БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 287 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 3166, Friday, 9 October 2015
==============================
ОФАНЗИВАТА НА СЪРБИТЕ КЪМ ВИДИН СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА БЕЛОГРАДЧИК (1913 Г.)
Вън от специализираната военна литература окупацията на Белоградчик в Междусъюзническата война, юли 1913 г., е представена много пестеливо в българските литературни източници. В контраст, тези събития са описани много подробно в сръбските източници, предназначени за широката публика. В нашия Лист съответните препратки към тези източници вече бяха направени; разбира се сръбската гледна точка към тези военни действия изглежда се отдалечава значително от действителността. Сърбите ценят високо победата си в Белоградчик и посочват за това две причини – първата е, че Белоградчик е бил силно укрепен военен пункт с ключово значение за следващите военни действия и втората е, че победата е извоювана от техните „старци“ – възрастни нестроеви войници. В материалите, които вече публикувахме, е казано, че „ победата над Белоградчик в 1913 г. е достоен отговор на загубата при Сливница през 1885 г.“
Настоящето съобщение описва (сръбски източник) офанзивата на сръбските войски към Видин след победата при Белоградчик.
Сърбите не заемат Видин. Румънските войски достигат Петрохан и надвисват над София, но и те не влизат в Софийското поле, защото Букурещският мирен договор прекратява военните действия при крайно неблагоприятни за България условия. Случва се първата национална катастрофа.
За първата (1913 г.) и втората (1918 г.) национални катастрофи е прието да се вини цар Фердинанд. Моята гледна точка за тези злощастни за България събития се различава от общоприетото. Дипломатическа грешка е, че при изграждането на съюза на Балканските държави срещу Турция, съдбата на освободените територии не е била обект на предварително договаряне. Прегледът на старата сръбска литература в дълъг период от време показва, че сърбите никога не са признавали „македонците“, а са смятали, че тези области на юг влизат в „Стара Сърбия“. Затова, зад гърба на българите в хода на Балканската война, те са започнали да заемат македонските градове. Тогава заповедта за започване на военни действия срешу тях наистина не е имала алтернатива.
През Първата световна война България отделя огромен ресурс и е дала неизброими жертви за „освобождението на Македония“. Някои казват, че не е било далновидно да се водят тежки боеве по планинските върхове на Македония, вместо да се насочат усилията към Беломорието, което има много по-важно стопанско значение за България. И в този случаи е прието да се вини цар Фердинанд. Всъщност вината трябва да търси в друга посока. В годините след Освобождението в България има огромна и с високо качество прослойка на хора с влияние, които идват от Македония, останала под турска власт – министри, министър-председатели, генерали, офицери, индустриалци, търговци, учители, професори – тези „македонци“ формираха общественото мнение, че „братът – македонец“ трябва да се освобождава и българското племе трябва да се обединява. Така се появи националната идея, която обедини българите и ги направи готови за саможертва. Впрочем, както е писано в нашия Лист многократно, Белоградчик, далеч от Македония, също е люлка на македонизма в България – с тайното македонско офицерско братство, създадено в 15-и пехотен Ломски полк, с Македонското си дружество, с цяла плеяда македонски революционери, тръгнали да освобождават Македония от Белоградчик – Борис Сарафов (от с. Либяхово, Неврокопско), Христо Чернопеев (от с. Дерманци, Ловешко), Иван Савов (от с. Калугер, Белоградчишко), Димитър Бакърджиев (от гр. Белоградчик), Сотир Атанасов (от с. Клисура, Горноджумайско, погребан в с. Дражинци, Белоградчишко), Димо Янков (от Малко Търново), Антон Стериов (от с. Папрадище, погребан в с. Чупрене, Белоградчишко), Димитър Влахов (от Кукуш) [учител по химия на дядо ми и баба ми в Белоградчишкото училище].
Разгледайте тази историческа снимка от 1871 г., Цариград, за да получите представа за границите на „българското“ в състава на Отоманската империя.
Първи църковно-народен събор, участници: 1. Поп Тодор Илиев Тилков (Струмнички) – Струмишка епархия; 2. Поп Илия [Ресенски]; 3. Поп Петър К. Арнаудов – Червенска (Русенска) епархия; 4. Митрополит Иларион Макариополски – Екзархийски привременен съвет; 5. Марко Д. Баланов – Главен писар, Пловдивска епархия; 6. Митрополит Панарет Пловдивски – Екзархийски привременен съвет; 7. Митрополит Иларион Ловчански – Председател на екзархийския привременен съвет; 8. Митрополит Паисий Пловдивски – Екзархийски привременен съвет; 9. Бахчет Ефенди – преводач писар на турската кореспонденция на екзархията; 10. Архимандрит Виктор – Нишка епархия; 11. Тодор Щипски; 12 ?; 13 ?; 14. Георги Груев – Пловдивска епархия; 15. Стефан Петров Стефанов – Сливенска епархия, от Бургас; 16. Добри Чинтулов – Сливенска епархия; 17. Георги Гогов – Воденска епархия; 18. Захари х. Гюрков (Хаджигюрков) – Самоковска епархия; 19. Хаджи Мано Стоянов – Софийска епархия; 20 Димитър Ив. Гешов – Екзархийски привременен съвет, (комисар); 21. Хаджи Иванчо Хаджипенчович – Екзархийски привременен съвет; 22. Г. Стоянович; 23 Гавриил Кръстевич – Екзархийски привременен съвет; 24. Д-р Христо Стамболски – Екзархийски привременен съвет; 25. Д-р Стоян Чомаков – Екзархийски привременен съвет; 26. Хаджи Николи Минчооглу – Екзархийски привременен съвет; 27. Димитър ?; 28. Сава Хаджиилиев Доброплодни – Доростолска епархия; 29. Хаджи Господин Славов [Заарски] – Търновска епархия, от Стара Загора; 30. Стефан Шопов – писар на Ловчанския митрополит; 31. Стефан Камбуров – Екзархийски привременен съвет; 32. Костадин П. Шулев – Велешка епархия; 33 Хр. [Дупнички]; 34. Михаил Манчев – Охридска епархия; 35. Тодор Йовчев Кусев [Читолски] – Палагонийска (Битолска) епархия; 36. Н. Михайловски – Търново; 37. Христо Тодоров Стоянов – Софийска епархия; 38. Величко (Велико) Христов- Шуменски – Преславска епархия; 39. Никола Първанов – Видинска епархия; 40. Петър Кюстендилска епархия; 41. Яков Геров – Одринска епархия; 42. Христо П. Тъпчилещов – Екзархийски привременен съвет, [комисар]; 43. Господин х. Иванов (Хаджииванов) – Варненска епархия; 44. Стоян (Стоянчо) Костов – Скопска епархия; 45. Дядо Христо – Капукехая – екзархийски посредник с Високата порта; 49. Костадин (Коста) Сарафов (Даскалов) – Неврокопска екзархия.
Бележка на модератора: За запазване на автентичността на текста факсимилетата са направени от оригинала. Иначе, в деликатните случаи, при превода съзнателно или несъзнателно е възможно тенденциозно изкривяване на мислите на автора. Надявам се, че поне за част от членовете на нашия Клуб, сръбският език няма да бъде непреодолима преграда. Някога, в кратките периоди на разведеряване на отношенията с Югославия, в София свободно се продаваха вестниците „Борба“ и „Политика“, които бяха много различни от българските вестници по това време – югославските вестници бяха многостранични и много интересни с богатството на информацията, която предлагаха. За да ги чета свободно, купих речника на Игов, в който имаше и добра грамататика на сърбо-хърватския език.
============================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Акад. Иван Дуйчев (1907-1986) като учител – баща му Симеон Дуйчев имаше механична работилница срещу джамията (през 1949 г. комунистите изселиха голяма група уважавани белоградчишки граждани – Симеон Дуйчев бе между тях и това създаде проблеми на синовете му – бъдещите акад. Иван Дуйчев, медиевистика, и доц. Йордан Дуйчев (1912-1966), висша алгебра.
Известният в миналото белоградчишки гражданин Георги “Широко сърце”, баничар на лозето си в Маркашница
===========================
Sofia, 9 October 2015 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)