Баща ми се държеше сдържано, четеше вестника внимателно от кора до кора, но като му кипнеше почваше да псува “тая династия мръсна! ” и “аристокрация червена !”. Майка ми си спомняше за виенските социалдемократи, които казвали на нашите социалисти, че “можете да преборите буржоазията, но какво ще правите с вашата червена буржоазия, когато дойде на власт?”. Баща ми особено се възмущаваше, че се прави на вожда мавзолей. “Такъв строеж, за да турят едно умрело куче вътре! Не ни отива на нас, комунистите, това!” – кипеше той. Горчиво му беше, че изключиха го от партията, но когато му казали, че може пак да кандидатства, отсякъл  “На тая партия никога вече!”

Възмущаваха се и критикуваха само вътре вкъщи, защото ги болеше за миналото. Държеха се достойно и честно, не искаха да обиждат партийните си другари и собственото си минало. Продължаваха да вярват в социалистическите идеи и мислеха, че възмутителната действителност се дължи на лошото и невежествено ръководство, защото партията е изпаднала в ръцете на кариеристи и негодници. Моите родители не биха могли да станат предатели, “да се отметнат на другата страна”, да станат дисиденти, каквото  направиха някои галеници на партията. Те оставаха честни комунисти и никога не биха участвали в антикомунистически заговори.

Аз виждах не само провалите в практиката, но и разминаването  с теорията, а по-късно се убедих, че теорията на марксизма-ленинизма е остаряла и трябва да се обнови според съвременните условия. Тук ще се опитам да допълня нещо за събитията, разтърсили страната преди един век и да кажа как виждам бъдещето на нашето социалистическо движение.

КЪРВАВА  ИСТОРИЯ

ПЛАМЪКЪТ НА БУНТА

Ние българите винаги сме се бунтували. Бунтували сме се против старите богове и против новия Бог. Второто ни царство започнало с бунт, периодът на турското робство е пълен с бунтове. През  485 години турско робство са станали 120 бунта, въстания и завери и български участия в походи против Османската империя. Само руските походи са били 11. Всеки път, когато българинът не искал да търпи неправдата, тръгвал да се бие за свободата си.  Пламъкът на бунта никога не е загасвал в нашата история. Освобождението от турското робство не загасило бунтовния пламък, а го раздухало повече.

Зората на Освобождението в 1878 година не осъществила нашата мечта – идеала на българите да живеят целокупно в свободно отечество.  Всеки поглед и връщане към нашата история неизбежно напомня, че всичките ни съседни земи са осеяни с костите на български синове, дали живота си за неосъществения идеал. От завист към Русия – победителката в Руско-турската война дипломатите на великите сили решили, че “задачата не е да направим българите щастливи, а да възстановим равновесието в Европа”. Не се загрижили за съдбата на изстрадалия народ, а както винаги се загрижили  само за своите интереси. За да няма голяма и силна славянска държава на Балканите европейските силите – същите , които  сега ни управляват в Европейския съюз – разкъсали България и парчета от нея подарили на съседните държави. Налоложило ни се да се бунтуваме против това “равновесие” и да водим няколко войни за обединението на всички българи.

След Първата световна война положението на народа станало изключително тежко. Загубена била трета война, трябвало да се плащат репарации, стопанският живот бил разорен, навсякъде спекула и корупция, глад и мизерия, по селата плачели вдовици и гладни сираци, и нямало кой да обработва земята. И това става само няколко десетилетия след Освобождението, когато още не са били избледнели спомените от турското робство и още е бил жив култът към героизма на нашите революционери. Всички са били недоволни с изключение на спекулантите, обогатили се  през войните. Недоволни са били селяните едва останали живи от войната и заварили измъчени жени и изтощени деца. Недоволна е била интелигенцията, страдаща заедно с народа. Недоволно е било и офицерството сломено от крушението на мечтата за обединяването на българите и жертвите в загубените войни.

В такива тежки моменти както винаги народът търси пътища към бъдещето. По силата на произход, емоционална нагласа, възпитание и образование и идейни влияния хората се ориентирали различно. Мнозинството от офицерите оставали верни на дълга и клетвата и се ориентирали към Германия – съюзника от войната, търговците гледали на Запад, за да се продължи търговията и печалбите, а селяните оставали верни на традиционното за българите русофилство и гледали с надежда към Русия. Голяма част от интелигенцията също обръщала поглед към Руската социалистическа революция, защото виждала спасението на България в идеите на социализма и интернационализма, но по-умерените хора оставали  верни на националистическите си убеждения.

Материалната и духовна трагедия на народа станала причина за неговото идейно разслоение. Повечето са били бедни, а други по-богати, едни били по-спокойни, други по-нетърпеливи, всички имали различно възпитание и образование, едни се ориентирали на Изток, други на Запад. Хората особено по-младите почнали да се разделят на “леви” и “десни”, а вътре в тях на крайни и умерени, на колебливи и решителни, на смели и страхливи. Едни  в бъдеще може би ще станат славни герои, а други  ще се окажат презрени предатели. И както винаги по средата са оставали ония, “изчакващите” от еснафско благоразумие, но винаги готови да се присъединят към победителите, за да използват облаги и почести. Създават се условия за настройване на едни българи срещу други – назрявала гражданска война, когато в името на един и същ идеал за спасението на Народ и Родина братята ще се хванат “гуша за гуша”. Честните хора искали да останат верни на своя дълг – военните на своята клетва, а партийно обвързаните не искали да предават политическите си убеждения. Най-трудно е било да изберат пътя си тия честни българи, които са били обвързани и с клетва пред знамето, но и са искали да останат верни на партийните си другари.

УСТРЕМ  И  РАЗГРОМ

Икономическите и социални условията са подклаждали рзвитието на социалистическите и комунистически идеи. Живи са били още предосвобожденските революционни традиции. Да се работи, живее и умира за благото на народа още са били цел в живота на по-будните българи, и те са били  готови да вървят по същите стъпки на нашите народни будители.

Създава се социалистическа партия като приемствена на революционните традиции в новата политическа обстановка и някои нейни водачи са искали да повторят опита на Руската революция. Обаче  самата Руска  революция е имала трудни проблеми и директно не е провокирала българските социалисти, но безспорно е оказвала идейно влияние върху по-буйните и нетърпеливи социалисти. Изненадани от преврата на 9 юни 1923 година, извършен от Народния сговор подпомаган от Военния съюз, те разбрали, че са пропуснали възможността да вземат властта и започнали да се подготвят за въстание. С цел да си осигурят поддръжка от страна на Русия те   сондирали мнение в Москва. Пратеникът Кабакчиев е бил приет от Ленин, който като го изслушал му казал приблизително следното “Ние не си представяме като износ световната революция, а що се отнася до военна помощ не съм специалист по военните въпроси, но имаме военни другари, поговорете с тях” (цитирам по памет според прочетеното в спомени на Кабакчиев). Никаква поддръжка от Москва не е била обещана, още повече военна! Нещо повече, както е известно, патриархът на социализма у нас Димитър Благоев и Тодор Луканов са били против въстание, но други партийни ръководители като Васил Коларов и Георги Димитров под влияние на Коминтерна настоявали да се възстава. Тогава председател на Коминтерна е бил Коларов, и там са имали силно влияние троцкистите с идеята си за “мировая революция”, които искали да свържат революционните следвоенни пориви в Европа с Руската революция. След разгрома на Септемврийското въстание Кабакчиев се оправдавал, че Благоев също е знаел за подготовка на въстанието – “Ние го уведомихме, когато когато слизаше по стълбите на Партийния дом…”  Като че става дума за някакво пропагандно местно мероприятие, за събрание или вечеринка,  а не за най-сериозното, което може да предприеме една партия!

На паролата за въстание на 22 септември се отзовали далече не всички социалистически организации, а предимно от нашия Северозападния край и Старозагорско и героично се сражавали срещу войсковите части на властта. Големите градове София, Варна, Бургас и Пловдив не възстанали. Неравната  борба и героизма на въстаниците са отразени в поемата “СЕПТЕМВРИ” на  поета – офицера военен инвалид – Гео Милев. В цялата страна Въстанието не успяло, било потушено жестоко и залято с кръв от правителствената войска.

Въстанието е разделило българите на две страни и ги изправило едни срещу други, но и вътре във всяка страна е имало разногласия. Не всички социалисти са били съгласни да се въстава, но и от противната страна не всички са искали да се потушава метежа с кръв и огън. В такива решителни исторически моменти хората са принудени да действат не само по силата на убеждения и на дълга, но и по силата на необходимостта и обстоятелствата. Всички въстаници безспорно са били доброволци. Никой от тях е излязъл по принуждение, а са знаели, че ги чака достойна смърт в боя или, ако бъдат пленени – разстрел. Когато станало ясно, че Въстанието е обречено,  и водачите побързали да оставят народа и изчезнали зад граница, някои въстаници се предавали.

Офицерите са били в трудно положение. Някои от тях въпреки нежеланието си са били принудени да изпълнят военната заповед за  потушаване на метежа чрез разстрели и побои.  Ако не се изпълнява военна заповед – военен съд, а присъдата може да бъде разстрел! Военните съдилища действат бързо. С разстрел на офицери и войници Стамболов и Муткуров набързо са ликвидирали навремето русофилския бунт. Набързо тогава са били осъдени и разстреляни офицери начело с героите от Сръбско-българската война Атанас Узунов и Олимпи Панов.

Обаче имало е и такива, които са се престаравали. През септември 1923 година в нашия Северозапад особено старателно се проявили капитан Монев и поручик Пантев. Тях по-късно възмездието ги е намерило. Относно съдбата на палача Монев се говореше “Убили са го някъде!” А Пантев вече като софийски полковник е бил убит пред дома си от групата на Виолета Якова и Митка Гръбчева.

Няма точни данни за броя на жертвите избити от правителствените команди. Смята се, че са над десет хиляди, но според други оценки може би са два-три пъти повече, защото шпицкомандаджиите са избивали не само въстаници, но и хора, които пряко не са участвали във Въстанието, а били известни като симпатизанти или просто набедени. Антон Страшимиров е имал право да напише, че са “клали народа, така както турчин не го е клал!”

Някои офицери не са изпълнявали педантично заповедите. Моят баща Тошо Миков Стригачев като партиен секретар в Грамада  сам тръгнал да води чета въоръжена с ловни пушки и криваци, за да превземат град Кула. Когато разбрал, че там ги чака редовна войска с картечница и оръдие, казал на четата, че като офицер не може да ги води на разстрел и я разпуснал. Когато се предал, не го разстреляли веднага, а капитанът известен като левичар, го препратил във Видин и там другарите му от фронта го амнистирали. Друг пример е съдбата на поп Славчо от Боровица. В злокобната 1923 година и той като младеж бил подбран за разстрел, но офицерът му ударил два шамара и извикал “И ти ли си тука, Славчо, бегай да се скриеш, че ако те хвана треба да те застрелям!”  Приятелско момче – по-добре да се отърве с два шамара. Колкото и да е корав палачът ще трепне, ако трябва да убие момче на познати. Моят пръв учител Христо Тричков е бил вкаран в шлепа, нарочен за потопяване в Дунава, но видинските каратели отменили екзекуцията.

ОБРЕЧЕН НЕУСПЕХ

Причината за неуспеха на Въстанието не е, че е имало изменници и предатели. Такива винаги е имало в нашата история. Нали българските земи са били завоювани от турците в течение на десетилетия с помощта на българи предатели. Априлското въстание също е било предадено. Правителството десетина дни преди е било предупредено и са били арестувани хиляди комунисти, а главният щаб в София за подготовката на Въстанието е бил ликвидиран. Главната причина за провала на Въстанието е била слабата подготовка и неутралната позиция на армията. Между нашето офицерство социалистическите идеи не са имали успех. Военната организация на социалистите е била слаба. Няколко офицери образували Военната комисия към Централния комитет начело с Коста Янков, но  някои  не са издържали на напрежението между военния дълг и партийната повеля и се оказали предатели. Впоследствие около 1950 година, когато са били намерени военните архиви, някои от тях като Симеон Ванков са били съдени и разстреляни. Обстоятелството, че социалистите не са имали здрава опора сред офицерството е изиграло важна роля за ограничаването на Въстанието, и то не се превърнало в опустошителна гражданска война подобна на войната в Испания.

Това е била наистина “зелена авантюра” и никак не би могла да успее. Профашисткото правителство начело с бившия “социалист” Александър Цанков не би допуснало успех на Въстанието, а и да би успяло временно всички европейски държави биха се обявили против работническо правителство у нас. Правителствата на съседните ни държави биха видели заплаха за себе си и техните войски биха нахълтали в страната като в разграден двор. Балканската буржоазия не би допуснала в България работническо-селска власт, а Русия е била далече и още повече никаква подкрепа не е обещавала.

Историята не позволява да се правят големи скокове в историческото развитие, не дава да преуспяват недозрели планове и да се прескачат  социално-икономически формации. В нашата страна още капитализмът не се е бил развил пълно и не е стигнал до фазата на своето отрицание, а революционерите винаги недоволни от настоящето искат направо да влязат във фазата на социализма. Исторически желанието на някои тогавашни социалисти е било авантюристично и предварително обречено на неуспех.

Септемврийското въстание не би успяло в никакъв случай. И дори да не е била издадена  подготовката му от някои офицери, никак не би успяло. Понякога сме повече от самокритични и обясняваме пораженията си с това, че между нас винаги се намират предатели, издайници и врагове. Но предатели има навсякъде – такава е човешката природа, не сме само ние такива – грък при Термопилите е завел персите в гръб на Леонид. Априлското въстание също е било предадено, но и да не е било предадено, пак не би успяло. Бенковски едва ли е разчитал на собствен успех, а на отклика на Русия. Неговият косвен успех е Освободителната война, а при Септемврийското въстание не се разчитало на никаква помощ отвън. То е било предварително обречено на провал и залято с кръв.

Истините не са абсолютни, а са относителни и зависят от позицията, от която се разглеждат. От позицията на социалистите  Въстанието през 1923 година е било необходима реакция от грижа за отрудения и измъчен български Народ. Участието в него е било израз на себеотрицание и героизъм, обаче за антисоциалистите кървавото потъпквание на същото това Въстание е било въпрос на чест и дълг в името на спасението на Народ и Държава. И социалисти и антисоциалисти са имали обща цел – добруването на България, но  пътищата им са били противоположни, а и двата били кървави.

Разгромената партия на тесните социалисти преминала в нелегалност. Група озлобени и отчаяни от провала социалисти подготвила и извършила ужасния атентат в църквата на площад Св. Неделя. Този осъден от ръководството на партията терористичен акт оказал силно отрицателно влияние върху нейния авторитет. Правителството основателно засилило още повече преследването на левите сили. Озлобените десни сили дали воля на своя терор. Кървавите побоища и разстрели в страната продължавали. Гео Милев, Христо Ясенов и още много други достойни българи били изгаряни в пещите на полицията.

През време на войната на хитлеристка Германия срещу СССР партията организира силно партизанско движение и дава много и скъпи жертви. Партизаните провеждали ограничени акции с цел да не допуснат да се включи България във войната против СССР. Правителствени части, полиция и жандармерията преследвали и избивали партизани и ятаците им. Никакви пленици, никакъв съд и присъди! В село Макреш в масов гроб са заровени партизани и ятаци. И не само там са изкопавани масови гробове.

Озлобението нараствало и, когато в 1944 година по външни причини – победата на СССР във Втората световна война –  комунистическата партия завзела властта, настанало време за отмъщение и отново страната била залята с кръв. За едни създали  Народен съд, а други били избивани набързо без съд и присъди. Комунистите старателно и успешно прилагали същата методика, която усвоили от на предишните фашистките правителства. Съдбата на левите сега сполетявала десните. След още пет десетилетия отново по външни причини поради разпадането на СССР настъпило още едно време за мъст, макар и не така кървава. Още веднъж се поругавали жертвите паднали до 1944 година, и почнали да издигат паметници на палачите от предишните десетилетия  от 1923  до 1944 година…

Но докога ще продължава да бъде така?  А народът все така продължава да живее в недоимък и разочарования, макар не както е било след Първата световна война. Но тогава е имало идеали и надежди, а сега в това ново смутно време, когато светът се разделя отново на лагери и се разгаря войната с Ислямската държава какво може да го очаква ?

НА  ВЪРХА

Втората световна война завършва с историческите победи на Червената армия и у нас Комунистическата партия става управляваща сила. На  9 септември 1944 година тя получава власт, която сама не е извоювала и заслужила. Властта й е подарена по силата на външни военни и политически обстоятелства.

Властващата партия търси реванш за поражението си отпреди двайсет години и веднага се започва саморазправа чрез масови разстрели. Малко по-късно се учредява специален  “Народен съд”.  Законен ли е бил този съд?  Да! – Както всеки съд! Бил е законен така както е законен всеки съд –  толкова, колкото е бил законен и съда по ЗЗД – фашисткия Закон за защита на държавата. И на двата “съда” са осъждани на смърт не само виновни, но и невинни българи, с които всяка нация би се гордяла и би признала за достойни! Това е принципен въпрос и трябва да се гледа на него принципно, а не да се решава според политическите настроения. Докато едни признават Народния съд за законен, други ще го отричат, така винаги ще има “народни съдилища” и “законно” ще се лее кръв. За да се прекрати тая варварска практика на законооправдано взаимно избиване , пътят трябва да бъде друг!

Принципно трябва да се признае, че всеки съд е законен, защото всеки закон и съд е норма и институция, създавана от управляващите. Не само в историята на България, но и в цялата История на Човечеството никога досега някаква управляваща прослойка – класа, хунта, или банда не е приемала закони против своите интереси и не е съдила против своята воля. Всеки създава закони, каквито са му изгодни. Всички са създавали и ще създават закони в защита на своите собствени интереси. Само Божиите закони са писани в интерес на цялото Човечество, защото в тях е написано “Не убивай! “, но никой не ги спазва. Обаче всички се опитват да оправдават престъпленията си против човещината и бога. Така изглежда “правосъдният облик” на нашата История и на цялата човешка Цивилизация. Затова пътят за излизане от тоя кървав хаос трябва принципно да бъде друг –   Прекратяване на всякакви политически закони и съдилища! Това ще бъде най-достойната почит към жертвите на миналото. 

Властващата Комунистическа партия по сталински почва да се разправя не само с враговете си, но и със собствените си членове. Вътре в самата нея се повтаря съветския опит и тя започва да загнива и се разслоява.  От една страна остава партийната маса от честни хора, които остават верни на идеала за построяването на безкласово социалистическо общество, а от друга се нарежда  партийната “аристокрация”, по-късно наречена “номенклатура”. Борбата срещу недоволните от партийната политика се води безмилостно. Борците срещу сталинския социализъм като Трайчо Костов биват унищожавани. Накрая борбата за власт вътре в партията завършва така, че начело на нейния управляващ орган – централния комитет застава един от първите директори на милицията Тодор Живков. За него като че ли е имало данни да е бил вербуван за агент от царската полиция, но Историята и тук остана изиграна, защото “нищо не могло да се докаже”, тъй като…архивите били унищожени. Защо първият милиционер е бързал да унищожи архивите

След това истинските герои като Иван Тодоров – Горуня и мнозина други заслужили борци са били  ликвидирани или просто отстранени, за да може свитата на Живков да управлява безразделно. В течение на десетилетия не само администрация, стопaнство и армия, но и всичко друго – образование, наука, култура, спорт – всичко се дирижираше от Централния комитет на Партията.

===============================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Първият голям комунистически митинг, февруари 1945 г. – първенците на града: (л/д) Иван Каменов, Кръсто Тасев, Александър Петров

Първият голям комунистически митинг, февруари 1945 г. – организаторите: (л/д) поручик Велков, Иван Каменов, Димитър Петров – първият началник на Народната милиция, Александър Петров, Велко Палин (с. Княз Александрово)

======================

Sofia, 12 February 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)