БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 300 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
===================================
No. 3261, Monday, 28 December 2015
===================================
ORAL HISTORY – УСТНИ ИСТОРИИ
са разкази на хора, които са били свидетели на отминали събития. Това не са исторически текстове, защото описваните събития не са документирани с документи, изследвания или други архивни или литературни източници. Най-често това са текстове, които са писани години след като събитията са се случили. Възможно е някои детайли да бъдат забравени или изопачени, често несъзнателно, но понякога умишлено. Последното се случва нерядко, когато авторът преценява, че това, което пише, може да му навлече някакви неприятности. Историческите събития са обективни, но едновременно с тях и по-дълго от тях живее представата за събитията, която е със субективен характер. Затова едно събитие може да се „види“ по различен начин от различни хора, съобразно средата, в която тези хора живеят, техните идеи, заблуди или житейски нагласи; от значение е и тяхното образование и усет към писменото слово.
От казаното до тук следва, че достоверността на описанието не е водещия белег на устните истории. Въпреки това, поне в Западна Европа и Америка, тези текстове са особена ценност. Съществува Oral History Society; има и две научни списания: Oral History и Oral History Review. Причината за този интерес е, че тези описания дават „жива“ картина на това, което някога се е случило. А съпоставката на няколко устни истории за едно събитие може да доведе до обективното му представяне. Установяването на индивидуалните различия в интерпретацията на събитията пък може да подскаже причините, които са довели до тези различия – това съшо е важна изследователска задача.
Нашият Лист публикува устни истории. Днес ще имате възможност да се запознаете с нов автор: д-р Асен Алексиев Попов, ветеринарен лекар и запасен подпоручик. Текстът по-долу (а имаме и други непубликувани негови машинописни текстове) ни бяха изпратени от неговия внук Асен Петков, комуто дължим голяма благодарност, затова че е съхранил избледнелите ръкописи на дядо си.
Д-р Асен Алексиев Попов – съпруга Райна и дъщери: Лозанка, Катя, Иванка и Александрина; Лозанка е починала (Асен Петков е неин син), Катя живее в Берковица, Иванка живее в Ямбол, а Александрина – в Германия. Катето Попова е моя съученичка – дали ще я разпознаете на снимката по-долу.
С Емилия Поп Ценова, 1952 г,0
А г-н Асен Петков още ми писа: „Това,което аз притежавам като наследство от дядо ми е Библията,спомената в спомените му за неговия дядо -поп Петър Кръстев,подарена и подписана лично от Антим Първи.Това е издание на първата печатна Библия в България,печатана в Цариград 1874, ако не ме лъже паметта.Така както той я предаде на мен,така ще я предам и аз на внучките ми – близначките София и Калина, засега са още малки, едва двегодишни.“
ЮГОСЛАВСКИТЕ ДЕЦА (1945 Г.)
През 1945 година в гр. Белоградчик и селата Ружинци и Белотинци бяха докарани три групи югославски бездомни деца от 7-8 до 14-15 годишна възраст и настанени в училищата в тях. Югославия бе разорена страна с избито от германците население и нейните кръгли сирачета намериха гостоприемство в страната ни.
В града се образува Комитет за югославските деца, на който бях избран за председател, а Стоян Найденов – Джуджи, за касиер-домакин.
Първоначално бях доста заангажиран по настаняването на децата и персонала, с обзавеждането на общежитията с инвентар и намиране и назначаване на помощен персонал.
В гр. Белоградчик децата бяха настанени в Ловния дом в Парка, сега музей. През лятото децата се хранеха в столова, построена заедно с кухня до чешмата. Мястото бе тихо и романтично и децата се чувстваха много добре, още повече, че за готвач настанихме най-добрия тукашен майстор Иван Кулски. Сутрин закуска и обед и вечеря сред хубавата природа и измъчените деца скоро получиха по-жизнен вид.
Десетина години по-рано – чешмата на Парка и Ловния дом (© К. Konova)
За възпитатели имаха съвсем млади хора мъже и жени, които се грижеха за тях и за възпитанието им. Децата бяха облечени почти в парцали, което споделих с някои фактори и получих разрешение да направя всичко възможно за тяхното обличане и обуване. Направих проверка по манифактурните магазини, които бяха още частни, но се намираха под разпорежданията на комисарските органи по разпределението, намерих и взех необходимите метри вълнен плат, шивачи организирах в с. Ружинци, които ушиха в три ръста костюмчета за всички деца. Споменатият плат бе блокиран за белоградчишките ученици, но в случая бе отстъпен от тях за много по-нуждаещите се югославски деца.
Сетне работата ми бе по-спокойна, подписвах чекове до нарядната банка и паричните въпроси по издръжката на югославските деца се отчиташе с документи от касиера. От време на време периодически обикалях общежитията за тяхното благоустрояване, тъй като в нашата страна по това време след войната липсвха много неща или се намираха много трудно.
Късно през лятото се получиха тревожни сведения за възникнала вражда между югославските възпитатели в общежитието в с. Белотинци.
Тогава дойдоха отговорни югославски лица за уреждане на спора, но нищо не помогна. Отидох по служба в с. Белотинци и се отбих в общежитието, а в него цареше хаос. Беше се случило така, че и децата се бяха разделили на два лагера. Още в самото начало един възрастен и несимпатичен възпитател се нахвърли с обидни думи към една млада и красива девойка, която от срам и възмущение плачеше до стената. Разбрах веднага, че тук няма да има помирение, което се засили и от сведенията, които получих от нашите служители в кухнята. Изясни се още, че младата възпитателка на децата Катинка бе отхвърлила любовните домогвания на несимпатичния и възрастен колега и той я клеветеше и обвиняваше в леко поведение, даже че е разваляла и по-големите момчета в общежитието, с които правела любов.
Без повече разправии казах на Катинка да си прибере багажа и я взех с мен в кабриолета за гр. Белоградчик. Тя се раздели с децата трогателно, което значеше, че всички я обичаха и някои от тях плачеха. По пътя за града и тя плака, но може би не от мъка, че се разделя с колектива от общежитието, а от радост.
Вече наближавахме града, отбихме се в дясно на пътя и аз я представих и оставих в градското общежитие на югославските деца в Ловния парк, където я посрещнаха добре.
Тук е отбивката в дясно за Парка
По-късно често се отбивах в трапезарията на общежието за закуска с възпитателите, които бяха много доволни от обличането на децата и от тяхната храна.
Дойде нареждане през есента децата да се приберат в родината си. В последния ден обядвах в общежитието, а след това на тържеството от стъпалата на Ловния дом произнесох прощално слово пред децата и събралото се гражданство. Привечер откарах Катинка с кабриолета до гара Орешец, настаних я във вагона и се сбогувахме.
=========================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Трета плоча, 1957 г.
=========================
Sofia, 28 December 2015 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)