БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 276 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 3086, Friday, 31 July 2015
==============================
СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – СЕДМА ЧАСТ: СМУТНАТА 1923
Авторът: Фердинанда Стефанова Стригачева (1897-1976)
Виенската комунистическа група
При тогавашния подем на комунистическото движение и масовото заминаване на наши студенти на Запад се създадоха комунистически организации във всички градове на Австрия, където имаше висши училища – Инсбург, Грац и Виена. Виенската организация по своята многочисленост и стегнатост превъзхождаше организациите в Грац и Инсбург. След близо половин век оттогава в паметта ми са останали запечатани другарите нейни основатели и активни дейци: Богдан Гъбев, Стефан Тодоров, Илия Калчев, Никола Савов, Иван Доганов, Георги Попов, Вера Несторова, Георги Малев, Борис Първанов, Борис Врабчевски, братя Пенчеви, Неделчо Пенчев и други. Групата бе съставена от партийни и непартийни членове и отначало дейността ѝ имаше чисто просветен характер. Изнасяхме научни сказки, предприемахме излети в околностите на виенските гори, работехме сред студентството с цел да го неутрализираме и да попречим да се организират в буржоазното студентско дружество “Отец Паисий”. Всяка седмица изнасяхме по един научен доклад и често пъти до сред нощ разисквахме по него. Първият ми доклад пред групата бе “Изкуство и социализъм”, който завърших с думите:
В това царство кърваво, развратно, царство на подлост, мизерия и теглила няма място за волна песен, няма място за истинско изкуство.
Вторият ми доклад беше за колхозите и совхозите в Съветския съюз.
Групата ни поддържаше връзки и с другите братски партии на югославяните, немците и чехите. Събранията си правехме в кафене “Щраус”, а след това в малката гостилничка на господин Майер. Всички с нетърпение очаквахме насроченото събрание, защото там отивахме както за марксическа просвета, така също и да чуем някои новини от България, или ако някой е закъсал за пари, да намери назаем. Изобщо живеехме много задружно, не само като другари, но и като братя. Спомням си как всички се разтичахме да съберем пари за настаняването в болницата на една болна другарка. Преотстъпвахме си квартири, другарите си заемаха черни официални костюми за изпит, защото там изпитите се провеждаха строго официално – професори и студенти, облечени всички в официални костюми и в тържествената зала, украсена с бюста на императора Франц Йосиф.
През лятото събранията правехме на открито из високите гори като Винервалд и Леополдсберг близо до Виена. В тези гори правителството на социалдемократите бе построили летовища за деца и почивни домове за работници, но когато всичко това е било показано на един чужденец виден деец от революционното движение, той им отговорил, че те са построили хубави сгради, но в чуждо землище. Без пролетарска диктатура всичко това ще им бъде отнето. Събитията през 1934 година потвърдиха верността на неговото изказване.
По едно време се взе решение всички членове на нашата студентска организация, които са били членове на партията в България, да се запишат в Австрийската комунистическа партия. Записах се и аз в VIII квартал. Секретар на организацията бе др. Ландау. Тогава Австрийската комунистическа партия беше много слаба, защото работниците бяха под силното влияние на социалдемократите, а жените под влияние на християн-социалистическата партия. Като член на партията бе ми възложена агитационна работа в една малка вафлена фабрика в нашия квартал.
През лятото на 1923 година устроихме интернационална среща между братските комунистически партии. Така в Чехия, близо до границата в градчето Нохенау се събрахме българи, чехи, немци и югославяни, и на тази среща говориха видни оратори от всички народности.
Всяка година на Ботевия ден устройвахме излети из виенските гори и изнасяхме литературно-музикална програма под ръководството на др. Веселинов, на която присъствуваха и другари чехи, немци и югославяни. Животът ни до Септемврийските събития бе весел и безгрижен, но станалите събития през 1923 година туриха край на това безгрижие и пред нас, членовете на партията, се поставиха трудни задачи. През нашата организация са минали много видни дейци от революционното ни движение, които допринесоха за идейно ни издигане, като Христо Михайлов, Петър Искров, Сава Гановски, Георгица Карастоянова, Хаим Пизанти, Живко Кръчмарски, Иван Винаров и други. Всички другари минаваха и си отминаваха временно, но стълб на Виенската комунистическа организация бяха другарите Илия Калчев, Никола Савов, Стефан Тодоров, Иван Доганов и Георги Попов.
Стефан Тодоров от с. Бреница, Белослатинско бе умен и може би най-просветеният марксист в групата. Той беше всестранно развита личност и се интересуваше както от политика, така и от наука, изкуство и музика. Вземаше думата след като всички се изкажат, за да направи обобщение на изказванията. Разрешаваше всички спорни въпроси в групата и от личен характер. Ако някой закъсаше с изпитите си, той намираше начин да му се помогне. Въобще всички за всичко се отнасяхме до него – за съвети и съдействие и затова го бяхме нарекли “кмета”. Прекрасен човек и великолепен другар, пълен с идеализъм и борчески ентусиазъм, той не можа да доживее до Девети Септември, защото бе най-жестоко убит някъде си из чешките затвори, където бе изпратен на отговорна партийна работа.
от Карловско също бе незаменим другар. И той не обичаше много да говори, но каквато и работа да му се възложеше, без протести и много умувания ще я изпълни. Напълно делови човек. Завършихме с него заедно агрономство в Боденкултур. След Девети септември станал член във Висшия стопански съвет и при служебно пътуване загинал в автомобилна катастрофа.
Септемврийските събития
На 24 Септември 1923 година вестниците във Виена оповестиха народното въстание в България. Всички наши другари се събрахме в малката гостилничка на хер Майер да споделим радостта си и да се информираме по-добре за хода на събитията. Всички до един се събрахме като мобилизирани. Студентите от противния лагер се бяха много изплашили, а нашето въодушевление бе голямо. Всички се надпреварвахме да разправяме кой какво е прочел или чул да се говори. Повдигна се и въпроса за завръщането ни в България и за паричните затруднения в случай, че тръгнем, защото повечето от нас очакваха да получат пари, изпратени по студенти, които през ваканцията си бяха заминали за България. Един другар дори стана да преброи колко души разполагат в момента с пари. Току-що бях си купила ново зимно палто и казах, че ако го продам на вехто в някой оказионен магазин, ще мога и аз да замина. Като чуха това, някои другари – бивши запасни офицери, се нахвърлиха върху мен да им дам тези пари, та те да заминат вместо мен, защото като бойци те ще бъдат по-полезни за делото, отколкото една жена. Но др. Тодоров каза, че не бива да се подценява ролята на жената в революционните борби, и че не сме ние, които ще определим кой, кога и как ще трябва да замине. Той държеше връзка с Коминтерна и обеща още на другия ден да отнесе там въпроса. “А сега, другари, – каза той – нека мирно и тихо да се разотидем и след два дни пак по това време отново да се съберем”, и ни предупреди да бъдем въздържани “пред боговете”, за което някои напразно го обвиниха в страхливост.
Всички се разотидохме и с нетърпение очаквахме следващото събрание с надежда да чуем още по-радостни новини. Обаче само след два-три дни вестниците писаха за страшния погром на въстанието и за кървавите зверства по заповед на Александър Цанков. От Коминтерна последва нареждане никой да не заминава за България, а да бъдем готови да посрещаме разбитите въстаници, които масово емигрират в Югославия, откъдето някои от тях щяха да бъдат прехвърлени в Съветския съюз. Предишната ни радост се замени с отчаяние и никой вече не мислеше нито за изпити, нито за лекции.
По нареждане на Коминтерна се образува Помощен комитет за събиране на помощи за българските емигранти. В него влизаха Соня Пляшкич, студентка по медицина от Войводина, Живкович от Югославия, също студент по медицина, и други. А пък мен, като българка, ме избраха за председателка на комитета.
На мен и нито на другарите ми виенски студенти тогава и през ума не е минало, че ще дойдат други времена, и емигрантите ще имат различни съдби. Повечето от тях като Живко Кръчмарски и Крум Бъчваров станаха жертви на сталинския терор. След време други като Вълко Червенков диктаторски ще управляват страната така, че и от яловите крави ще събират наряд мляко…и ще отчаят селяните. А за вожда ще издигнат мавзолей в центъра на София – нещо противно и несъвместимо с нашите разбирания.
Започнахме да събираме пари и дрехи. Най-щедро се отзоваха югославските студенти, защото имаха двойно по-скъпа валута и бяха по-добре облечени от нас. Другарят Живкович ми носеше всеки ден по някоя съвършено нова горна риза, но винаги бяха непрани. Затова ми се налагаше да ги пропирам. На тавана на хазаите имаше винаги простряна риза, готова да се облече от пристигнал нов емигрант. Пак по инициатива на Коминтерна във Виена в най-голямата зала се изнесе концерт в полза на българските емигранти, на който бяха поканени да вземат участие видни певци и цигулари. Концертът бе посетен масово от работничеството във Виена – социалдемократи, комунисти, християн-социалисти. Цялата зала бе препълнена с народ, затова ние българите взехме правостоящи билети. Концертът се откри с химна “Вий жертва паднахте в неравна борба”. Всички в залата станаха на крака и мълчаливо наведоха глави, а някои от нас, българите, се и разплакахме. Това бе един величествен момент, който не мога да забравя през целия си живот.
Артистите изнесоха безплатно с голямо въодушевление подходяща програма. Накрая един работник поднесе на артистите цял сноп от червени цветя с думите:
“Да живеят червените артисти!”
Думите му бяха придружени с гръмки ръкопляскания.
Положението на нашите емигранти в Югославия беше тежко. Имаше жени и деца на избити другари, други бяха се разболели, трети пък трябваше да заминат за Съветския съюз, за да се подготвят за нелегална работа и да се върнат обратно в България. Прехвърлянето на емигрантите бе тежка и отговорна задача. С нея бе натоварен другарят Илия Калчев от Видин, студент по медицина, бивш офицер, който се справи блестящо с възложената му работа без никакъв провал. Неговият канал за превеждане на емигрантите бе през Марибор на границата между Югославия и Австрия. В Зайчар по това време бе емигрирала и сестрата на др. Калчев – Севастица и на нея беше възложено да снабди водачите с бинокъл, който им бил необходим за преминаването на границата. И понеже нямали пари да купят бинокъл, решено било да откраднат от някъде. Наши другари завели Севастица Калчева уж като голяма познавачка да гледа на кафе в едно богато семейство, за което знаели, че има бинокъл. Лично тя ми разказваше после : “Трябваше да го открадна. И аз, която до този момент не бях посягала дори на чужда игла, сега в чужда държава да крада бинокъл, и то пред очите на самите стопани!” Смущението ѝ било голямо, но все пак успяла да го смушка в чантата си, обаче толкова се била смутила, че на тръгване едва не изпуснала чантата си от страх.
И така другарят Илия Калчев заряза и лекциите и изпитите си и през 1924 година цяла зима това му беше работата – да превежда нашите емигранти от Югославия. От вътрешността на Югославия до Марибор емигрантите са пътували с влак до границата. Границата са минавали пеша без паспорт водени от Илия и след това отново се качвали на влака, но разпределени на малки групи във всички купета, за да не бъдат заподозрени. Във Виена ги посрещахме и разпределяхме по квартири. Стефан Тодоров и Никола Савов обикаляха учебните заведения да търсят наши другари да настаняват емигрантите.
Един ден получих бележка да замина веднага за Каленберг – малко градче на Дунава близо до Виена. В бележката бе посочен и адресът на едно кафене, в което ме чакали група емигранти, а също така ми бяха дадени и няколко адреса, на които трябваше да ги разквартирувам. След дълго скитане из Каленберг намерих посоченото кафене и не бе трудно да позная моите съотечественици по измъчения им вид, окъсаната външност и клюмналите им от умора глави. Представих се пред съдържателя на кафенето като българска студентка, а тях като изпаднали градинари, чиито градини пострадали от градушка и сега се връщат обратно за България. Заведох ги късно вечерта във Виена и там от квартира на квартира ги разпределих, като въздъхнах от облекчение, че успешно съм се справила с възложената ми партийна задача. Бе доста късно вечерта, когато се прибрах в квартирата си с намерение веднага да легна, защото се чувствувах много уморена от напрежение. Но още при отварянето на вратата видях други двама, също така окъсани и жалки, седнали на разстояние от масата ми с клюмнали глави. Щом влязох, те радостно скочиха и чак тогава ги познах. Това бяха Крум Бъчваров от с. Салаш и Живко Кръчмарски от с. Белотинци. Радост и смущение за момент ме обзеха при мисълта къде ще ги настаня за спане. Колебливо влязох в стаята на хазайката, която до късно вечерта обичаше да чете, и ѝ описах положението. Пред нея нищо не скрих, а ѝ казах истината, че това са български емигранти, прогонени от своята родина заради политическите си убеждения. Останали без хляб и подслон. Трогната от тяхната участ, добрата фрау Новотни веднага ми предложи за спане нейния диван, на който тя си почиваше през деня, а тях сложих да спят в моята стая.
На другия ден пък замолих хазайката да се съгласи да ги настаня в стъклената беседка в градината. Тя не само че се съгласи, но ми предложи и един вехт дюшек, който двамата свалиха от тавана. Поставихме дюшека върху две дъски и направихме импровизиран креват. По-трудно се разреши въпросът с прехраната, защото тогава още не беше се разраснала международната помощна организация, а всеки самичък трябваше да се справя с трудностите. И сега след толкова години ясно си спомням как те жално ме поглеждаха, когато се връщах от лекции, дали не им нося нещо за ядене. Крум започна да рисува пейзажи с цел да вземе някоя пара за хляб, но пласментът не вървеше, защото повечето виенчани държат не на картината, а на името на художника от когото е нарисувана тя. Хрумна ми, че близо до моята квартира има едно кафене, в което се събират на кафе и сладки приказки пенсионерки и рентиерки, за да си припомнят за младите години и за времето на Франц Йосиф, когато са танцували под звуците на Щраусовите валсове. За тези вече изкуфели бабички името на художника беше без значение. За тях бе важно съдържанието, и то да е нещо религиозно. След като обмислихме и тримата сюжета, решихме Крум да нарисува Исус Христос, но само главата, и то в естествена големина, с трънения венец на главата. И понеже Живко от емигрантството бе толкова отслабнал, че действително бе заприличал на светец, той трябваше да позира, а Крум започна да рисува.
След няколко дни картината бе готова, но само с едно малко допълнение – помолих Крум да нарисува капки кръв по лицето на Исуса. Занесох картината на др. Божил Гевренов да я продаде, тъй като търговията на мен не ми се удаваше. Посочих му и кафенето, където се събираха някогашните дами от висшето общество на Виена. Само след два-три дни Гевренов донесе около един милион крони, които тогава се равняваха на неколкостотин български лева. Като разгънал картината пред бабите, разправяше той, те започнали да се кръстят и плачат и едва ли не изпаднали в религиозен екстаз.
С тези пари купихме на Кръчмарски обикновен костюм, бельо за двамата и други потребности за из път. А за Бъчваров извадих от гардероба си един полунов костюм от английски плат, който бе оставил при мен другар на съхранение. Той бе си заминал за Пловдив и прекъсна следването си за две години. След време, когато завърших и се върнах обратно в България, не можахме да се срещнем и да му обясня, че костюмът не съм продала за своя полза, а съм облекла изпаднал емигрант. Горе-долу добре облечени снабдих емигрантите с паспорти от Руската легация с фалшиви имена и като съветски граждани те заминаха за СССР.
Не след дълго време доведоха в квартирата ми Елена Димитрова-Червенкова и едно малко неколкогодишно момиченце от с. Железна, Берковско. Неговите родители били убити през Септемврийските събития. Те ме затрудниха доста, защото трябваше цели две седмици да останат при мен да ги храня, а МОП (Международна Помощна Организация) не разполагаше със средства.
По едно време станал провал на полската граница, тъй като другарите емигранти не запомнили руските си имена и граничните власти се усъмнили и ги задържали. Ето защо от Руската легация последва нареждане всички емигранти да се задържат във Виена до второ нареждане. А на мен лично в легацията ми казаха всяка сутрин да изпитвам емигрантите да повтарят новото си име и чак, когато се уверя, че добре са го запомнили, ще им дадат паспорт. Трябваше и малкото момиченце да прекръстим с новото име Ружка. Всеки ден по няколко пъти го изпитвах за новото му име и му обещавах, че колкото по-скоро забрави старото си име и запомни новото, толкова по-скоро ще замине за Русия, където го чакат мама и татко (които отдавна почивали в безкръстни гробове). Но детето това не знаеше, а се радваше, че там някъде си в една далечна страна го чакат мама и татко. Радостно подскачаше и непрекъснато повтаряше новото си име – Ружка, Ружка…
Всеки ден във Виена пристигаха нови емигранти, от които едни препращахме за СССР през Полша, други – през Париж като търговски представители, а трети се задържаха за по-дълго време във Виена и се записаха членове в нашата студентска организация и тя вече стана чисто партийна, комунистическа. Вестниците продължаваха да пишат за зверствата в България, за кръволока Цанков и понеже тогава още не бяха познати ужасите на фашизма, настроението в наша полза от ден на ден растеше почти в цяла Европа. Видни писатели и общественици посещаваха България, за да се убедят лично в това, което пише пресата. По това време Австрия се управляваше от социалдемократите начело с Ото Бауер и Шварц Адлер и имаше голяма свобода. Благодарение на това Георги Димитров и Васил Коларов се прехвърлиха от Югославия във Виена и образуваха задграничен комитет, който си постави за задача да възстанови разбитата комунистическа партия в България. Членовете на задграничния комитет не посещаваха и не членуваха в нашата организация, но държаха постоянна връзка с нас чрез доверени другари.
Резолюцията
Провалът на полската граница задържа много емигранти във Виена. Тежкият емигрантски живот, неизвестността за емигрантските семейства и тревожните новини от България бяха съвсем отчаяли емигрантите. Те изгубиха вяра в победата и просто забравяха, че главният виновник за техните страдания е Цанков, а започнаха да се нахвърлят срещу водачите на Септемврийското въстание. Това настроение от ден на ден растеше и се предаваше и на студентите, които тогава бяха опора на Задграничния комитет за възстановяване на комунистическата партия в България. Главните спорове се водеха около стратегията и тактиката на партията. Най-после се взе решение да се изпрати резолюция в Коминтерна, която по обем и съдържание е “ненадмината” в историята на нашето движение. Георги Димитров и Васил Коларов беха наречени убийци на народа ни. По тази резолюция се изказаха предимно емигранти, минали през пожара на Септемврийското въстание, а повечето студенти се въздържаха, защото би било нахалство от страна на тези, които не са взели никакво участие във въстанието, да критикуват и обвиняват.
Не след дълго време групата бе свикана на събрание с представител на Коминтерна. В негово присъствие резолюцията бе разгледана точка по точка. Представителят на Коминтерна я намери за много остра и несправедлива, особено относно тактиката на партията, и каза, че е необходима известна корекция. Обаче въпреки неговия авторитет, не изхвърлихме нито една точка, като оставихме и формулировката, че като са провокирали въстанието “Георги Димитров и Васил Коларов са станали убийци на българския народ”! Всички тези борби и спорове вътре в партията ставаха по времето, когато Цанков покри България с бесилки, колеше и избиваше народа. Това бе една от най-тежките епохи от историята на нашето революционно движение.
За да излезе партията от тази идейна и организационна безпътица, помогна най-много Коминтернът. На едно съвещание с представител на Коминтерна и с представители на всички братски комунистически партии във Виена се взе решение партийната организация да бъде разтурена като ония от членовете, които не са съгласни с тази резолюция, да се презапишат. И така се сформира нова българска партийна организация във Виена. Наскоро след това пак с представител на Коминтерна Задграничният комитет свика съвещание, на което бяха поканени и ограничен брой студенти, които са били членове на партията в България. Заседанието се проведе в луксозното кафене на известния Виенски пратер, в една отделна вътрешна стаичка. Всички бяхме най-официално и хубаво облечени, за да не будим полицейско подозрение. Представителят на Коминтерна, след като разгледа обстойно международното и вътрешното положение на България и причините за неуспехите на Септемврийското въстание, завърши с думите: “За напред дейността на вашата партия трябва да прилича на вятър, който ще люлее гората, да се чувствува, но да не се вижда”. Той подчерта голямото значение на масовата борба, напълно отречена в резолюцията. Сега главната задача била да се възстановят партийните организации, да се заработи за разложение в армията и да се вдъхне вяра у народа в близката победа на партията. Партията трябвало да поеме курс към подготовка на ново въоръжено въстание.
Наскоро след това излезе и откритото писмо на Георги Димитров и Васил Коларов до българския народ и с призив към прогресивните европейски общественици да посетят България. Като резултат от това обръщение България бе посетена от Анри Барбюс и други прогресивни писатели и общественици. Анри Барбюс на връщане от България изнесе публична сказка във Виена и описа ужасите на кръволока Цанков. Накрая с ирония каза, че като пристигнал в София, се явил лично пред министър-председателя Цанков да иска разрешение да посети Софийския затвор. Обаче Цанков му отговорил, че няма нищо интересно в затвора, но лично може да го придружи да видят разкошната църква “Св. Ал. Невски” с позлатените кубета.
Ние, студентите от новосформираната вече партийна организация, бяхме на разположение на Задграничния комитет при изпълнение на задачите, поставени от Коминтерна. Всеки от нас беше готов веднага да замине за България. Първа замина др. Вера Несторова, студентка по медицина. За нейното заминаване знаеха само другарите Стефан Тодоров, Илия Калчев и аз като нейна най-близка приятелка. На връщане, след като я изпратихме, другарят Тодоров загрижено сподели с мен: “Много е слабичка Вера, дали ще удържи, ако попадне в ръцете им?” Защото тогава за най-малки подозрения са изгаряли в електрически пещи и студенти. Но Вера благополучно изпълни възложената ѝ работа и отново се върна във Виена. Но какво пренесе тя в България и сама не е знаела. Бяха й дадени цял тефтер с ноти за цигулка и пиано, но какво бе писано между редовете, никой от нас не узна. Предполагахме да е било откритото писмо на Г. Димитров и В. Коларов до българския народ.
Следващата ми среща с Вера след раздялата ни от Виена бе чак през 1958 година в София. Животът ни бе толкова променил, че едва можахме да се познаем. Тя бе загубила своя другар Киро Гюлеметов и останала сама без мъж и деца. След дълго скитане из провинцията като лекарка се пенсионирала и решила да се прибере в София при сестра си, обаче била загубила софийското си жителство. И това ѝ създавало непрекъснати разправии и неприятности, така че се беше много изнервила. Успокоих я, като ѝ казах, че и ние с мъжа ми, за да бъдем полезни на новообразуващите се ТКЗС в селата Боровица и Протопопинци, останахме да живеем в къща в полето между двете села. Стопанствата се закрепиха и млади кадри израснаха, а ние с мъжа ми остаряхме и животът ни извън населеното място стана труден, затова решихме отново да се върнем в Белоградчик, обаче не ни дадоха жителство. Еднаква участ! Спомнихме си за ония весели студентски години, за веселите екскурзии, за песните, които сме пеели из Виенските гори и обещахме отново да се видим. Не след дълго време обаче разбрах, че Вера починала. Успокоила се – завинаги е получила “софийско жителство”. Какво нещо е животът!
Едни от главните персонажи в разказа на автора, но в по-късно време (1927 г.), Виена: 1) Кирил Гюлеметов, 2) Илия Калчев, 3) Вера Несторова; отзад: Стефан Тодоров и Надежда Дреновска
===================================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
В ТКЗС “9 септември”, с. Протопопинци, Белоградчишко
Миграцията (1955-1965) засегна 3,5 млн селяни и селата останаха без работна ръка. Тогава чиновници, работници, студенти и ученици бяха пращани на бригади за работа на полето и така бяха откъсвани от преките им задължения.
Снимка: на бригада на лозето на ДЗС в Крупец, 1977 г.
====================
Sofia, 31 July 2015 © B.V. Toshev (Belogradchik Daily)