БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 302 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

=======================================

No. 3282, Friday, 15 January 2016

=======================================

СПОМЕНИ НА ТОШО МИКОВ СТРИГАЧЕВ (1967 Г.) – ТРЕТА ЧАСТ: ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

След войната по нареждане на Министерството на учениците, които са пропуснали година поради войната, се даде право да се явят на изпит върху материала от пропуснатия клас. Явих се на изпит и направо се записах в шести клас. Гимназията се помещаваше във Винарското училище. Като ученик в гимназията живо се интересувах от партията на тесните социалисти и често посещавах техните събрания и кръжоци.

През 1915 година през есента постъпих в VIII клас, но поради започването на Първата световна война пак бях мобилизиран и прекъснах учението.

Медицинската комисия след преглед ме намери слаб и ме остави в допълваща дружина във Видин. В същата дружина беше оставен и най-старият ми брат Панко, който беше подофицер. Намерените за здрави войници заминаха на фронта срещу Сърбия от в. Връшка чука до р. Тимок. След като били разбити, сръбските войски отстъпили и се изтеглили към Косово поле, където са дали последно сражение и се оттеглили заедно с краля им Петър през Албания на остров Корфу. След започването на войната започнаха да валят дъждове, и няколко месеца все преваляваше. И в Сърбия беше съставена песен: “Киша паде, а Сърбия пропаде…”

Сърбите са очаквали, че ще бъдат нападнати от българите и са се били много добре укрепили по границата, така че почти цял месец са се държали преди да отстъпят. От наша страна са паднали много жертви – убити и ранени под Връшка чука.

След оттеглянето на сръбските войски дружината, в която беше брат ми Панко, бе изпратена в Неготинско в качеството на окупационна войска. Към началото на декември бях изпратен и аз заедно с една малка група за Неготинско. Брат ми Панко заедно със своето отделение се намираше в с. Луке. В Неготин поисках да бъда изпратен при него и отидох заедно с няколко другари. Там стояхме десетина дни. Сърбите и брат ми по цели дни прекарваха в пиене на греяна сливова ракия и вино и ядене. Към 20 декември мен и група други другари ни върнаха във Видин и там сформираха цяла дружина. Изпратиха ни за Лом, откъдето с влак заминахме чак до гара Гюешево, Кюстендилско. Изпратиха ни за допълнение в трета Балканска дивизия.

От Гюешево на следващата сутрин потеглихме пеша за Крива паланка, където пристигнахме вечерта. Оттам на другата сутрин тръгнахме за с. Страцин. Из пътя още предобед срещнахме един селянин (македонец) и го попитахме близо ли е Страцин. Той ни каза: “Има за два саата”. Ние стигнахме в селото едва след 5-6 часа, по здрач та се чудехме, че македонските часове са много големи. И чак на другата вечер пристигнахме в град Куманово. Там престояхме един ден. Беше точно на Коледа. На следващия ден продължихме за Скопие. Там по това време се намирал с някакъв обоз от волски коли и брат ми Кръстьо. От мои другари, пристигнали преди мен, той разбрал, че идвам и аз и застанал на улицата до една тухлена ограда да ме чака. Като се видяхме много се зарадвахме, прегърнахме се, разцелувахме се. От мобилизацията до този ден ние не знаехме кой къде се намира.

Вечерта преспахме в една турска джамия заедно с други войници и вечеряхме само хляб и кромид лук. На следващия ден ни разквартируваха из града, където прекарахме около десетина дни. После дружината потегли покрай горното течение на река Вардар. Минахме градчето Качаник и се установихме в с. Куму-глава, към югоизточния край на Косово поле. Селото беше пръснато по кошари из една редка гора. Населението му беше албанско. Там чакахме няколко дни, докато ни разпределиха за допълване към 45-и и 46-и пехотни полкове от 3-а Балканска дивизия. Щабът на 45-и полк беше в град Прищина, а на 46-и – в гр. Призрен към Албания. Докато бяхме в с. Куму-глава ходжата на селото покани мен и още двама другари от Видин една вечер да му бъдем гости. За ядене ни поднесе качамак – топъл, разлят в голяма тепсия и полят отгоре с разтопено биволско масло. Ние се налапахме до сито с качамака, защото войнишката чорба беше много постна и мизерна, а и хлябът лош и малко.

При разпределянето ми се падна с двадесетина другари да заминем за гр. Гниляне в 1-ва рота на 45-и полк. Из пътя трябваше да преспим в едно малко албанско село. Албанските къщи са оградени с високи тухлени огради. В двора до входната врата имат гостоприемна стая, отделно от къщата, която е за семейството. Жените се криеха и ходеха забулени. Стопанинът ни прие и ни нагости в гостната стая. Никой друг не влезе при нас. В Гниляне аз заедно с Борис Тодоров от Видин и Петко Иванов – шивач, от с. Синаговци се паднахме във 2-ри взвод и бяхме на квартира в училището, близо до черквата. Гниляне е малък град. В околните села, пък и в града живееха албанци и сърби. В града докарваха често арестувани – провинени албанци от селото. Биеха ги след което ги пускаха. През време на боя биеният викаше колкото му глас стига: “Ку-ку-у-у-у”…

Така прекарахме около един месец, след което ни преместиха на гара Феризово – малко градче към източния край на Косово поле, близо до полите на в. Люботрън – най-високия връх на Шар планина. Върхът, гледан откъм Феризово, изглежда като грамаден конус, като купа сено. Гара Феризово е на жп-линията от Скопие за Прищина и Митровица. Там стояхме до към средата на април 1916 година. През това време веднъж целият взвод тръгнахме още през нощта на разсъмване, блокирахме едно малко село в полите на в. Люботрън. Там се е подвизавал някакъв албанец – разбойник, за да го заловим. Претърсихме цялото село от 20-30 къщи и къщата на бандита, но нищо не намерихме. Жена му седеше с дете в една стая, но по нареждането на взводния ни офицер никой не я закачи за нищо. Къщите на албанците бяха построени по на два етажа – долният за добитъка, а горният – за хората.

Към средата на април 1916 година върнаха полка в Скопие. Там съм се простудил много лошо и ме оставиха в местната болница. Там лежах цял месец и ме пуснаха в отпуск по болест за 45 дни. На път от Скопие за София с влак ме хвана треска (малария). Пристигнах в София надвечер и едва успях да отида в пункта на Червения кръст на гарата. Там преспах и на другия ден се качих на влака за Лом. (За Видин жп линията не беше още направена и влак не вървеше). По пътя за Лом във влака пак ме втресе и като стигнах в града, отидох на пристанището, за да си продължа пътя за Видин с параход и оттам – пеша за Грамада. Но от треската нямах сили и седнах на един тротоар. Покрай мен минаваха двама войника и като разбраха, че съм болен хванаха ме и ме отведоха в местната болница. Там лежах пет-шест дни и ме пуснаха да продължа пътя си за дома, където стигнах през Видин и така десетина дни от отпуската си загубих. Беше вече към края на май. На село беше хубаво времето през май и юни и там прекарах много приятно. Майка ми и снахите копаеха кукуруз, а аз и по-младият ми брат Петър косяхме ливадите в местността “Фарафун”.

Към средата на юли тръгнах обратно да търся полка. Той беше на позиция на Кожух планина – на Солунския фронт, където бяха дебаркирали френски и английски войски в подкрепа на сръбските под главното командуване на френския генерал Сарай. По пътя обратно минах през Видин, Лом, София, Ниш, Скопие, Демир капия на р. Вардар и оттам през селата Борово и Конопище и нагоре през планината. Конопище се намира в самите поли на планината. Там бяха главните складове за продоволствие и бойни материали. През планината вървях цял ден до връх Голубец.

Връх Дудика е най-високият връх на Кожух планина – 2190 м надморска височина. Тогава на 2 август, когато минах там покрай едно малко езерце, на него имаше лед към един сантиметър дебелина. Моята 1-ва рота беше в полите на самия връх Дудика. От там през Паяк планина се вижда Солунският залив на Бяло море, а в ляво от нея Дойранското езеро, Беласица планина и залива, в който се влива река Струма. Вдясно пък се вижда обширното Мъгленско поле чак до Костурското езеро. Паяк планина се нарича така, защото по средата ѝ има една седловина, която я разделя на две издатини във вид на паяк с главата на изток към р. Вардар.

Северните поли на Кожух планина бяха покрити с гори – предимно с бук, а южните бяха голи урвини, скали и сипеи. Северните страни на върховете бяха голи, обрасли само с трева, а по-високо с пълзящи храсти от хвойни и боровинки. В южните поли на планината се намираше с. Тушино, а вляво, по на изток с. Нъте и на запад отдясно – с. Сборско. По южния склон на планината имаше тесни, подравнени от местните жители, ниви с опорни зидове, които от долната страна бяха засадени през пролетта с царевица. Обаче още през пролетта, след откриването на фронта цялото население беше избягало и къщите в селото разрушени. Тук-там стърчаха някои каменни стени. Под връх Дудика, отделян от една седловина на юго-запад към Мъгленско поле се намира Пилов връх, който беше в ръцете на сърби и французи. В седловината бе нашата първа боева линия.

През ноември бях там десетина дни на позиция в окоп. През една нощ стоях на секретен пост пред окопите на около стотина метра от окопите на противника. Водеше се позиционна война. От време на време чувахме пушечни изстрели, а мините и артилерийските снаряди прескачаха нашите окопи. След смяна от първа позиция прекарахме по двадесетина дни на почивка зад върховете. През есента преди да падне снега, строихме заслони и землянки, вкопани в земята и покрити с дървета и шума и засипани отгоре с дебел пласт земя. През зимата падна сняг, който на някои места по по-високите върхове достигаше до два метра и по сипеите и урвините от навеища се образуваха грамадни преспи. А в южните поли на планината валяха дъждове и често цялото Мъгленско поле и Паяк планина пред нас не се виждаха от мъгли и чак нейде си на юг се виждаше връх Олимп да стърчи над мъглата. За отопление през зимата ходехме чак долу към северните поли за дърва. Сутрин тръгвахме надолу и едва надвечер успявахме да се върнем с по една растица на рамо. Защото, както казах по-горе, високо в планината нищо не растеше.

През януари 1917 година ротата ни слезе на позиция на запад от в. Дудика в съседство с част от 24-и пехотен полк, който заемаше позиция от с. Сборско на запад към Добро – поле и в. Каймакчалан. Мен и Борис Тодоров от Видин ни изпратиха за свръзка в Сборско, в съседната част от 24-и полк. Селото беше съвършено разрушено. То беше в непосредствена близост зад първата боева линия. Ние с другаря ми се настанихме в землянка, окопана в брега на малко дере, на два-три метра от самия поток. Землянката беше покрита със стари дъски. Вътре имаше място да полегнем двамата и между нас имаше огнище. Така прекарахме цяла седмица в приказки и песни и очакване на заоведи докато дойдоха да ни сменят.

Когато тръгвахме от нашата рота за с. Сборско, беше късно вечер. През нощта беше светло от луната, а само ни се показа посоката накъдето трябваше да се движим. След цял ден ходене по камънаците под отвесни скали ние се надвесихме над една урва, която пресичаше дадената ни посока. Започнахме да се свличаме по сипея в урвата. Движението ни беше много трудно. На много места се свличахме, препъвахме и падахме и изморени трябваше да почиваме по няколко минути. В дъното на урвата, по която се свличахме, се чуваше да гърми река. Бързахме да я стигнем, за да пием вода. Но въпреки всичките ни усилия цялата нощ не можахме да я стигнем и едва чак на разсъмване я стигнахме, та пихме бистра балканска вода и се измихме.

Докато бяхме в Сборско, както казах и по-горе, цял ден лежахме в землянката и пеехме “Планино, Кожух планино” по гласа на “Планино, Пирин, планино” и други песни. На около двадесетина метра далеч от нашата землянка имаше заслон за войници от 24-и полк и един ден върху заслона падна мина. А в това време няколко души войници вътре играели карти и всички загинали.

Друга вечер мина прехвърлила нашата землянка и паднала в дерето под нас във водата и плиснала вода върху землянката ни. Ние си лежахме спокойно и приказвахме. До самата ни землянката отгоре растеше малка граница. На сутринта забелязахме, че тя едва се крепеше защото беше отрязана от мината. Ако беше паднала няколко метра назад, щеше да попадне върху землянката ни.

Към средата на януари – Василовден, дойде смяна за нас и ние си тръгнахме обратно за ротата. Валеше едър сняг и закриваше пътя, а от валежа не виждахме посоката и сме се убъркали. Трябваше да минем по дървен мост над една малка рекичка. Не можахме да намерим моста, а видяхме запустяла воденица (караджейка) и понеже беше взело да се смрачава, решихме да преспим в нея и на другата сутрин да продължим пътя си. Добре, но зимното време беше много студено, а вътре огън нямаше. Прозорци и врати също нямаше. Вятърът нанесъл вътре шума от гората. Дърва можеше да се намерят. Аз имах запалка за цигари с фитил. Опитах със запаления фитил да запаля суха шума, но напразно. Другарят ми се отчая, сви шума и легна да спи. Запуших цигара и се чудех как ще прекараме посред зима цяла нощ в пуста воденица без огън.

Цигарата ми вече догаряше, когато ми хрумна да поставя цигарата в носната кърпичка и започнах да духам с уста. Кърпичката пламна и аз извиках: “Борисе, дай шума!” Той скочи, запалихме шума, след това по-дребни съчки и по-едри и от дебелите дървета накладохме голям огън. Големите дървета откъртихме от улея (където тече брашното). Постлахме си шума и легнахме край огъня, който ни грееше чак до сутринта.

Сутринта излязох да видя дали нагоре над воденицата или надолу покрай реката трябваше да вървим, за да намерим моста. Погледнах зад воденицата – пресечена, непристъпна местност. Сметнах, че трябва да вървим надолу и тръгнахме. След около един час ходене покрай реката някой извика отдясно. Обърнахме се и видяхме български войник на стражеви пост. Пита ни: “Хей, къде бе?” Казваме: “Търсим моста за да отидем в 45-и полк”. А той вика: “Аха, още стотина крачки… и щяхте да бъдете при сърбите!” После ни поведе назад и ни показа пътя за Сборско.

Към края на януари бяхме поддръжка зад първата боева линия вляво (на изток) от Дудика, а на запад от с. Тушин, на около един километър. Там бяхме по-свободни и на 6 февруари 1917 година заедно с неколцина другари отидох в с. Тушин, за да се изперем. Защото през селото минава малка рекичка, а и огън между стените можеше да се накладе от разрушените къщи. През малко хълмче пътека водеше от нашата застава към селото. Там палихме огън, парихме си ризите от въшки и се изпрахме. Другарите ми си заминаха напред, а аз се забавих и останах малко след тях. Тръгнах да се връщам с прането на ръка. Пътеката минаваше през южната страна на хълмчето, която е изложена към противника. Като се движех спокойно напред по пътеката, отсреща са ме забелязали и взеха да стрелят по мен с автоматична пушка. Куршуми започнаха да пищят покрай мен. Залегнах на пътеката. Помислиха, че съм убит и стрелбата спря. Застанах до челото на един опорен зид на нива, изложен малко косо на посоката на куршумите. Прилепен силно до зида стоях няколко минути и пак хукнах да бягам. Пак запищяха куршуми покрай мен и пак залегнах. Това се повтори няколко пъти. Хвърлиха се не по-малко от 50-60 куршума по мен, но никой не ме улучи, но аз бях вече близо до хребета на хълма и с последна прибежка го превалих и стигнах при другарите си във взвода жив и здрав.

Към началото на март 1917 година стояхме трима-четирима другари на стражеви пост в окоп на изток от с. Тушин цяла седмица. Спомням си много добре, че тогава девет дни и девет нощи все валеше дъжд, а ние стояхме в окопа, без никаква сушина, освен наметнати платнища. Измокриха ни се ризите на гърба, а пък ботушите на краката се пълнеха с вода и трябваше да ги събуваме, за да излеем водата от тях. От продължителната влага пръстите на краката ми бяха се подули и позеленели като картофи, когато стоят продължително време на слънце. Там се разболях – започнах да чувствувам главоболие – взе да ме тресе. След смяната лежах пет-шест дни между стените на една разрушена къща в селото. Треската се повтаряше и бях загубил сили да се движа. Една сутрин ме натовариха на катър, воден от войник, та ме изнесоха горе на планината и оттам ме откараха в полковия лазарет, който се намираше зад връх Голубец. Аз лежах по цял ден и нощ. Лекуваха ме само с аспирин, и понеже продължаваше да ми се явява температура, нямах апетит и бях много отслабнал.

След седмица лежане там ме откараха в полската болница в голяма палатка. Имах признаци на плеврит и бях много отслабнал. Оттам ме изпратиха в дивизионна болница към с. Борово, а после – в местната болница в гр. Велес на р. Вардар. Това беше през април преди християнския Великден. Спомням си, че при визитацията в болницата лекарят ме запита мога ли да спя. “Не мога” – казах. Той нареди на медицинската сестра вечерта да ми направят инжекция морфин. Вечерта след като ми направиха инжекцията, аз си рекох да внимавам за да видя какво ще стане. Яви ми се едно замайване, но се удържах да не заспя… Ококорих очи, изби ме студена пот по челото, но останах буден до сутринта. На другия край на отделението един войник агонизираше, цялата нощ охкаше и на разсъмване умря.

Лекарската комисия ми разреши тридесетдневен отпуск. Това беше през месец май. При втория преглед комисията ме прати в местната болница в Ниш. Там лежах цял месец, и пак се явих на комисия, която реши да остана в допълнящата дружина във Видин за нестроева служба по §32 – страдал от сух плеврит. Във Видин пристигнах на 1 август 1917 година и ме зачислиха в първа рота, на която ротен командир беше Рачо Попов от Макреш. Той като ме видя много се зарадва и веднага ми разреши отпуск за няколко дни, като ми каза: “Нали утре, 2 август, на Св. Илия, има сбор в с. Урбабинци”.

След завръщането ми от отпуск ме зачислиха като писар в щаба на дружината. През септември същата година се явих на изпит в гимназията върху материала за последния  (тогава VIII) клас. Към края на октомври постъпих в административната рота на Школата за запасни офицери в с. Княжево. На 1 май 1918 година сутринта всички школници от Княжево дойдохме във Военното училище в София, където заедно с юнкерите от Военното училище цар Фердинанд в присъствието на министър-председателя д-р Васил Радославов, военния министър и други лица ни произведе в първи офицерски чин. Предварително бяхме разпределени кой към коя част ще трябва да замине. Аз бях определен за 1-и етапен полк, щабът на който се намираше в Меджидие в Добруджа.

Преди да заминем за частите си ни беше разрешен по 20 дни отпуск. От школата заминах за Грамада на 22 май. Там осъмнах със сняг, който до обяд се стопи. Когато отпускът ми свърши заминах за Видин. Оттам по Дунава с параход пътувах до Черна вода, а след това с влак до Меджидие. Пътувах в първа класа като офицер, безплатно в голям австрийски параход.

В Меджидие се явих в щаба на полка и веднага заминах за гр. Добрич да постъпя като полуротен командир в 1-ва рота. Командирът на ротата по чин капитан беше и комендант на града. А канцеларията на ротата се помещаваше на втория етаж в сграда на ъгъла на площада, срещу градската градина. Войниците бяха пръснати по обекти из района на града, а в града се намираха само около тридесет души възрастни хора. Имаше между тях и един ходжа. Писар в канцеларията беше един сърбин пленник – Попович, млад, интелигентен и много добър. Работата беше лека и приятна – изготвяне на разни сведения и писма до щаба на полка. Аз квартирувах в канцеларията и през свободното време, каквото имах много, четях и се готвех за матурата.

На 15 юли 1918 година на разсъмване, по хлад, за да избегна горещината през деня на оседлан кон заминах за гр. Балчик, по нареждане да анкетирам случая по убийството на един войник. Там пристигнах към 10 часа и се срещнах веднага с коменданта на града – млад подпоручик, който ми доложи, че анкета е направена. Към 11 часа заедно отидохме на морето и там за първи път се къпах в Черно море.

Към началото на август ме изпратиха за началник на стражата по охрана на старата граница от Силистра до Дуранкулак. В Северна Добруджа, която беше под кондоминиум, т.е. общо управление на съюзниците, вследствие на продължителна суша реколтата беше съвършено компрометирана, а в южната част реколтата бе сравнително добра, и застрашени от глад селяни на тълпи минаваха от северната в южната част. От Добрич с кон пристигнах на границата в малко българско село наблизо до с. Кубадин. Там бях посрещнат от наш подофицер с група войници. Още на другата сутрин войници докараха при мен група мъже и жени от Северна Добруджа, заловени че пренасят с торби жито, откъм Добрич. Те паднаха на колене пред мен, плачеха и молеха да ги освободя. Казах на войниците, че тия хора пренасят жито, защото са гладни и ги освободих. След три дни предприех придружен от подофицера и няколко войника обиколка по границата като тръгнахме на запад към Силистра,. Времето беше много горещо. Яздех кон, а придружаващите ме трябваше да вървят пеша. Така пътувахме два дни. През втория ден времето беше също така горещо. Не зная дали от горещината или от продължителната езда на кон ме хвана инфлуенция (испанска болест), както наричаха тогава грипа. На втория ден следобед започнах да чувствувам силно главоболие и болки в кръста. Болките ми от час на час се усилваха, но продължавах да яздя и надвечер преди да стигнем в с. Кранево, едва се държах на коня, и двама от войниците вървяха според коня – един от ляво, а друг от дясно, за да да не падна от коня. В селото ми казаха, че в селото нямало никакъв медицински персонал, а имало една бабичка, която разбирала по нещо и помагала на болни. Доведоха я при мен и ми пусна кръв. С някаква игла тя проби вената на едната ми ръка, от която изтече в паница не по-малко от един литър кръв, а болките продължаваха, та ми поставяха студени кърпи на главата.

На следващия ден с файтон ме откараха в болницата в града. След два-три дни ме изпратиха в болницата в гр. Меджидие, където беше и щабът на полка. След десетина дни лекарската комисия ми разреши 45-дневен домашен отпуск за почивка. Като излязох от болницата командирътми каза, че мислел да ме изпраща за комендант на град Мангалия, но щял да направи това след завръщането ми от отпуск.

Излизайки в отпуск в началото на септември 1918 година аз се радвах, че ми се дава възможност да се явя на матуритетен изпит в гимназията във Видин, за който се бях готвил през лятото. Явих се и взех матурата. Към средата на октомври се завърнах в частта си в Добрич. След около месец полкът ни замина за София, но войната свърши. На 25 ноември 1918 година се демобилизирах. С едно прекъсване шест години бях войник.

============================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Иван Живов Цвеин (1903-1944), от с. Стакевци, Белоградчишко, комунист-емигрант в СССР, загинал на 25 август 1944 г. в самолетна катастрофа при Брянск. През войната България е запазила дипломатическите си отношения със СССР до 2 септември 1944 г., когато СССР обявява война на България. Преди това в България по въздух и вода са изпращани в страната подривни групи от българскиемигранти-комунисти. Отговорност за това носят Георги Димитров и Васил Коларов. Иван Цвеин е бил в състава на такава група под ръководството на Станке Димитров. Някои казват, че катастрофата над Брянск е предизвикана, за да се отърве Георги Димитров от конкуренцията на Станке Димитров – известен и образован комунист. Иван Цвеин е имал нещастието да попадне в тази група. В Белоградчик има улица на негово име.

Мишо Хаджийски (1916-1944), талантлив писател, “таврическият Йовков”, белоградчишки зет. През 1943 г. е довел 1500 таврически българи в родината, което Сталин не е могъл да прости – още в края на 1944 г. тези българи са репатрирани обратно в СССР и веднага изпратени на лагер в Сибир и Средна Азия, а Хаджийски е загинал трагично в дома си в Белоградчик, когато белоградчишката милиция е дошла да го арестува.

=========================

Sofia, 15 January 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)