БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 302 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==================================
No. 3274, Friday, 8 January 2016
==================================
СПОМЕНИ НА ТОШО МИКОВ СТРИГАЧЕВ (1967 Г.) – ВТОРА ЧАСТ: НА ВОЙНА (1912-1913)
Поради войната трябваха войници и на 10 ноември 1912 година се явих досрочно на наборна комисия като доброволец. Макар че бях навършил едва 18 година и 6 месеца, понеже бях добре развит, ме взеха за войник и на 20 ноември постъпих в казармата в град Видин да служа в пехотата. В казармата беше голяма мизерия и мръсотия. Хранехме се с войнишка чорба, насипана в баки (нещо като котли) и по пет-шест души кусахме направо от баката. Много обичах да играя на гимнастическите уреди и често, когато бях свободен, отивах и по цял час се премятах на различните уреди.
През пролетта на 1913 година след примирието с Турция цар Фердинанд искаше да заграби по-голямата част от Македония и поради това се скара с правителствата на Турция и Гърция, които я бяха окупирали. Фердинанд насочи войските си на запад срещу Сърбия и Гърция. И нас – млади новобранци, ни поведоха от Видин за с. Княз Александрово (сега Димово), където трябваше да дойде сборен полк пехота, съставен от една дружина стари войници от пети пехотен полк от град Русе и по една дружина млади войници от 33-ти полк от Свищов и от 34-ти полк от Ловеч. В това време полкът е бил пристигнал в Белоградчик. Там станал бунт – войниците се разбунтували против войната. При бунта бил убит с камъни един капитан, който нарекъл войниците “гъски”, а командирът на полка се самоубил. Водач на бунта е бил войникът Печигаргов. Той и други бунтовници са били арестувани през една нощ по време на сън и са ги откарали и избили неизвестно къде.
Поради този бунт нас ни върнаха в с. Видбол (сега Дунавци), където стояхме около една седмица, докато утихне бунтът. Беше вече през месец май и си спомням, че тогава стана земетресението в град Търново, което почувствувахме и ние. След това ни отведоха пак в Княз Александрово (сега Димово) и ни примесиха с другите дружини в полка. Още докато бяхме във Видин изкарах кратък санитарен курс, за да знам да превързвам ранени и да давам първа помощ. И в 66-и полк бях причислен към санитарната команда на първа рота, за началник на която беше едни фелдшер, казваше се Касабов от град Свищов, с чин старши подофицер. Понеже в Княз Александрово се застояхме повече време и нямахме никакви занятия един ден (беше към началото на юни) си отидох у дома в с. Грамада, за да видя майка си. Когато обаче на другия ден се върнах в Княз Александрово, там не заварих полка. Той се бе преместил в с. Върба, където го настигнах. Там стояхме също няколко дни и през това време за пръв път заедно с други войници ходих да видя Белоградчик.
На 22 юни сутринта започнаха да гърмят артилерийските оръдия към с. Салаш и нас ни поведоха към сръбската граница. Минахме през селата Вещица, Ошане и Раяновци и вечерта на същия ден излязохме на връх Китка – на границата. Там вечерта ни валя проливен дъжд, а аз стоях до една бука без раница и шинел, защото за да не ми тежи раницата, сутринта преди тръгване я бях оставил на колата на един колар мой познат от с. Грамада – бай Гено Киров. На границата нямаше никаква охрана. Сърбите бяха избягали – отстъпили към гр. Княжевац.
На другия ден минахме през с. Корито и други села за към Княжевац. Населението беше избягало. Рядко имаше в някой двор по някоя бабичка. Преди да пристигнем до Княжевац, той бил превзет от 65-ти полк и нас ни насочиха към гр. Зайчар. Вървяхме по пътя по поречието на река Тимок. Към обяд пристигнахме в Кралево село (Нови хан) – много хубаво село. Там обядвахме и правихме почивка. Населението бе избягало. Нашите войници разбиваха и грабеха по магазини и къщи. Спомням си, че влязох в една магаза за вино и там имаше вино като блато по пода. Точеха и не го затваряха, а го оставяха да тече. Всички бяха пияни, някои стреляха срещу буретата с вино и залепваха уста на дупката да пият. След почивката продължихме пътя си към Зайчар. Нощта прекарахме по пътя преди да влезем в с. Вратарница на р. Тимок.
На следващата сутрин минахме през селото. Там видях до една къща край шосето нахвърляни трупове на избити сърби на куп, като дърва на дръвник. Това ме потресе. Под Вратарница наляво от Тимок на височината към Зайчар срещнахме позицията на сърбите. Нашата дружина беше оставена за поддръжка и разположена върху южната страна на височината, покрита с дъбова десетгодишна сечина, която ни служеше за прикритие и ние лежехме на сянка покрай растичките, които бяха дебели, колкото ръка. Пред нас се водеше рядка пушечна стрелба. Ние лежехме спокойно. Към обяд обаче ни се наруши спокойствието – едно сръбско оръдие започна да ни обстрелва откъм върха Връшка чука, който се намираше на дясно от нас, на изток от река Тимок. Снарядите падаха и пред нас, и зад нас. По едно време някои от нашите млади войници рипнаха и искаха да бягат, а зад нас бе открито голо поле – ниви. Тогава старите войници им викаха: “Стой! Къде ще му избягаш? Ще излезеш на открито за по-добра прицел” и ги спираха. Стрелбата продължи до към следобед, но при нас не паднаха снаряди и не дадохме жертви.
През време на обстрелването от оръдието аз лежах на сянка до едно дръвче с шинела за възглавница зад моя началник – ротния фелдшер Касабов, който лежеше пред мен до друго дръвче. Не се страхувах никак и дори не ми идваше мисълта, че може да бъда убит и се подсмивах като наблюдавах Касабов. Той при всяко гръмване на оръдието пъхваше главата си до корена на дървото, до което лежеше. След падането на снаряда вдигаше глава и започваше да се кръсти по християнски, но щом пак гръмнеше оръдието, преставаше да се кръсти и пак забождаше глава до корена на дървото, макар че то не би могло с нищо да го запази от гранатата. Така продължаваше да се кръсти и да забожда глава до дървото докато трая стрелбата. Аз се смеех в себе си и виках: “Кръсти се, защо прекъсваш?”. Тоя Касабов беше голям “герой” – докато се движехме през пусти села, той викаше: “След пет дни ще пием бяло кафе в Белград!”
Вечерта на същия ден – 25 юни 1913 година, се изтеглихме обратно през с. Вратарница за към границата. Пътувахме през нощта през планината и на другата сутрин пристигнахме в с. Киряево и в с. Раковица. Оттам все пеша минахме през селата Цар Шишманово, Макреш, Димово, Костичовци, Воднянци, Чорлево, Дреновец чак до с. Брусарци. Там стояхме два-три дни докато пристигнаха влакове, на които се качихме. Влаковете бяха композирани от вагони за коне и така се препълниха, че нямаше къде да се свие човек да седне. На вагоните пишеше: “За 8 коня или 55 души”, а в тях бяха наблъскани по 70-80 души. Някои войници висяха по будките на спирачите между вагоните, а някои, както и аз, бяхме налягали отгоре върху вагоните и се държахме, за да не паднем. Така минахме и през тунелите през Искърското дефиле до София. Оттам веднага влакът замина за гара Сливница. От Сливница ни отправиха през Брезник за град Трън, а оттам на юг към с. Клисура в Осоговска планина. След нас, пехотата, се движеше и конна полска артилерия, а имаше и планинска артилерия с оръдия и снаряди натоварени на коне.
Когато се изкачвахме към билото на една стръмна височина, за да могат конете (по няколко чифта) да изкарат оръдията и празните ракли, ние бяхме натоварени по двама да изнесем на височината по една граната. Това изкачване продължи цял следобед. Вечерта преспахме и на другата сутрин, спомням си – беше 7 юли ст. ст. 1913 година, потеглихме напред да търсим среща с противника. Предполагаше се, че сърбите са наблизо. Аз бях в първа рота, която беше изпратена авангард. След нас непосредствено се движеха коне, натоварени с планинска артилерия. Времето беше мъгливо и преваляваше. И както се движехме по хребета по един горски път, приближавайки се до билото изведнъж срещу нас се откри пушечна стрелба. Ние моментално залегнахме на пътя, а конете натоварени с планински оръдия и ракли с гранати, се втурнаха надолу из урвата под нас. След няколко минути нашата полска артилерия се обади, а ротата се хвърли на атака, и противникът отстъпи. В техните окопи видяхме няколко души убити. От наша страна нямаше жертви.
На следващия ден – 8 юли – падна мъгла и дъжд и ние бавно се придвижваме напред, а на втория ден, наближили вече противника, нашата дружина беше в поддръжка в една падина с букова горичка от не много дебели дървета. Първа боева линия бяха други. Пред нас се водеше пушечна престрелка и при нас долитаха куршуми на противника. Те прескачаха през билото към падината, където бяха окопите на нашата предна линия. Още не свикнал с теглото на войната и изморен от неколкодневния поход през планината, мокър от дъжд и гладен, аз предпочитах да бъда ранен, за да бъда върнат назад в тила. И както бях залегнал между другарите си покрай дърветата, вдигах краката си нагоре с надеждата дано да ме удари някой блуждаещ куршум. Още повече, че аз бях принципно против войната.
Следобед към 3 или 4 часа се даде заповед да се атакува позицията на сърбите. Самият командир на полка подполковник Павлов се яви на първата боева линия пред нас с извадена сабя в ръка и извика: “Напред, на нож!” Но в този момент той бе улучен от неприятелски куршум и падна. Извикаха ни: “Командирът падна!” Фелдшерът, аз и още един санитар веднага се завтекохме към него. Пренесохме го и го превързахме в окопа. Беше ранен в корема. Докато го превързвахме, взе да подбелва очи, но не издаде нито стон. Отнесоха го към лазарета. Сетне разбрахме, че умрял.
След превръзката на командира заедно с другите санитари се втурнах след атакуващите. Те бяха минали през една гола поляна, наричана “Цветков гроб”, в краищата на която имаше редки шубраци, . Спомням, че като тичах напред свиреха куршуми покрай ушите ми, стрелбата на противника не беше още престанала. Поляната беше осеяна с трупове. Тичайки, видях Младен Нинов от Видин да стои до една шубрака, ранен в крака. Превързах го и заминах напред. Неприятелят беше отблъснат и стрелбата спряла. В неприятелските окопи видях избити. До стъмване пренасяхме ранени с носилки до лазарета, който беше на не по-малко от половин километър. Много се изморих и паднах от преумора.
След нашата атака сърбите се оттеглиха на близкия връх “Букова глава”. Поради преумората ме оставиха няколко дни на почивка в лазарета. През това време нашите войници от бригадата от 65-ти и 66-ти пехотни полкове безрезултатно няколко пъти са атакували “Букова глава”, и са паднали много жертви. В същото време се появили и смъртни случаи от холера. След безрезултатните атаки нашите войски са започнали обхождането на върха – една много непристъпна позиция. Сръбските войници, охраняващи върха, за да не бъдат обходени, една нощ се оттеглили незабелязано от нашите. Аз се завърнах в частта си, когато сърбите вече се били оттеглили от “Букова глава” на Плана планина над с. Клисура.
Между “Букова глава” и Плана планина на юг от с. Клисура има едно тресавище, обрасло с трева блато, а изглежда като обширна поляна трева. А престъпиш ли малко навътре в тресавището – потъваш. Преди нашето пристигане един ескадрон от гвардейския конен полк при атака, вземайки блатото за тревиста поляна, почти бил потънал в него. Минавайки покрай блатото, пристъпвахме много внимателно, за да си гребнем вода за пиене. Поради появата на холерата пиехме водата като капвахме по две-три капки йодова тинктура в чашата, каквато като санитар носех в чантата си.
Село Клисура е пръснато като всяко планинско село, от дол в дол по няколко къщи. Ротният фелдшер (моят началник) и аз се движехме в тила, зад предните наши линии. Веднъж, минавайки с него през нива ръж, още зелена, неожъната, чухме от противната страна изстрел и моят герой – фелдшерът Касабов, както вървеше пред мен, го видях как веднага забоде глава до земята в ръжта. Стоях до него и се смеех. А когато на 18 юни засвири музиката за прекратяване на боя поради примирието, излязох от нашето прикритие, за да гледам какво става на предните линии, същият този Касабов ми се закани, че ще иска да бъда наказан, защото излизам на открито.
След два-три дни бригадата ни тръгна обратно да се оттегля през Осоговската планина и излязохме край река Струма, по-долу от гара Земен. Минахме през гр. Радомир и Перник и се установихме в гр. Брезник. Там стояхме няколко дни. В града имаше няколко камили (едногърби), взети като трофеи от войната с турците. Няколко души войници бяхме дошли при тях да ги разглеждаме. Една камила беше легнала, аз се качих на нея. Докато стояхме в Брезник се получи нареждане ученици като мен да бъдат демобилизирани.
Като ни освободиха, аз и другарите Вълко Наков от с. Водна и Кръстьо Райков от Грамада тръгнахме пеша до гара Перник, оттам – с влак до София. Там престояхме един ден, тъй като поради окупацията на Северна България от румънски войски бяха прекъснати железопътните връзки. На следващия ден беше пуснат първият влак за Варна и ние се качихме на него. На спирка Мездра имаше румънски войници. Ние продължихме пеша…Така чак на четвъртия ден сутринта стигнах у дома в Грамада. Времето беше слънчево и топло. Беше началото на август 1913 година.
==============================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Любомила Станиславова, от Белоградчик, б. народен представител (ГЕРБ)
Валентин Качев, от Белоградчик, поет, член на два писателски съюза – на България и на Русия
=========================
Sofia, 8 January 2016 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)