БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 290 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

==============================

No. 3182, Tuesday,  20 October 2015

==============================

СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО  (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – ДВАНАДЕСЕТА ЧАСТ: ДРУЖЕСТВОТО НА БЪЛГАРСКИТЕ АГРОНОМИ

Авторът: Фердинанда Стефанова Стригачева (1897-1976)

Дружеството на българските агрономи

От 1931 до 1940 година българските агрономи имаха голяма професионална организация, в която членуваха около хиляда души агрономи и сродни специалисти. Те бяха с различни убеждения, но повечето от тях бяха левичари, затова нашата организация минаваше за най-прогресивната на времето. Секретар на организацията беше колегата Кети Георгиев, а стълб на организацията беше Христо Гюлеметов. Във всяка околия имаше агрономически групи с по един секретар. За секретар на Дружеството във Видинска околия избраха мен.

Първият конгрес на Дружеството на българските агрономи във Физико-матаматическия факултет на Университета в София

През 1933 година Дружеството ми възложи да проведа анкета в с. Киринбег върху битовите условия на населението. От тази анкета се установи, че около 60 % от населението в това село са почти безимотни пролетарии. Тази плодородна “ханаанска” земя повече принадлежеше на видинските хаджии и селски чорбаджии. От труда на бедните селяни те пълнеха своите житарски магазини с жито и го изкарваха с шлепове на Запад. Видинските богаташи притежаваха и по 40-50 декара десертни лозя като гроздето също изнасяха в чужбина и трупаха големи печалби. Жените в това село работеха на богаташите, а мъжете ходеха в града да работят като майстори-строители. Нямаха никакъв добитък освен по няколко кокошки, а много малко бяха онези стопани, които държеха по една коза за мляко или по две-три овце за вълна. Крави и коне имаха само богатите селяни. Власите имаха слабост към изографисаните къщи и къщите на богатите бяха изписани като черкви и заградени с хубави огради. Къщите на бедните бяха малки, схлупени и без никаква ограда. Но почти всички имаха по две-три кучета и на моя въпрос, защо им са тези кучета, един старец ми отговори иронично: “Да ни пазят от сиромашията”. При анкетата се установи още, че бедните се хранят само с мамалига и качамак и почти всички ми заявиха, че пшеничен хляб ядат само на големи празници. Захар употребяваха съвсем малко, а яйцата продаваха в града, за да си купят сол и газ. Жените до късна есен ходеха боси. Лично аз съм ги наблюдавала как през късна есен заедно с мъжете жените газеха боси в полузамръзналата вода в блатата да ловят риба. Печална картина!

В Белоградчишка околия проведе такава анкета друг колега. В миналото Белоградчишка околия беше много ограбвана от властта, защото населението в балканските райони се занимаваше предимно с овцевъдство, а от овцете се събираше данък – беглик, останал още от турско време. Преглеждайки анкетните листове, аз и другаря Димитър Бакърджиев решихме да повдигнем въпроса за премахване на беглика, а също така и за ограничаване на жребцовите станции, тъй като конят като работно животно при съвременната техника биваше изместван от мотора. Димитър Бакърджиев много правилно разбираше стопанските въпроси. Двамата с него по конгреси и конференции повдигахме въпроса за премахване на беглика и ограничаване на жребцовите станции, които струваха много скъпо на държавата. След някоя година бегликът се премахна и броят на жребцовите станции се намали.

Димитър Бакърджиев

Димитър Бакърджиев родом от с. Овчеларе, Горнооряховско беше тих, скромен и засмян и  печелеше симпатиите на хората. Като ръководител на Земеделското училище в с. Брегово убеждаваше селяните, че високи добиви са постижими само при колективната обработка на земята, и то върху социалистическа база. След 1944 година е бил назначен на работа в Министерството на земеделието, но скоро починал. В Плевенско, където е работил дълго време, едно от създадените от него трудово-кооперативно стопанства носи неговото име. Това е скромна награда за този прекрасен другар. Той беше привърженик на изграждане на кооперативни земеделски стопанства дори и при условията на капитализма.

Съществуваха големи разправии между ветеринарните лекари и агрономите. Спореха кой трябва да води скотовъдството. Всъщност борбата се водеше за инспекторските места в министерството на земеделието. На една окръжна конференция, на която присъстваше и представител на министерството на земеделието, аз застъпих становището, че скотовъдството трябва да принадлежи и на двете професии. Агрономите да се грижат за гледането и храненето на животните, а ветеринарните лекари – за тяхното лекуване.

Поради това мое изказване против официалното становище незабавно последва заповед да бъда преместена от Видин в с. Ново село като пунктов агроном. А тъкмо по това време мъжът ми като инспектор по труда се премести от Лом във Видин и прибрахме и детето си от Белоградчик. Отново ни разделиха, защото трябваше незабавно да замина за Ново село, тъй като бубеното семе, определено за този район, бе започнало да се излюпва и, ако не го пласирам трябваше аз да го плащам. Разболях се от мъки и тревоги, но въпреки всичко трябваше да замина на новото си местоназначение. Иначе следваше уволнение. За Ново село заминах само с едно одеало, възглавница, подвижен креват и бубеното семе. Докато намеря квартира се настаних в една малка стаичка, в която се помещаваше общинската архива, с прозорец, потънал в прах и паяжина. Прозорецът беше здраво закован, така че не можеше да се отвори и проветри стаята. Вечерта дълго време не можах да заспя от непроветрения въздух и тежката миризма на пръстения под, който разсилният бе изобилно полял с вода, за да го измете по-хубаво по случай моето настаняване. Рано сутринта тръгнах из селото да проверя има ли достатъчно черничеви дървета и за мое щастие, почти във всички дворове видях такива дървета. Жените по влашките села имаха голяма слабост към копринените платна, така че много лесно пласирах бубеното семе. Квартирата ми бе близо до Дунава и привечер излизах да гледам плуващите параходи, защото ми напомняха за Виена и за студентските години. Но за всичко това бе отдавна минало. Мислех само дали детето ми е оздравяло, защото го оставих болно.

Семейството

В моя район с център Ново село имах още четири села: Връв, Флорентин, Ясен и Негованци, които трябваше пеша да обикалям, за да провеждам щурите мероприятия на тогавашното министерство на земеделието. В началото на юни, когато изморена се завърнах в Ново село от обиколка по съседните села, заварих от министерството телеграма със заплахата, че ако в течение на една седмица не образувам скотовъдни дружества във всички села на моя район, ще трябва да си подам оставката. Обаче за основаването на дружество е необходимо да се проведе най-малко едно публично събрание с предварителна подготовка. А през юни, когато е най-усиленият работен сезон, публичните събрания може да станат само в празничен ден. От телеграмата ясно пролича, че Министерството търсеше само причина да ме уволни, затова цяла нощ не спах.

На другия ден още в тъмни зори тръгнах със случайна двуколка за Флорентин, като предварително в общината си напечатах учредителни протоколи, готови само за попълване. Спрях пред Флорентинската община, а стопанинът на двуколката продължи пътя си към друго село. Съвсем не очаквах, че в общината ще намеря някого толкова рано. Обаче за мое щастие заварих не само кмета и секретар-бирника, но там седеше и държавният бирник, дошъл да събира данъци. И както е било в турско време, още от вечерта тръгнал разсилния на село да събира пресни питки, печени кокошки, вино и ракия. Дали още от вечерта са осъмнали на масата, или отрано са се събрали не можах да разбера, но и тримата бяха пияни. Щом влязох, започнаха и мен да канят с вино и аз, за да се отърва, вдигнах една чашка, без дори да я допра до устата си. Те като пияни дори не забелязаха това, а кметът веднага почна да ме моли да си дам съгласието за бракуване на общинския разплодник, защото хората не го харесвали. А цялата работа се състоеше в това, че при покупката и продажбата на разплодници все нещо оставаше в джоба на кмета и секретар-бирника. Отговорих му, че най-напред ще трябва да основа скотовъдно дружество в селото им и после ще се занимаем с този въпрос. Казах им да проагитират с барабан общо селско събрание за вечерта, защото сега ще трябва да замина за съседното село.

Те с радост обещаха да подготвят събранието, та на връщане от с. Ясен да го проведа и да основем скотовъдно дружество. И тръгнах пеша за с. Ясен. Шосето минаваше успоредно на Дунава. По плодородните полета на Дунавската равнина се люшкаха току-що изкласилите ниви, прошарени с червени макове. Полето беше окичено с полски цветя. Прекрасен юнски ден, но на мен ми се стягаше душата дали в това село ще мога да устроя събранието. И още повече се изплаших, когато влязох в селото и видях безлюдните му улици, въпреки че бе неделя. Заобиколих общината, но тя бе затворена. Продължих пътя си към черквата и пред нея видях, че се тълпи много народ. Рекох на ума си: “Ударих на камък”. Сватба ще е, а след това всички ще се напият, и тук нищо не мога да направя. Отчаяна и изморена се облегнах на черковната ограда да си отпочина. Не след дълго хората започнаха да излизат от черквата, като най-напред вървяха две млади момичета с черковните хоругви, а след тях свещеникът пееше с всичка сила, следван от множество народ. Разбрах, че на тоя ден селото правело оброк на полето. Не оставаше нищо друго, освен да тръгна и аз с богомолците. На два-три километра от селото под вековен дъб стоеше наведен кръст с изтрит надпис, така че не можах да прочета кога, и от кого е поставен. Наблизо бяха запалени огньове и на тях се въртяха печени на шиш агнета, а в големи казани вреше чорбата. Всяка жена, завързала в нова бохча, носеше колач украсен отгоре с варени яйца и прясно сирене. А мъжете едва тътреха дамаджаните, пълни с хубаво ясенско вино със сладка жица. В този край още бяха запазени старите лозя, които даваха по-малко грозде, но в замяна на това то бе по-сладко, и вината им по-силни.

Процесията спря пред кръста където бе поставена маса и на нея съд с вода и китка босилек за ръсене. Свещеникът продължи литургията и след малко започна ръсенето, като най-напред минаха мъжете, а след тях започнаха да се нареждат жените. След последната жена се приближих и аз с намерение след свършване на ръсенето да взема думата. Свещеникът обаче помисли, че искам и мен да ме ръси, и поднесе кръста към устата ми с думите: “Благословен Бог наш”, обаче учтиво отстраних кръста и му прошепнах на ухото да предупреди богомолците да почакат малко, защото агрономката иска да им каже нещо. Много не говорих, защото на всички апетитите бяха раздразнени от миризмата на опечените вече агнета. Като заключение им казах, че това хубаво тържество, което са устроили тук всред полето, без печени агнета нищо не струва. А за да има повече и по-хубав добитък, не са необходими само молитви, но трябва да имат скотовъдно дружество в селото, което има за цел подобряване на скотовъдството. Извадих протоколите и ги поканих който обича да се запише. Пръв се записа свещеникът, а след него всички присъстващи мъже се надпреварваха да се запишат, за да започне по-скоро обедът. Набързо избрахме управителния и контролния съвет и тръгнах пак пеша към съседното село Неговановци. Отказах да остана на обеда, въпреки настояването на всички. Взех само две варени яйца от една стара жена, при обелването им тя бе оставила отпечатък от пръстите си.

Село Неговановци беше най-бедното село в моя пункт. По лицата на стопаните се четеше загриженост и уплаха. Започнаха да ми се оплакват, че няма вече за тях живот и че новият закон за вината цял да ги разсипе. Законът гласеше, че всички винопроизводители трябва да се снабдят с книжки, подписани от агронома, че притежават модерни изби, за да имат право да си продадат виното. Но модерни, циментирани изби имаха само няколко богати селяни, а на всички останали избите служеха не само за съхранение на виното, но и за всички съестни продукти – сирене, мас, вълна, туршии. Успокоих ги, като им казах да изнесат всички продукти от мазетата си, да белосат с вар стените, а също така и пода да дезинфекцират и когато всички станат готови, да ми съобщят да ги прегледам и тогава вече ще подпиша и книжките им. Всички със затаен дъх ме слушаха и като свърших лицата им светнаха от радост и задоволство. И в заключение им казах, че не е по силата на дребните стопани да строят модерни изби, а това може да стане на кооперативни начала върху социалистическа основа.

След това набързо им поговорих за значението и целите на скотовъдните дружества и безпрепятствено образувах такова и в това село. От Неговановци тръгнах обратно за първото село, в което поръчах на кмета за вечерта да ми организира публично събрание. Обаче секретар-бирникът, бе вече изтрезнял от сутрешната ракия, ме зарадва, че дружеството вече е готово и събранието излишно. И така този ден успях да основа три дружества. На връщане към Ново село по пътя ме връхлетяха кучета. Спасих се, като се качих на една дюля край шосето и им хвърлих хляба, който ми бе останал в чантата.

Всяка пролет Дружеството на българските агрономи свикваше конгреси и на тях кариеристите отиваха не за друго, а за да обиколят кабинетите на инспекторите и да молят за повишение или преместване на по-добро място. А ние, комунистите, отивахме да се изкажем по стопанските въпроси, съгласно линията на нашата партия. Затова след всеки конгрес настъпваше така нареченият “кадрил” – преместване и уволнение за наказание на наши другари. Ние не искахме и да минем край министерството на земеделието. Дори и след трийсет години, когато ми се случи веднъж да мина край същата тази сграда, където и сега се помещава това министерство, изпитах някакво чувство на отвращение. На конгреса през 1934 година някакъв инспектор изнесе доклад като изтъкна, че изходът от настъпилата стопанска криза в нашето земеделско стопанство е в рационализацията и трансформацията на земеделието в по-доходни култури. Аз взех думата и оборих неговото становище, като изтъкнах, че изходът от настъпилата стопанска криза и тежкото положение на повечето селяни е в колективната социалистическа обработка на земята. Моето изказване бе посрещнато с бурни ръкопляскания от моите колеги – делегати. Но когато се върнах от конгреса, заповедта за уволнението ми “като прононсирана комунистка” ме бе изпреварила. Чак след две години при друго правителство ме възстановиха на работа.

Под влиянието на партията нашето агрономическо дружество започна да издава сп. “Земеделски проблеми”, в което се разглеждаха аграрните въпроси в марксистка светлина. Затова редакторите му – Ангел Тимев, Н. Кандев, Н. Начев, К. Калчев и Петър Богданов – бяха задържани в Дирекцията на полицията и списанието бе спряно. След неговото спиране започна издаването на сп. “Земеделски обзор” с редактор Върбан Ангелов, а по-късно пак под ръководството на партията започна издаването на “Стопански проблеми” редактирано от проф. Прокопи Киранов, и то продължи да излиза до края на 1941 година.

Върбан Ангелов

Комунисти, интернирани в Несебър (Върбан Ангелов е на първия ред седнал с мека шапка на коленете)

Тези списания обединяваха прогресивните елементи около левицата в нашето дружество и спомогнаха много за сформирането на техния агрономически мироглед. Списанията критикуваха недъзите на капиталистическото селско стопанство и се сочеше пътят за изхода от това положение. В тях се отричаше жизнеността на дребното селско стопанство и се сочеха за пример успехите на съветските совхози и колхози.

====================

Бележка на модератора: На 7-13 декември 1949 г. в София се провежда процесът срешу Трайчо Костов. Между подсъдимите е упоменатият по-горе Никола Начев, тогава заместник-председател на Комитета по стопанските и финансови въпроси. В този процес той е получил доживотен строг тъмничен затвор. По-късно е реабилитиран. На 21-26 август 1950 г. е проведен процес с 12 обвиняеми – помощник-министри и стопански дейци. Между тях са били Димитър Кочемидов и упоменатият по-горе Ангел Тимов, приятели на моята тъща Амалия Василева (1910-1995), също агроном. Димитър Кочемидов е бил помощник-министър на вътрешната търговия, а Ангел Тимев – генерален дирктор на Булгартабак. Всички са обвинени в принадлежност към кликата на Трайчо Костов и в икономически шпионаж. Присъдите са доживотен затвор двама, единият от тях Кочемидов), а за останалите 10 (между тях Тимев) – 15-8 години строг тъмничен затвор. По-късно са реабилитарани. Амалия Василева казваше, че Ангел Тимев, който е лежал в затвора и преди 9 септември 1944 г., е споделял, че следствието и затвора в комунизма са били несравнимо по-жестоки, от това, което е било във „фашисткия затвор”. Изобщо голяма част от образованите и заслужилите комунисти са били тежко репресирани в годините на народната власт, за да се отвори път на необразованата и със съмнителни заслуги върхушка на партийното (БКП) ръководство.

========================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Учители-трудоваци и техният фелфебел, 15 юни 1933 г.

Първият голям митинг в Белоградчик, февруари 1945 г. – в чест на победите на Червената армия (л/д поручик Велков, Иван Каменов, Димитър Петров, първият началник на Народната милиция, Александър Петров, Велко Палин, от с. Княз Александрово, помошник-командир на дружина

===========================

Sofia, 20 October 2015 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)