БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 276 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 3094, Friday, 7 August 2015
==============================
СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – ОСМА ЧАСТ: ПАК В БЪЛГАРИЯ
Авторът: Фердинанда Стефанова Стригачева (1897-1976)
Срещи с Христо Михайлов, Живко Кръчмарски и Крум Бъчваров
През лятото на 1924 година от Задграничния комитет предложиха на мен и на Цветан Филипов от Видин да заминем за България по нелегална работа. Филипов бе на времето си известен адвокат във Видин, избягал след Септемврийските събития във Виена, и се страхуваше, че още на пристанището ще го арестуват, затова се отказа. Аз като неизвестна личност се съгласих и отидох в Задграничния комитет за инструкции по работата ми в България. Оттам обаче казали, че няма нищо да пращат, нито пък да ми дават някакви инструкции, а като пристигна в България, там ще ме намерят хора и те ще ми кажат какво да правя. Пътувах с парахода по Дунава, а на него пътуваха и други наши другари, но никой никому не казваше къде отива и за какво. Беше краят на юни, когато липите цъфтяха, и когато параходът се провираше между Железните врата на Дунава, въздухът бе изпълнен с нежен аромат. Никога няма да забравя това приятно пътуване, изпълнено с радост и тъга! Направи ми силно впечатление, че като наближихме румънската граница, на Оршова, всички румънски студенти станаха и свалиха шапки пред своето национално знаме. На тази постъпка българите се изсмяха.
Слязох на видинското пристанище и на митницата ме вкараха в една малка стаичка, където една жена ме претърси цяла като пропипа и широките ръбове на дрехите ми. Търсеха не само нелегална литература, но и части от радио, каквито тогава бяха строго забранени. От Видин пътувах с влака и слязох на гара Орешец, където ме чакаше зет ми Ангел с малкото си момченце Максим. То държеше малко букетче цветя за мен, завързани с червен конец. Когато тръгнахме през полето не беше толкова късно, но беше пусто като че ли чума беше изморила всичко живо. Само два военни файтона с офицери, излегнали се в тях като бейове, ни настигнаха и отминаха и няколко конни стражари, които препускайки галоп, оставиха след себе си облак от прах. Нито жътварки по полето се виждаха, нито пък овчари. И на моя въпрос, какво е това мъртвило, зет ми отговори, че има полицейски час, така че трябва да кара по-бързо, за да не закъснеем. Пристигнахме в здрач и мама побърза да предупреди веднага да вечеряме, защото е наредено в определен час да изгасим лампите. Не след дълго и нощният пазач не закъсня да изтропа силно на вратата, за да ни предупреди, че е време за сън, а мама му изпрати своето проклятие.
Легнах в моята стая на малкото дървено креватче до самия прозорец. Точно под него минаваше шосето и малката река, която караше селската воденичка. Беше лунна нощ и светло като ден, но по шосето нямаше жив човек да мине. Само кучетата лаеха и то някак си зловещо. Спомних си, че преди да замина за Виена как до късно съм седяла да се възхищавам на лунните нощи, на приспивния шум на реката, а сега всичко ми се виждаше глухо и запустяло. Мислех си само едно – кога и как България ще се отърве от убиеца Цанков!
Занизаха се дни на мъчително очакване. Мина повече от месец и никой не ме потърси. Само майката на емигранта Анто Старейшински от с. Горни Лом дойде при мен да ме пита за своя син. Едра и горда балканджийка, тя ту плачеше, ту се радваше, че синът ѝ е успял да избяга от убиеца капитан Монев, но досега никаква вест не била получила от него. Казах ѝ, че не съм се срещала с него, но зная положително, че той е минал през Виена и заминал за Съветския съюз. Отново сълзи, после пак радост, че там някъде си далече в Русия, за която тя нямаше никаква представа, се намира нейният син Анто далече от убиеца Монев, и започна с подробности да ми разправя за зверски избитите от тяхното село момчета. Посред нощ ги изкарвал без някой да смее да попита накъде ги откарва. След някой ден нещастните майки открили братската могила на избитите. Около могилата били разхвърляни извадените им от бой зъби, очи и откъснати ръце, и майката на Константин познала ръката на своя син по годежния му пръстен. Трудно е човек да си представи трагедията на тия майки! “Аз съм щастлива – рече баба Мария – че моят син избяга, но даво е жив, слънце да го грее и вятър да го вее”. След Девети Септември, когато се завърнаха много емигранти от СССР, дълго чака и баба Мария своя син, но той не се завърна. Жертва ли стана на отечествената война, или на култа на личността никой не можа да разбере. Но баба Мария имала още недоизплакани сълзи. При бомбардировката на София загина и другият ѝ син Дончо. За Анто като другар съм запазила най-хубави спомени. Много начетен, не обичаше да приказва много и делови човек.
Беше горещ и задушен августовски ден, когато Панто – едно от децата на сестра ми, дотича запъхтян и ми съобщи, че трима студенти от Виена ме чакали в нашата колиба на лозето и поръчали веднага да отида при тях. Досетих се кои са и много се зарадвах. Докато приготвям храната за многоочакваните гости, накарах мама да отиде в общината да ми вземе открит лист, защото без такъв никой не смееше да излезе извън селото. Иначе бой и затвор. Накарахме нея за по-сигурно, защото на нас със зет ми Ангел може би щяха да откажат. Не след дълго време мама се показа, като вдигаше в ръцете си отдалече откритите листове, за да ни зарадва. “Намалко – каза тя – кметът щеше да ми откаже” Вика “Къде сега в тая горещина ще тръгнеш? Хайде утре!” Отговорих, че дедо Стефан пази лозето и е останал без хлеб, така че трябва непременно да му занеса сега храна.”
Когато стигнах на лозето, а дотам са осем километра, видях че пред сламената колиба под крушата седеше баща ми Стефан и разговаряше с един непознат. Баща ми като стар човек започнал да му изброява всички болести, от които страда, тъй като непознатият му се представил за лекар, завършил във Виена. Като се доближих до тях, непознатият, за да предотврати всякакво смущение у мен, ми каза, че вътре в колибата има още двама души, които ще позная. Обърнах очи към колибата, а те вече си бяха подали главите и усмихнато ме гледаха. Тези двама бяха Живко Кръчмарски и Крум Бъчваров. Едва можах да ги позная, защото когато ги изпратих за СССР, те бяха слаби и изпити, а сега се пооправили, хубаво облечени и добре въоръжени. Непознатия другар ми представиха като Христо Михайлов. Това име чувах за пръв път, но си спомних, че съм го виждала по партийните събрания във Виена. “Вие ще останете вътре в колибата, – обърна се той към Кръчмарски и Бъчваров, – защото сте от този край и може би някой случайно да мине и да ви познае, а пък ние с другарката ще седнем под крушата да си поприказваме малко”.
Живко Кръчмарски (1894-1942), от с. Белотинци, Белоградчишко
Крум Бъчваров (1897-1937), от с. Салаш, Белоградчишко
Михайлов незабавно пристъпи към целта. “Ние сме изпратени от Задграничния комитет да възстановим разбитата партия във Видински окръг с твоя помощ. Ние ще работим нелегално, а ти по легален път. Нали си спомняш, че на извънредното партийно заседание във Виена с представител от Коминтерна така се реши? Ще отидеш най-напред във Видин, ще намериш на всяка цена др. Грънчаров и да му предадеш следното: Във всички предприятия да се сформират партийни ядки, да се влезе във връзка с военните и да се заработи за разложение в армията, имена и инструкции всичко запомни наизуст, няма нищо да записваш.” След като помълчах малко, колебливо му отговорих, че при този страшен терор и това засилено обкръжение не е лесно да се проникне в армията. Освен това се съмнявам дали ще мога да се снабдя с открит лист за Видин. Тогава др. Хр. Михайлов ме погледна полушеговито и каза: “Ако не изпълниш възложените ти задачи, сега си отрязала само косата си, а ние ще ти отрежем и главата. И ако те хванат, нищо да не признаваш и ако те бият, никого да не издаваш”.
Вече се свечеряваше, когато те поеха пътя към Планиница, а аз останах с баща ми да преспим в сламената колиба. По покрива цяла нощ пълзяха гущери, така че до сутринта не можах да заспя. Цяла нощ мислех как ще мога да се снабдя с открит лист за Видин, но се успокоявах с мисълта, че околийски началник е бившият ми колега Тодор Петров, който не можа да устои на учителската мизерия, огъна се и стана околийски началник. Рано сутринта се върнахме със зет ми обратно в селото и още на другия ден тръгнах за Белоградчик със същия открит лист, който ми бе издаден само до лозето, Около града бяха пръснати войници на маневра и скалите ехтяха от гласовете на офицерите: “Мирно, стой, залегни!” Околийското управление бе заградено от кордон стражари, които проверяваха откритите листове. Въобще целият град миришеше на военщина и ми стана страшно противно.
Пристъпих бавно, но стражарите, като видяха виенския ми тоалет, отстъпиха и ме попитаха дали имам открит лист. Аз спокойно и важно го извадих от чантата и го подадох на първия до мен стражар. Той го предаде на следващия и така от ръка на ръка откритият лист стигна до кабинета на началника. Зачаках разрешение да вляза при него. Но за голямо мое учудване околийският началник отвори вратата на кабинета и засмян ме покани да вляза. Първата ми работа бе да го поздравя с новия му пост, а той, облечен в хубава униформа, се усмихваше самодоволно. Спомнихме си за учителските години, за изборните борби и той каза, че “за други сме били барабана”, затова се отказал от партията. И аз му казах, че престанах да се интересувам от политика и съм се отдала само на науката. Остава ми само една година да завърша и сега ми се налага да замина за Видин да си взема учебник от мой колега, затова съм дошла при него за открит лист. Като споменах за открития лист, началникът малко се позамисли и изгуби предишното си весело настроение, но му беше неудобно да ми откаже. Много се зарадвах, но се удържах, за да не се издам пред него.
Още на следващия ден заминах за Видин, но тук срещнах по-големи пречки. Цели два дни се въртях из града, без да мога да се свържа с др. Петър Грънчаров. Видинските другари се бяха поизплашили. Някои се страхуваха, а други, които по-добре ме познаваха и можех да им се доверя, бяха арестувани. Най-после Севастица Калчева, тая същата, която открадна бинокъла в Зайчар, вече завърнала се от емигрантство без много колебание се съгласи да извика Грънчаров и да ми устрои среща, за да му предам указанията на Хр. Михайлов.
При друга среща с емигрантите пак на лозето забелязахме, че отсреща през ливадите пограничният офицер Старирадев придружен от няколко госпожици върви по посока към нашата колиба. Бъчваров и Кръчмарски насочиха биноклите си и искаха да стрелят срещу тях. Христо обаче се възпротиви и не позволи, тъй като убийството на един офицер само щеше да засили терора и щеше да попречи на масовата работа. Заповяда им да се скрият в дъното на колибата, а мен изпрати да отклоня идващата група в друга посока, защото ако дойдеха към нас, непременно щеше да се почне сражение. Христо Михайлов винаги действуваше съгласно решенията на Коминтерна, обявяваше се против личния терор и държеше главно на масовата борба. Така той също не позволи да се тероризира и избие семейството на Ангел Бранков от село Чупреня за това, че е оглавил комитета, който е решавал кои от нашите другари да бъдат избити в Буковдол от убиеца кап. Монев. В тази акция искаха да привлекат и мен, след което и аз трябваше да мина в нелегалност. Обаче Христо Михайлов авторитетно се възпротиви на това и акцията се отмени. Той поддържаше, че на този етап другарите, завърнали се в България, трябва легално да работят сред масите, а не обратното легалните да минат в нелегалност.
л/д: Христо Михайлов (1893-1944), р. Видин, съпругата му Дара и брат му Иван (1897-1982), р. Фердинанд, Ниш, 1923 г.
Привечер, когато се завърнах от срещата си с офицерската компания, видях, че другарите емигранти бяха изчезнали. От СССР те са дошли през Югославия и минали нашата граница при с. Стакевци, където, предполагам, да са били във връзка с Георги и Иван Неински, защото последните наскоро емигрираха при започване на масовите арести. Сигурно зная, че в с. Боровица техният ятак е бил старият наш другар Георги Стаменов, закърмен с нашите революционни идеи лично от дядо Благоев. В с. Праужда са били във връзка с др. Живко Марков. Имали са и много други ятаци, някои от които не зная, а на други съм забравила имената.
През лятото на 1924 година преминалите границата емигранти обикаляха Видинския окръг. По лозя и воденици, по пазари и панаири те се срещаха с останалите живи и на свобода другари, инструктираха ги за работа и им вдъхваха вяра в близката победа на партията. Създаваха се ядки по фабрики и предприятия, засили се работата в армията. Повдигна се настроението на народа и тук-там започнаха да се издигат червени знамена, позиви и лозунги да се лепят по чешмите. Едва сега разбрах значението на думите: “Дейността на партията трябва да прилича на вятър, който да се чувствува, но да не се вижда”. Властта знаеше, че в окръга се движат емигранти нелегално и обещаваше по 50 000 – 80 000 лева възнаграждение за една глава, и въпреки беднотията в нашия край, не се намери човек, който да ги издаде. Криеха ги не само партийците, но и безпартийните. Криеха ги дори и децата. Заедно с нарастването на класовото движение се засили и реакцията, която започна все повече да вилнее. Арестите ставаха през нощта и само тя е била свидетелка на мъките на арестуваните. Посред една тъмна нощ бе арестуван Димитър Георгиев от с. Протопопинци и след няколко дни майка му, баба Неделя, донесе ризата му цялата кървава от бой. Много другари като Ванко Рангелов преди още да ги закарат в околийското управление по пътя са издъхвали от бой. Нощните арести бяха най-страшното, затова аз и зет ми не смеехме да спим вкъщи, и той се качваше в плевника да спи в сламата, а аз – долу в царевичната шума. По едно време ми заглъхнаха ушите и започнаха силно да шумят. С едното дори престанах да чувам, а с другото – по-слабо. Когато се завърнах във Виена Калчев и Вера ме заведоха в болницата, и когато лекарят започна да ми промива ушите, извади от едното ухо кърлеж, влязъл в ухото ми от царевичната шума.
Когато вече времето се застуди към края на есента, емигрантите изчезнаха. Разбрах, че др. Хр. Михайлов бил заминал за Пловдивско, а Крум и Живко се върнали обратно в СССР. Зимата вече настъпи, и аз изпуснах срока да се запиша за зимния семестър, така че бях решила тази година да прекъсна следването си и чак догодина да продължа. Обаче атентатът в църквата “Св. Неделя” промени решението ми. Той бе изненада за всички другари. Едни го одобряваха и се радваха, други го осъждаха. За мен обаче бе ясно, че това не е дело на партията, защото на Виенското съвещание на Коминтерна ясно се подчерта значението на масовата борба и се осъдиха атентатите. Започна отново засилване на терора, масови арести, бесилки и изгаряне на студенти в електрически пещи и то за най-малки подозрения. Ето защо реших да замина за Виена още с първия параход, който ще тръгне по Дунава към Виена, още повече че имах паспорт. Необходима ми бе само виза от Австрийската легация.
Веднага заминах за София, за да получа виза. Там се опитах да се свържа с някой от Ючбунарската организация, но от тази комунистическа крепост и следа не бе останала. Едни емигрирали зад граница, други избити, трети в затворите, а за секретаря Вълчо Иванов нищо не можах да узная. Срещнах се само с др. Бельо Георгиев, който ме посъветва щом като имам готов паспорт, веднага да напусна България. Послушах го и още същия ден тръгнах за Белоградчик и късно вечерта пристигнах на гара Орешец. Но и тук, както навсякъде нямаше други пътници, а само стражари, войници и офицери. Кръчмите бяха рано затворени и нямаше къде да се преспи, затова трябваше да тръгна пеша с група войници, предвождани от един офицер, които отиваха също за Белоградчик. Най-напред вървеше офицерът на кон, следван от войниците, а след тях тръгнах аз, като бях предварително предупредила офицера, че ще се присъединя към тяхната компания. Понеже офицерът бързаше с коня той от време на време се обръщаше към следващите го войници да ме изчакат, за да не остана посред нощ сама в гората. Осъмнахме в града и още същия ден си заминах за село, където набързо се приготвих и тръгнах за Видин, за да се кача на парахода. Във Видин бях под силно напрежение да не би да ме арестуват и не можех спокойно да се задържа на едно място, а обиколих родителите на всички мои колеги видинлии. И понеже бе точно по Великден, всяка майка ме помоли да занеса колет на сина ѝ и като знаех какво нещо е студентския глад, не можех да откажа нито на една майка. Само че ги предупредих – колетите да донесат на пристанището. Обаче случайно във Видин се срещнах с др. Софка Генова, и тя уплашена ми каза, че разбрала от брат си, че от полицията ме търсили да ме арестуват… Затова още същата вечер се качих на един маджарски параход и заминах за Лом, откъдето на другия ден се качих на австрийския параход за Виена…Така се измъкнах от полицията…
В Лом докато чаках австрийският параход отидох до село Голинци, сега Младеново, за да пренощувам при братовчедката си Ценка. На пътя за Голинци под една стара върба седеше на маса старши стражар и пиеше, а недалеч от него други двама стражари с камшици биеха голински цигани, за да им проверяват откритите листове. При вида на тази картина се изстъпих настрана, за да чакам реда си, но старшият, като забеляза това, изкомандува стражарите да ме пуснат веднага. На другия ден се върнах обратно в Лом и тук до пристигането на парахода обиколих майките на още двама студенти, които също ме натовариха с колети. В Лом се качих вече на австрийския параход, който пътувше към Видинското пристанище, но аз вече бях спокойна, защото никой нямаше право да ме арестува – бях вече на австрийска територия. Параходът спря на Видинското пристанище, където вече ме чакаха близки на студентите с грамадни колети, които те внесоха чак вътре в парахода, но аз не слязох на пристанището. Стоях на палубата, а полицаите се ядосваха на брега, че са ме изпуснали…
От събраните в Лом и Видин колети изпълних цял ъгъл на парахода, около който през цялото време на пътуването трябваше да се въртя, за да не изчезне нещо. След тридневно пътуване пристигнах във Виена. През цялото време на пътуването радостно тананиках на ума си доволна, че съм се спасила от лапите на Цанков, макар че от ума ми не излизаха ужасите. Когато параходът наближи Виенското пристанище, един параходен служител се доближи до мен и ми каза, че ми е забранено да слизам от парахода…Може би на парахода искат да ме арестуват? На моя въпрос “защо”, с немска учтивост ми се отговори, че самият той нищо не знае, а изпълнява чуждо нареждане. Изведнъж веселото ми настроение изчезна и ме обзе уплаха. Помислих си, че от Видин е наредено да ме арестуват и върнат обратно. Но ако ме разкрият, по-добре е да намеря смъртта си в мътните води на Дунава, отколкото в електрическите пещи на Цанков в своята родина – помислих си аз, но се помъчих да изпъдя тези мисли от главата си.
Заредиха се минути на мълчаливо очакване, които ми се струваха часове. Параходът пристигна и аз със завист гледах слизащите пътници. Най-после, когато останах сама, към мен се приближиха трима митничари, заобиколиха големия куп колети и поискаха от мен разрешение да проверят съдържанието им. Едва тогава разбрах, че митническите власти се усъмнили в мен, че се занимавам с търговия. Отидох при началника на митницата и му обясних, че не съм търговец, а студентка, като за доказателство показах студентската си книжка, и че всичко това са великденски подаръци за моите колеги от майките им, и те ме чакат сега на пристанището, за да си ги получат. Началникът лично отиде да провери. Между големите и жълти домашни козунаци имаше и какво ли още не – цели бутове шунка, сирене, кашкавал, печени кокошки, много козя пастърма, а най-после и една низа люти пиперки, която най-много учуди митничарите. Докато траеше проверката надошлите студенти, на които родителите предварително бяха съобщили да ме посрещнат, бяха се събрали на пристанището и с нетърпение очакваха моето освобождение. След като им дадоха знак за влизане в парахода, те като хуни нахлуха и започнаха да разграбват надписаните за тях колети. Като видяха низата пиперки в един колет, някой я разкъса и я поделиха помежду си. За колегите си пренесох много неща, но за себе си нищо, защото нямах време да се приготвя. Трябваше да бързам по-скоро да напусна България. На тръгване само мама ми омеси една по-дебела питка, на която издълбах отвътре средата и поставих парите си, защото бе забранен износът на валута.
Комунисти във Видин – Крум Бъчваров – прави отдясно четвърти
Бележка на модератора: Не малко комунисти от нашия край – емигранти в СССР, са станали жертва на Сталинските репресии. Официалните руски източници са документирали това достатъчно пълно, но в българските източници тази информация най-често липсва. В Белоградчик има улица „Иван Цвейн“. Иван Цвейн (1903-1944) е от с. Стакевци, Белоградчишко. Знае се, че при запазени дипломатически отношения СССР е изпращал терористични групи по вода и по въздуха, които не са изпълнили своите цели, защото бързо са били неутрализирани. Една от последните групи (август 1944 г.), изпратена по въздуха, е била под началството на Станке Димитров – именно в тази група е бил Иван Цвейн. Станала е самолетна катастрофа над Брянск и всички са загинали.
======================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Първи народен събор “От Тимок до Искър”, 25 август 1967 г.
Първи народен събор “От Тимок до Искър”, 25 август 1967 г.
====================
Sofia, 7 август 2015 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)