БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 300 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
===================================
No. 3249, Friday, 18 December 2015
===================================
СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЧАСТ: НАВОДНЕНИЕТО ВЪВ ВИДИН
Наводнението във Видин
В последните дни на февруари 1942 година бях по работа в София. На връщане на 4 март влакът спря на гара Видбол поради голямо прииждане на Дунава. Помислих, че спирането е само за няколко часа и влакът пак ще продължи, обаче началникът на гарата получил нареждане никакви влакове да не се пускат към Видин, защото населението се евакуира. Дунавът сам запушил течението си с ледени блокове, дигата се скъсала и водата почнала да залива полето до Видбол и Гурково (сега Дунавци). Когато водата започнала да приижда, тогавашните управници били предупредени, но те гуляли на банкет по случай 3 март и не обърнали сериозно внимание.
Още същата нощ на гара Видбол започнаха да пристигат първите бежанци. Моята тревога беше голяма, защото бях оставила двете деца във Видин на грижите на старата ми сестра. Евакуираните говореха, че “на територията на Земеделското училище се срутила някаква сграда и вълните стигали чак до плуващите лодки”. Предположих, че срутената сграда е пансионът, където са и моите деца сами без баща и майка. Може ли човек да си представи положението на майка, която гледа как се борят спасителните лодки с плуващите ледени планини и не знае какво е станало с нейните деца!
Пристигнаха с влак военни понтонни лодки от Бургас със смели гребци. Те денонощно евакуираха населението. Дойде на помощ и Червеният кръст и докараха храна за евакуираните. Написах телеграма до мъжа ми, който тогава беше граждански мобилизиран в Югославия, да дойде веднага да спасяваме децата. Обаче пощата бе вече във военни ръце, и дежурният офицер взе телеграмата от ръцете ми и я поправи. “Добре сме, не се тревожи”. Това още повече ме разтревожи и три дни не можех нито да ям, нито да спя. Включих се в работата на Червения кръст да помагам при раздаване на храната и непрекъснато мислех и за децата. Като видя отчаянието ми, моята колежка от Гурково Върба Недкова насила ме заведе у тях, и мъжът ѝ Петър изпрати човек с кон по сухо до с. Новоселци, за да провери положението на територията на Земеделското училище. Този човек донесе новината, че най-голямата сграда не е срутена, и в нея са събрани всички хора, но цялото стопанство е заобиколено с вода и ледени блокове и е непристъпно. Разбрах, че децата ми са живи, и се поуспокоих. но всеки ден ходех на пристанището да моля коменданта да ме пусне да се върна във Видин с някоя лодка при децата си. Заплаших го, че ако не ме пусне да замина, ще се хвърля в Дунава! Комендантът най-после отстъпи, трогна се от сълзите ми и разреши да замина. Качих се в една понтонна лодка с двама гребци и заедно с един дебел евреин заплувахме към Видин.
Водната стихия непрекъснато прииждаше и носеше планини от ледени блокове, а те задръстваха пътя на понтона и правеха движението невъзможно.Трябваше с бомби да се разбиват айсбергите и от тях хвърчаха големи парчета лед на всички страни. Бомбите раздвижваха водата така силно, че се образуваха големи вълни, които заливаха лодката. По нареждане на лодкарите трябваше да пазим равновесие, за да не се обърнем, а евреинът моят спътник, беше много дебел, така че трябваше да го дърпам към мен, за да не изгубим равновесие. Лодкарите бяха с метални каски, а нас ни накараха да легнем на дъното на лодката и да си пъхнем главите под седалищната дъска, за да не ни удари по главите някое ледено парче. И понеже се движехме срещу течението на водата, плувахме цял ден до Видин. Когато пристигнахме там, видяхме целият град залян с вода. Само около сградата на общината беше останало малко островче, върху което се беше настанил пункт на Червеният кръст за даване на първа помощ. В бедните квартали се виждаха над водата само покривите на къщите, и върху една къща видяхме човек, не успял да избяга, и сега викаше отчаяно за помощ. Като минавахме с лодката покрай високия редут, опасващ града, видяхме много цигани качили се отгоре и с всичка сила крещяха за помощ. Помолих лодкарите да се отбием край тях и да вземем поне децата. Обаче като се приближихме до тях майките скачаха заедно с децата в лодката и въпреки, че лодкарите ги тласкаха назад, те отново искаха да се качат в лодката.
Цялата територия на стопанството на Земеделското училище беше под вода. Всичко заляно… Само централната училищна сграда стърчеше като “Шильонския затвор”. Всички придошли бежанци от крайния квартал бяха се качили на втория етаж, а добитъкът – много крави, коне и около 60-70 свине – настанени на първия етаж, където бяха класните стаи на ученичките. Децата ми ме посрещнаха с думите “Мамо, гладни сме!”.
След няколко дни от Сърбия пристигна мъжът ми. Наел малка частна лодка да го докара от Видбол. Водата продължаваше да приижда… При евакуацията се качихме заедно с двете деца в една лодка, но по средата на плуването нашата лодка се закачи за повален телефонен стълб, и лодкарят силно се изплаши да не би лодката да се е пробила и потъне. Лодкарят извика “Никой да не мърда, за да не се обърнем!” Помислихме, че спасение няма и че ще се издавим тук. Наблизо минаваше празен понтон, и тогава мъжът ми грабна едното дете и се прехвърли в него. После разбрах, че това направил по съображение, че ако едната лодка се обърне , поне двама души от семейството ни да останат живи…
Когато пристигнахме на нашата къща в Орля не предполагах, че скоро ще се връщам обратно, обаче само след няколко дена получих телеграма веднага да се върна във Видин, защото директорът трябвало да замине на специализация в Германия, а мен оставят да го замествам. Този шеф, който парадираше със своите организаторски способности, в критичния момент, когато трябваше да се спасява стопанството на училището замина в София при кума си и се нареди да замине на специализация в Германия. А на мен се падна “голямата чест” да стана директор благодарение на водната стихия, за да поема грижите да възстановявам стопанството. Заварих Видин все още потънал във вода. По горните етажи на високите къщи се бяха настанили военни и полицаи. На евакуираното население не разрешаваха да се връща. Само служебно с пропуски. По улиците се движеха лодки и салове. В училището заварих единствено счетоводителя и учителката по готварство. В техни ръце беше и складът с хранителните продукти, и те правеха баници и се гощаваха, а работниците гладуваха и се чудеха как да усмирят гладните свине, които с писъка си раздираха околността. Когато на гара Гурково помагах при раздаване на храната от продължителното рязане на кашкавал се наби и инфектира дясната ми ръка, забра и трябваше да ме карат с лодка в болницата да я прорежат и всеки ден да се правят промивки и превръзки. Времето се случи студено и ветровито и винаги след като се връщах от болницата, ме втрисаше от студ и болки. А стаята си нямаше с какво да се стопля, защото въглищата в мазето бяха потънали във вода. И при това състояние трябваше да поема незабавно директорството, защото Димитров бързаше да замине за Германия, за да се отърве от неприятности и отговорност.
Водата бавно се оттегляше, а пролетта бързо настъпваше. Земите на стопанството – няколко хиляди декара бяха потънали във вода, стопанските сгради наводнени до половината, а някои полуразрушени и затова добитъкът още не можехме да преместим от сградата на пансиона в оборите. Така животните разсипаха първия етаж на училищната сграда. След окончателното оттегляне на водата цялото голямо стопанство представляваше жалка картина. Мазилката на всички сгради се разпадна. Земеделския инвентар потънал в кал и целият ръждясал. Добитъкът беше изгладнял и подивял от дългото стоене в затворени помещения. От София от министерството на земеделието никой не идваше да види това положение. Само по телефона непрекъснато звъняха. Чудех се какво да правя – дали да възстановявам стопанството, или да саботирам, защото становището на партията бе тогава да вършим саботажи. Всички другари от Видин се бяха разбягали. Нямаше с кого да се посъветвам. Едни бяха евакуирани, други – интернирани, някои младежи минали в нелегалност. Но за да се ориентирам правилно ми помогна самото министерство. От там настояваха всичкият добитък да се бракува и да се предаде на държавата за месо. А по това време България хранеше германските войски и се чувствуваше голям недостиг на храни. Ясно беше къде щеше да отиде това месо – за изхранване на Хитлеровата армия. И аз реших да саботирам като възстановявам стопанството и запазя добитъка от бракуване.
Така че в течение на няколко месеца всички сгради бяха ремонтирани. Всички земеделски машини също се пребоядисаха и цялото стопанство блесна от чистота. Преместихме зеленчуковата градина на най-високото място, за да не се залива повече от реката Тополовец. Така че през юни имахме в градината всички видове зеленчуци, каквито на видинския пазар още нямаше. А нанесеният талог от водата натори почвата, и царевицата тази година израстна ненагледна. И когато най-после дойде инспектор от Министерството, той зачудено каза “Тук не личи, че е имало наводнение!” С тази трудна задача можах да се справя благодарение на помощта на постоянните работници. Те винаги ме подкрепяха и съвестно си изпълняваха работата, защото се държах с тях не като с подчинени, а като с хора равни. Те ме слушаха и изпълняваха моите нареждания, а и аз се вслушвах в техните съвети и това повдигаше тяхното самочувствие. Най-добрият ми помощник бе Асен Първанов, който имаше търговски похват, благодарение на което успявахме навреме да се снабдяваме с всички необходими за ремонт материали.
Войната все още продължаваше, но положението започна да се изменя в наша полза. Германците, разбити при Сталинград, започнаха да отстъпват и нашето самочувствие се повдигна. Броят на партизаните от ден на ден растеше. Радиото всеки ден говореше все по-добри новини, но наближаваше време да се завърне директорът Димитров от Германия и ми беше неприятна мисълта отново да се срещам с този, който толкова много бе ме изтормозил в службата. Още повече, че и здравословно не бях много добре. Наводнението, страхът покрай децата тогава, операцията на ръката ми, грижите, безпокойствата и тревогите покрай възстановяването на стопанството се отразиха зле върху здравето ми, така че се наложи рано да се пенсионирам.
От полицията ме предупредиха, че трябва да напусна Видин. Тогава в полицията служеше човек родом от моето село Търговище и той направо ми каза, че ако не се махна от Видин, ще ме арестуват и пратят в концентрационен лагер, където вече бяха интернирани партийният секретар Порчелов, Калчев и други другари.
Петър Богданов заедно с Антон Иванов и Никола Вапцаров разстреляха…Боян Чонос обесиха.
Правителственото протеже директорът Васил Димитров изпратиха на специализация във фашистка Германия.
След 1944 година същият този Димитров получил софийско жителство и е бил инспектор години наред вече в социалистическото министерство на земеделието. Неговите “качества” са били оценени за провеждането на ” новата” селскостопанска политика. В това време специалисти като Иван Стефанов бяха отстранявани, а Трайчо Костов увисна на въжето като “враг на народа”.
Оттеглих се заедно с мъжа ми на нашата къща в Орля, и поддържахме партийна връзка само с другарите Димитър Георгиев и Цоно Рангелов от селото и обработвахме малкото земица около къщата.
Германските войски бяха принудени да напуснат нашата страна. При отстъплението представляваха жалка картина. Потънали в прах, налягали един до друг в камионите, като дървета тихи и безмълвни. Нямаше сега нито следа от предишната им гордост, а по лицата им се четеше страх от неизвестността. Веднъж на нашето шосе видяхме много германски коли. Чудеха се и не знаеха по коя посока да тръгнат за Югославия. Любопитните селяни, не можеха да ги упътят, а аз не исках да се издам, че знам немски. В това време пристигна кола с двама офицери с географска карта в ръце и на един стълб до шосето поставиха дъсчена стрелка, сочеща пътя към Югославия. Веднага всички камиони се изтеглиха по тази посока. След това казах на децата да завъртят стрелката в обратна посока към Лом, за да се убъркат поне следващите коли.
Само след седмица по това шосе се движеха непрекъснато дни и нощи камиони и войски с развени червени знамена, и ми се струваше, че това е сън…
Послесловие, нагодено от сина на Фединанда Стригачева – Атанас Стригачев, по допълнения, устно направени пред него от майка му:
За политиката, за българското земеделие и живота на селяните след 1944 година не желая и няма да напиша нищо. Малката земя, която имахме, взеха в ТКЗС като обещаваха рента, но ни излъгаха, защото после рентата прекратиха и останахме само с малките пенсийки. За ТКЗС моите знания и опит се оказаха ненужни и аз станах излишна за обществото. Още в началото разбрах, че това, което настава, не е онова, за което съм мечтала и съм се борила в живота. Българското село – цветуща градина в миналото – вместо да се развива според научните принципи изпадна под ръководството на вождовете.
Различна беше съдбата на другарите, които мечтаеха и се бориха за светлото бъдеще на народа ни. Някои паднаха жертва в неравната жестока борба. Ужасно несправедливо и трагично е да си млад и енергичен, а да те сложат под дулото, или да ти метнат примката…Но тия герои отидоха във вечността заедно с вярата и надеждата си, че делото им ще пребъде и че те не са напразни жертви.
Други преживяха опасностите и останаха живи, за да виждат как реалността погубва мечтите им…И тази е тежка съдба. Животът е хубав докато има смисъл, докато имаш мечти и идеали. Какво е човекът, ако не вярва в бъдещето, ако няма идеали и не се бори ?
Но имаше и такива “гъвкави”, които под натиска “отгоре” се отказаха от предишните си чисти стремежи, забравиха миналото и се приспособиха към новата действителност, а други подгониха кариера и се наредиха да се подчиняват заради материални и други облаги.
Бележка на модератора:
Фердинанда Стефанова (1897-1976) преди да отиде да следва в Австрия и Германия е била студентка по физика във Физико-математическия факултет на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“:
==========================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
На вилата в м. Извос, 1973 г.
Кучето Буби и Трабанта на Бояна Стефанова (струва ми се, че в тези години тя, единствена между жените на Белоградчик, шофираше кола
Бояна д-р Стефанова, 1943 г.
=========================
Sofia, 18 December 2015 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)