БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 278 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

==============================

No. 3134, Friday, 11 September 2015

==============================

The meteogram: Belogradchik

СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – ДЕСЕТА ЧАСТ: ЗАВРЪЩАНЕ В БЪЛГАРИЯ

Авторът: Фердинанда Стефанова Стригачева (1897-1976)

Завръщане в България

През пролетта на 1926 година завърших института, взех последните си изпити и трябваше да се завърна отново в България. Трогателна бе раздялата ми с хазайката фрау Новотни, с която живяхме заедно цели четири години като майка и дъщеря. Тя никога не ми отказваше да укривам емигранти в нейната къща. Когато идваха емигранти, тя дори им даваше и закуска и с това много ме улесняваше. На тръгване, разплакани и двете не можахме едно сбогом да си кажем. И сега, след толкова много години, с радост и умиление си спомням за тази седемдесетипетгодишна старица със строг поглед, с който респектираше четиресетгодишния си син и го караше да се вслуша в съветите ѝ. Синът ѝ беше електроинженер и ходеше из провинцията да електрифицира селата, и тя при всяко заминаване го съветваше да бъде много внимателен в работата си, за да не стане някой човек или животно жертва на неговата немарливост.

През Железните врата параходът много бавно се движеше, за да не се удари в някоя подводна скала. И току виж, че пред него се изправяше някоя планинска верига, която преграждаше Дунава, и ти се струва, че параходът ще се удари в нея и тогава Дунавът изглеждаше вече не като река, а като затворено езеро. На връщане не пътувах с такова чувство на радост, както на отиване, защото се страхувах да не би нещо да се е разбрало за убийството на агента пратен като атентатор, и да бъда задържана. Затова Тодоров и Калчев искаха да ми помогнат да замина за СССР, но не получих виза, въпреки че я чаках месеци.

Сигурно руснаците внимателно са ме проверявали. Впоследствие узнах от нашите другари, че на такива като мен от разтурената партийна организация, които са нарекли “Димитров и Коларов убийци на българския народ” съветската легация визи не давала.Този отказ изглежда ме е спасил да не стана жертва на сталинския терор, каквато по-късно е била съдбата на други наши емигранти.

Освен това тогава дойде на власт правителството на Ляпчев и настъпи сравнително омекотяване на терора. Буржоазията видя, че само с насилие не може да се управлява, затова Ляпчев започна “Со кротце и со благо”.

Преди да напусна Виена, обиколих за последен път всички нейни театри, музеи и близки замъци. Силно впечатление ми направи замъкът Кройценщайн, който се намира на запад от Виена близо до Дунава. Средновековен замък с неговите островърхи кули, които се виждаха отдалеч. Целият е изграден от бял камък с дебели стени, и беше толкова студено вътре, макар че беше топъл летен ден, че като излязохме навън, всички бяхме побледнели от студ и седнахме на слънце да се стоплим. Целият замък бе потънал в гора от грамадни липови дървета. Липата е свещено дърво за немците. В по-модерен стил е построен замъкът Люксембург. Вътре има обширни зали, украсени с бюстовете на целия род на владетеля. Замъкът наоколо е ограден с дълбоки ровове, пълни с вода. Около замъка има обширни ливади с буйна растителност и вековни декоративни дървета, пренесени от някогашните графове от целия свят.

Когато пристигнах в България през лятото, положението се бе поуспокоило. Побоищата и арестите бяха попрестанали, всичко прогресивно било избито или натъпкано в затворите. За министър на земеделието бе назначен Димитър Христов, който си поставил за задача да се механизира и модернизира българското земеделие в рамките на частната собственост. За това бяха необходими специалисти агрономи, и се чувствуваше голяма нужда от такива кадри. Затова, още щом подадох заявление за работа, веднага бях назначена в опитната станция в “Образцов чифлик” край Русе.

Димитър Христов (1871-1944)

Още с пристигането си в Русе видях, че цялото русенско пристанище беше покрито с нови машини редосеялки, трактори, плугове и други земеделски машини, каквито тогава съществуваха в Европа. Те току-що бяха докарани, за да бъдат изпитани в “Образцов чифлик”. След изпитването им тези машини бяха раздавани на богатите земеделски стопани на ниски цени на изплащане.

Началникът на Опитната станция Гаврил Пройчев току-що се бше завърнал от специализация в Америка. Стар ерген той се бе предал всецяло на агрономическата наука. Осъмваше и замръкваше на опитното поле. Настаних се да живея в една малка стаичка в старите бараки, останали още от времето на Митхад паша. Прозорците на стаята ми бяха обърнати срещу хълм, в подножието на който минаваше ж.п.-линията Варна-Русе. Често вечер, загледана в далечината, мислено се пренасях в недалечното минало, спомнях си за мизерния студентски живот, но пълен със смисъл и съдържание. Мъчно, много мъчно ми беше за виенските другари, пълни с идеализъм и себеотрицание. Сплотени от една велика идея, ние не мислехме за личното си благоденствие, а мечтаехме за бъдещото преустройство на обществото. Тук в “Образцов чифлик” имаше всичко в изобилие, но колегите ми бяха надути егоисти и всеки се стремеше да изпъкне пред началството за по-лесно авансиране в службата си. Отвратителен кариеризъм!

Хранехме се на стол и по това време постъпи като готвач белогвардееца Иван Иванич, който с бялата си престилка и бяла шапка на главата представляваше много внушителна личност. На въпроса на г-н Пройчев разбира ли от готварство, той отговори: “Готварство – это моя стихия, это моя страсть”. Но скоро се уверихме, че това не ще да е точно така и го изпъдиха. Не след дълго обаче той дойде да се моли да му се издаде удостоверение, че е бил готвач в “Образцов чифлик”, за да си търси работа в Русе. Бяхме около 40-50 души стажанти и всички бяха настанени в дървени бараки, пръснати сред акациева гора. Между стажантите бе и синът на известния артист Кръстю Сарафов, малкото име на когото съм забравила. Той притежаваше доста от качествата на своя баща, затова беше любимецът на всички. Сарафов бе единствената симпатична личност между стажантите кариеристи. Неговата стая през лятото бе винаги пълна с дини и следобед никой не смееше да мине край неговите прозорци, защото той насила ще го вмъкне и застави да яде диня. А след хубавата и изобилна храна в стола да бъдеш принуден да се тъпчеш с още диня, не е малко наказание.

В началото на зимата началникът ни събра всички, за да ни предупреди да си купим дърва, а колегата Сарафов му отговори, че докато има около неговата барака акациев лес, той пари за дърва няма да дава, още повече че стажантските заплати тогава бяха много малки.

През 1926 година за пръв път през времето на министър Дим. Христов се внесоха много и по-модерни земеделски машини. До това време дори и в държавните стопанства повече се прилагаше ръчният труд, извършван от постоянни и наемни работници. Постоянните работници живееха в помещения, които се намираха непосредствено до помещенията на животните, затова и дрехите им издаваха много неприятна миризма. Дори конярите спяха в самите конюшни, за да бъдат винаги готови, когато пожелаят директорите да впрегнат файтона, за да ги закарат някъде по служба или на гуляй. Сутрин работниците ставаха в 5 часа, за да нахранят и издоят добитъка, а след закуска излизаха на полето. На обяд имаха два часа почивка, но и вечерта пак до късно бяха заети покрай животните, така че работеха по около петнайсет часа. Всяка сутрин пристигаха на тълпи наемни работници от околните села и често половината от тях се връщаха обратно, било че нямало работа за всичките, или по каприза на директора. Постоянните работници получаваха храна, а наемните караха на сухоежбина, затова пиеха много вода, а и често в горещините припадаха по нивите. Медицинска помощ никаква нямаше.

Повериха ми работата с термостата, където се изпитваше кълняемостта на семената и работех усърдно и се надявах , че и след като си взема държавния изпит, ще ме оставят на работа пак в Опитната станция, където бе най-подходящо за работа на жени. През пролетта обаче от министерството изпратиха свои протежета, а мен ме преместиха в Земеделското училище в Боруш. Обичах много своята професия и бях готова да не се омъжа, а всецяло да се отдам на агрономическата наука за създаване на високодобивни сортове пшеници, върху които тогава се работеше в станцията. А с каква любов обикалях и наблюдавах парцелките, на които бяха засети тези сортове пшеници! Но тогава в опитните институти имаха достъп само жените протежета на министерството.

Сортовите пшеници се размножаваха и раздаваха на заможните стопани на много ниски цени, а също така им се даваше с намаление и породист добитък. Отпускаха им се средства и за построяване на модерни обори, кокошарници и торища. Даваха им и премии. Добитъкът на селските богаташи живееше в по-хигиенични помещения, отколкото селската беднотия. За добитъка се полагаха по-големи грижи, отколкото за хората. От всички тези мероприятия на министъра извличаха полза само селските чорбаджии, които бързо забогатяваха, а заедно с това се ускори и процесът на обедняването на селското население.

Напразни бяха усилията ми да открия между работниците или моите колеги наши идеини другари, затова предпочитах повече самотата, отколкото тяхната компания. Колегите ми се интересуваха само от своята специалност, но не толкова от любов към агрономическата наука, колкото да се настанят утре на “по-топли” места. От политика никой не се интересуваше. Вестници никой не четеше. Затова, когато ме преместиха в земеделското училище в Боруш, не съжалявах за “Образцов чифлик”.

В Боруш пристигнах в 12 часа в полунощ. На гарата ме чакаше училищният файтон, а в гостната стая заварих старата надзирателка госпожа Монева от Велико Търново. Останала вдовица и загубила единствената си дъщеря, тя се бе отдала всецяло на възпитанието на чуждите деца, дошли тук да се учат на домакинство и земеделие. Когато пристигнах вечерта, не можах да видя нищо, защото нямаше електрическо осветление. Целият парк се осветяваше от закачен на един бор фенер, и светлината му достигаше едва до съседния бор. Чух да лаят кучета и по гласа им познах, че са много големи. Денем ги държаха вързани, а нощно време ги пускаха да охраняват стопанството.

Макар че заспах доста късно, сутринта станах рано и веднага излязох да видя какво представлява училището. Един малък парк от борове и цветни лехи бе заобиколен от училищни сгради: пансион, кухня, канцелария и сграда, в която се помещаваха класните стаи и стаята на учителките. Директорското жилище беше по средата. Всички сгради бяха стари – строени веднага след Освобождението под ръководството на агроном чех, който е положил основите на това стопанство. Преди Освобождението това е било турски чифлик и всичките тогавашни сгради и стопанският двор са били заградени с висок зид, отгоре на който са набодени и зациментирани счупени стъкла, за да не се прекатерват през него върлуващите тогава разбойници. Този зид бе запазен, и като го погледнех струваше ми се, че съм в затвор.

Персоналът на училището се състоеше от директор, четири учителки, десетина души постоянни работници и 40-50 ученички – това бяха всичките обитатели. Училището бе отдалечено на няколко километра от околните села. С храната беше много по-добре, отколкото в “Образцов чифлик”, защото ученичките учеха и готварство и имаше учебна кухня. През лятото се хранехме на открито под сенките на грамадни акации близо до чешмата с изобилната като лед студена вода. Но директорите и ревизорите, а те често идваха и оставаха с дни и недели тук, рядко прибягваха до хубавата вода, защото имахме и хубаво червено вино.

Наскоро след моето пристигане на мястото на старата надзирателка бе назначена Грациела Николова от Шумен – весело момиче, което постоянно пееше и се смееше. Нейният характер зарази и ученичките и те по подражание на своята възпитателка станаха по-весели и през свободното си време непрекъснато пееха и създаваха много приятна атмосфера. Наоколо се зеленееха нивите, цветята и дърветата бяха напъпили, а колежките ми добри и весели момичета, така че животът не ми се видя толкова лош, както си го представях първата сутрин, когато видях заобиколеното от всички страни училище с високи стени като затвор.

Наскоро назначиха Рада Балевска за стажантка и д-р Ангел Симеонов за училищен лекар, с които в скоро време се разбрахме, че сме с еднакви убеждения, и животът ми стана още по-радостен. Д-р Симеонов ме запозна със секретаря на нелегалната партийна организация във Велико Търново и аз направих постъпки да бъда приета в нея. Едва след една година другарят Мартинов ми съобщи, че съм приета и то благодарение на това, че в ЦК имало другар, който ме познавал още от Виена.

Фермата в Боруш беще само хиляда декара – много по-малка от фермата в “Образцов чифлик”, която заемаше няколко хиляди декара. Обработваше се още по-примитивно. Нямаше нито един трактор, а земята се ореше с плугове, теглени от волове. Постоянните работници живееха при още по-лоши условия. И понеже работниците живееха непосредствено и непрекъснато до животните, то и привързаността им към тях бе голяма. Спомням си раздялата на стария дядо Давид с неговите волове, с които години наред е орал и им подвиквал по-скоро да вървят. Когато го пенсионираха, трябваше да ги предаде на своя заместник. Сутринта, когато минавах през оборите, видях как той през сълзи на очи ги почистваше и подробно обясняваше на новия работник кой вол каква храна обича и от коя страна се впряга.

Надниците на наемните работници не се изплащаха веднага, а чак когато се “осребри” платежната заповед, и те идваха по няколко пъти да проверяват дали са дошли парите. И когато започнеше сметководителят да изплаща, ставаха страшни разправии. Жените плачеха, а мъжете псуваха, защото им се губеха надници.

С голяма тържественост се празнуваха тогава великденските заговезни, след което ученичките се завеждаха на “пречест” на гара Крушето при стария свещеник. Една година след такова пречестяване ученичките се заразиха от заушка, така че дълго време не можахме да се отървем от тази епидемия.

Държавните земеделски стопанства минаваха за образцови, а се обработваха примитивно. Модерното земеделие предавахме само на теория, а изкуствените торове грижливо пазехме в епруветки само за показване на ученичките. Не зная защо от внесените нови и модерни земеделски машини до Боруш още не бяха достигнали. Разполагахме само с две стари редосеялки и една разнебитена жътварска система “Мойсей-Харес”, която жънеше, без да връзва снопите. Един ден, след като бяхме пожънали една парцела от четирийсет декара ечемик, се спусна такъв голям ураган, че за миг всичкият ечемик и окосеният фий от друга парцела от други трийсет декара се вдигна високо във въздуха и за момент всичко изчезна! В същия момент се запали и коминът на ученическата кухня и хвърчащите искри се разнесоха от вятъра и запалиха пожънатото стърнище на ечемика, а наблизо бяха складираните за вършитба снопи. Директорът бе в отпуска и аз го замествах. Телефон нямаше, а за пожарна команда и дума не можеше да става.

Пратих с кон един работник в с. Поликраище за помощ, към която община се числяхме, но от селото вместо да изпратят помощ, радостно му отговорили: “Нека гори, всичко да изгори”. Селяните ненавиждали стопанството, защото след Освобождението тяхното село е искало да изкупи чифлика, но държавата не позволила, за да създаде от него държавно стопанство под ръководството на един чехски агроном. Бурята премина, коминът изгасихме, но запаленото стърнище и на следния ден продължаваше да гори заплашваше узрялата вече за жътва пшеница и складираните снопи. Затова решихме с работниците да спрем всички други стопански работи и да започнем преораване на стърнището, за да ограничим пожара. Така благодарение на старите и опитни работници угасихме пожара.

През есента получих писмо от сестриния ми син Панто, в което ми пишеше, че брат ми Живко е тежко болен. Тръгнах веднага за моето село и заварих баща си умислено навел глава. Едва можа да ми каже, че мама с брат ми са във видинската болница. Веднага заминах за Видин, където пристигнах късно през нощта. Рано сутринта с братовчед ми Георги Живков отидохме в болницата. Заварихме брат ми в много тежко положение. Едва ни позна, а мама се свила до него в кревата и само плаче. Главният лекар ми каза, че е безнадеждно болен и че е безсмислено да го караме в София, тъй като дните са му преброени. Но аз не послушах лекаря, а още на другия ден тръгнахме за София и го закарах в частната клиника на д-р Софрониев – специалист по бъбречни болести. След прегледа д-р Софрониев ми каза, че ще трябва да му се направи операция на единия бъбрек, но предварително трябва да внесем сумата 8 000 лева.

Аз имах само няколко лева в чантата си, а брат ми вече губеше съзнание. Напразни бяха сълзите на мама и моите молби. Разтичах се из София, но никой от познатите ни нямаше тази сума да ни услужи. Най-после отидохме при Петър Живков, наш роднина софийски адвокат, който дойде с нас да гарантира в клиниката, че сумата от 8 000 лева ще бъде изплатена в най-скоро време и още на другия ден операцията бе направена. След това баща ми продаде нива, за да издължи тази сума. А колко души в миналото измираха, защото нямаха пари, за да изкупят живота си! Брат ми Живко оздравя и по-късно завърши зъболекарство в Нанси, Франция, и като зъболекар на много бедни наши другари е поставил безплатно зъби.

Д-р Живко Стефанов (1905-1974)

Едно лято в училището пристигна финансов ревизор да ревизира сметките на директора. Първите дни ревизорът бе страшно настроен против директора и заявяваше, че ще го “тикне в затвора” заради нечестните му сделки с някакъв търговец от гара Крушето и с други доставчици от Велико Търново. Скоро обаче и двамата се сприятелиха и ревизорът не бързаше да си отива, а остана чак до есента. Често отиваше до София, натоварен с очистени за печене прасенца, килограми краве масло, мед и дамаджани червено вино. И всички тези продукти минаваха като изразходвани за работническата кухня. И за да не стане преразход на определения порцион, работниците често ядяха само шкембе чорба за икономия.

Сватбата с Тошо Стригачев, декември 1928 г.

В края на 1928 година свързах съдбата си с другаря Тошо Стригачев. С него се бяхме запознали още преди десетина години по учителски конгреси и конференции, но излизането на окръжно 101, според което и двамата бяхме уволнени, раздели пътищата ни и цели десет години не бяхме се виждали. На другата година ни се роди първият син Атанас. До самия ден на раждането бях на работа – не смеех предварително да взема отпуска, защото тогава даваха отпуска само две седмици след раждане, така че в края на февруари трябваше отново да тръгна на работа. Сутрин ставах в 5 часа, за да контролирам храненето на добитъка, приемането и преработването на млякото. Навсякъде работех на циментиран под, а зимата продължаваше все така студена и мразовита. Изстинах и се разболях. Дойде сестра ми Ана да гледа детето. Училищният лекар д-р Ан. Симеонов полагаше големи грижи за мен, но нямах условия за лекуване. В болница с едномесечно бебе не ме приемаха. За детски ясли тогава не сме имали и представа. От силния бронхит по едно време започнах да храча кръв, но понеже не правех температура, все се успокоявах. Обаче от раждането и продължителния бронхит бях доста отслабнала, и лекарят се страхуваше от усложнения в белите дробове, затова ми препоръча разходки.

Любимото ми място за разходка бе по шосето към една голяма могила, останала още от римско време. Оттук се откриваше хубава гледка към р. Росица и околните села. И винаги след тази разходка се връщах успокоена и с повишено настроение. Но веднъж, вървейки бавно като болна, ме настигна кола, върху която бе натоварен погребален ковчег. И точно при залез, когато слънцето се скри зад хоризонта, колата превали баира и се скри от очите ми. Слънцето залезе, помислих си аз, а заедно с него залезе може би и един млад неизживян още живот. И в този момент ме обзеха такива тежки мисли, че не можах повече да продължа пътя си. Върнах се обратно и се облегнах върху парапета на дървения мост на дерето, което минаваше до самото училище. Дълго време плаках при мисълта, че може би тук, в Боруш, ще залезе и моят живот и детето ми ще остане сираче.

Учебната година завърши през юни, а все още не бях напълно оздравяла. Сестра ми си замина и останах сама да гледам и служба, и малко дете. Новоназначеният директор Димитър Димов беше добър човек и не ме тормозеше, но все пак службата трябваше да се гледа. Затова решихме с мъжа ми да искам преместване във видинското земеделско училище, за да бъда по-близо до мои и негови роднини, разчитайки на тяхната помощ. След един месец получих заповед за преместване, но не в земеделското училище, а във видинската подвижна земеделска катедра като пунктов агроном с район от няколко села, които трябваше да обикалям пеша и често да преспивам извън селата. Работа само като за мъж, но не и за жена с малко дете.

Потърсих по телефона Министерството на земеделието и ми се обади инспекторът Ружчев, когото помолих да ми се отмени заповедта за видинската катедра, а да си остана пак в Боруш. Но г-н Ружчев важно ми отговори, че “няма да си играем на орехи”, а ако ми е невъзможно да заема мястото на пунктов агроном, мога да си дам оставката и да си гледам къщата и детето. За голямо съжаление обаче умните съвети на Ружчев не можах да изпълня, защото тогава нямах не само къща и покъщнина, а имах само един юрган, дюшек и детска количка с малко дете. Това бе цялото ми тогавашно богатство. Мъжът ми тогава току-що беше завършил образованието си, но още не бе на работа, така че трябваше да работя за всички. Още незакрепнало моето здраве, и детето се разболя тежко, а трябваше да тръгна за Видин да поема новата си длъжност, където нямах нито квартира, нито най-необходимата покъщнина за отглеждане на малко дете. Отбих се в родното си село Търговище да оставя детето на сестрите си да го гледат в бащината ми къща, и още същата вечер заминах за Видин. Мъжът ми остана да живее при брат си в с. Грамада, Кулско, защото нямахме квартира във Видин. Той в Кулско, детето – в Белоградчишко, а аз на работа във Видин. Тричленно семейство, разпръснато в три околии, а буржоазните вестници по същото време пишеха, че комунистите в Съветския съюз рушат семейството.

Обществената агрономия в миналото при дребната частна собственост, при разпокъсаните частни стопанства действително не бе професия за жена. И онзи професор е бил действително прав като казал на изпита на агрономката Райна Ангелова: “Защо си навирате главите там, където не ви е работа?” Не става въпрос за умствените способности на жената, а за физическата възможност, за природата на жената. Възможно ли е за една жена-майка с малко дете да обикаля селата пеш и често да преспива извън селищния пункт? Зимно време да ходи отгоре по замръзналия сняг без да потъват краката й, защото всичко е сковано от студ? Да преспива по селските къщи и да провежда събрания по студените селски кръчми, миришещи на тютюн и алкохол, и там да остане до зори? Да се качва по дърветата, за да се спаси от връхлетели кучета през селата, или виещите вълци през полето? Да се спъва нощно време от паднали пияници и какво ли не още? – неизброими са мъките на жената като обществен агроном, които имах щастието да изпитам в службата си при видинската подвижна земеделска катедра. Всички тези мъки не бяха известни на протежетата на министерството. Те нямаха дори представа за тия трудности. За тях бяха отворени опитните станции и полета и обществените библиотеки. Те имаха възможност да четат и обогатяват познанията си, да се занимават с чистата наука, затова и някои от тях се издигнаха и до положението на професори.