БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 274 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 3067, Tuesday, 15 July 2015
==============================
СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – ПЕТА ЧАСТ: 1920 ГОДИНА
Авторът: Фердинанда Стефанова Стригачева (1897-1976)
Окръжно 101
Лятото през 1920 година мина в трескава изборна борба. По селата бяха плъзнали агитатори от всички партии – народняци, демократи, радикали, земеделци и т.н. Кандидатите за народни представители един през друг се надпреварваха да хвалят своята партия и да обещават, че ще построят нови училища, шосета, мостове. А моята майка – баба Николета само им се надсмиваше и в очите им казваше, че всички лъжат. Но на забележката ми, че само комунистите не лъжат, защото тяхната партия не е както другите, а едно велико историческо движение, което няма равно на себе си в историята, тя отговаряше: “Няма да бъда жива да видя”. Тя се интересуваше от политика и имаше силна памет. Помнеше имената на много министри още от Освобождението и разправяше за техните лъжи и измами. Често ми разправяше за министър Стоилов, който преди да го изберат обещавал, че ще намали данъците, а като станал министър, не само че не ги намалил, но обложил и свинете с данък.
Под влияние на нашата преса “Работнически вестник” и “Учителска искра” бях добре усвоила изборната фразеология. Устройвах политически събрания и разяснявах програмата на комунистическата партия. Много често превземахме събранията на другите партии. След изборите депутатите седнаха на своите меки кресла, но за народа мъките не се свършиха. Гониха змей, но дъжд не удари, цяло поле изгоря от сушата. Всички гледаха поне зеленчуковите градини да спасят. По цели нощи се караха за вода за поливане. А никой от народните представители не се върна да види какво е положението на селяните.
Преди войната влиянието на комунистическата партия в селата бе по-слабо, отколкото в градовете, но след изборите то много се засили. За това спомогна разяснителната работа по селата в полза на комунистическата партия. Затова Земеделският съюз на времето, недооценявайки опасността отдясно, предприе гонене на учителите комунисти. След изборите земеделците взеха Министерството на просветата и министър Омарчевски издаде окръжно 101, според което всички учители с противодържавни идеи да бъдат уволнени. А това бяха повечето от онези запасни офицери, които са се били по фронтовете и киснали в окопите през войната. В това число влязох и аз. И така по силата на окръжно 101 се простих с любимото си учителско поприще. Училищните настоятели по нареждане отгоре прибраха ключовете от училището от мен, които с мъка предадох. Мъчно ми бе да мина сега край училищния двор. Нашите места се заеха от току-що завършили млади гимназистки, политически съвсем непросветени, които, страхувайки се за местата си, бягаха от мен като от прокажена, затова за мен нямаше друг изход от това положение освен или да се омъжа, или да продължа образованието си, затова заминах за София да следвам.
След излизането на окръжно 101 малко бяха онези учители, които минаха на страната на буржоазията, за да осигурят своето еснафско спокойствие, а повечето останаха верни на революционните идеи. Дори имаше някои, които ставаха свещеници, но и под расото те пак си останаха комунисти. Различни са пътищата на човешката съдба. Едни бяха избити през Септемврийските събития на 1923-та година като Константин Попов от с. Горни Лом, други като Анто Иванов Старейшински и Живко Кръчмарски емигрираха в Съветския съюз, а най-тихият и най-скромният другар Нино Скитаков от Лом замина за Буенос Айрес и станал член на Аржентинската комунистическа партия. Там той издал първият червен позив на български език, с който приканвал всички свои съотечественици да се обединят. Става профсъюзен деец на Аржентинската федерация на синдикатите и организира протестни стачки. Преследван и затварян заради активното си участие в политическия живот на Аржентина, той е бил принуден да се прехвърли в Бразилия в Рио де Жанейро, където продължава да работи в компартията в отдел “Агитация и пропаганда”.
Анто Цветков Старейшински (1899-1937), от с. Горни Лом, Белоградчишко (ученик в последния клас на Самоковската гимназия, 1917 г.)
Анто Старейшенски – третият отдясно
Анто Старейшински, вляво на стола
Живко Ангелов Кръчмарски (1894-1942), от с. Белотинци, Белоградчишко
Бяха се изминали цели петдесет години от нашата раздяла, когато преди две години отново се срещнах с моя бивш колега Нино, който бе запазил сили и бодрост, и ми каза, че действа да се завърне отново в Южна Америка, за да продължи да участва в борбата на пролетариата.
Студентка в София
През есента на 1920 година заминах за София и се записах във физико-математическия факултет. Като прекрачих прага на университета стори ми се, че влизам като в някоя светиня. Проф. Бончев когато разбра, че съм от Белоградчишко, ме покани в кабинета си и започна да ме разпитва за Рабишката пещера Магура, която имал голямо желание да види, но поради трудните превозни средства на времето не е могъл да посети.
В София срещнах големи трудности относно намиране на квартира и по неволя трябваше да живея известно време заедно в една стая с осемдесетгодишна баба в Ючбунар. Първата ми работа извън университета бе да се свържа с партийната организация в Ючбунар, секретар на която тогава бе известният Вълчо Иванов, който бе зверски убит след Септемврийските събития през 1923 година. Тук членуваха също и братът и сестрата на Георги Димитров – Елена и Тодорчо Димитрови, Таня Анчева, Иван Григоров, Вълко Червенков, Трайчо Костов и други. Под ръководството на Вълчо Иванов започнахме агитационната работа сред младежите в крайните квартали на Ючбунар. Той ни подготвяше и за бъдещата нелегална работа в партията. Цяла зима редовно посещавах организационните и просветни събрания, на които изнасяха сказки видни оратори. Георги Бакалов бе любимият ни лектор и през тази зима изнесе няколко сказки по ораторско изкуство. Идваше по някой път и жената на Георги Димитров – Любица Димитрова, която също ни бе любимиа ораторка. Често посещавах и работническия клуб на ул. “Св. Кирил и Методий”, където се запознах със скромната баба Вела Благоева, която дотогава познавах само по романа й “Процесът”. Също така се сближих и с Ана Маймункова и Райна Кандева. Това те бяха ръководителките на женското дружество към комунистическата партия, чийто орган бе в. “Равенство”. Този вестник ни даваха на нас по-младите, да го разпространяваме между студентките в университета. Пласментът му обаче вървеше много трудно, защото висшите учебни заведения тогава бяха достъпни само за дъщерите и синовете на буржоазията. Малцина бяха такива момичета от народа като мен, които по една или друга причина бяха прекрачили прага на университета. Студентките дори ни подиграваха и ни се надсмиваха, когато им предлагахме вестника.
През пролетта бе запален клубът на ул. “Св. Кирил и Методий” и някои наивни другари си помислиха, че е настъпил момент за революция. Буйният Вълко Червенков тичаше гологлав из улиците и се саморазправяше с полицаите. Не минаваше демонстрация той да не бъде арестуван, защото винаги влизаше в излишни разправии с полицията, за което често го мъмреше Вълчо Иванов. А Трайчо Костов правеше впечатление на разумен и стабилен човек и затова впоследствие никак не можах да повярвам, че той е “враг на народа”. Още тук искам да кажа, че една от причините за провала на “комунизма” е в това, че не се даваше път на умните и разумни другари, а се наложиха авантюристи, продажници и всякакви недостойни елементи.
На 7 ноември 1920 година комунистическата партия свика голям митинг по случай годишната от Октомврийската революция. Събра се работничеството и прогресивната интелигенция на цяла София пред театър “Ренесанс”. Море от народ. Министър на полицията бе широкият социалист Пастухов, който се опита да разпръсне демонстрацията с конни стражари. Възседналите на коне полицаи биеха отгоре демонстрантите с големи бичове, които се увиваха около главите им, но конете вдигаха предните си крака, за да не стъпчат хората. Конете излязоха по-милостиви от полицаите.
Снимки, на които ще разпознаете някои от посочените по-горе от Венка Стригачева другари по борба:
Делегати на IX юбилеен конгрес на Учителската социалдемократическа организация – Петър Георгиев, Драган Петков, Георги Стоянов, Братован Илиев, Теньо Стоилов, Ник. Въжаров, Митьо Станев, Л. Кандев, Дим. Филипов, Вълчо Иванов, Ив. Халачев, Милан Василев, Пантелей Стойнев, Ефтим Стефанов, Симеон Максимов, Георги Стойчев, Васил Мавриков, 1914 г.
Личности, свързани с Георги Димитров. Вела Благоева (втори ред, четвърта отляво) и Люба (Любица) Ивошевич (втори ред, втора отдясно) сред делегатки на Учредителния конгрес на жените социалдемократки. 29-30 юни 1914 г.
Райна Кандева, в средата пета отляво, 1919 г.
Георги Димитров (1882-1949). Български политик. Георги Димитров със семейството на сестра си Елена Димитрова. Възрастните отляво надясно: Роза Димитрова, Вълко Червенков (1900-1980), Георги Димитров, Елена Димитрова, 1938 г.
=================
Бележка на модератора: Материалът за Живко Кръчмарски във Видин онлайн, написан в обичайния комунистически стил, завършва така: „Войната заварва полковник Дубов на работа в Ленинград. Скоро той се записва доброволец и отива партизанин в тила на немските окупатори. Там изпълнява специални поръчения като командир на разузнавателен отряд. След месец и половина активна партизанска дейност в тила на врага се завръща в града-герой. Продължава да работи във военен завод, където на 7 февруари 1942 г. загива на поста си.“ Изглежда странно, че един полковник ще остане на работа в тила и после ще стане партизанин, а няма веднага да бъде пратен на фронта. Съвременните руски архивни източници дават друга информация: „Георгий Иванович Дубов. 1894 года рождения. Место рождения: Болгария, с. Белотынцы: … Дубов Георгий Иванович – одна из миллионов жертв преступного режима, репресированных во времена большевистского и коммунистического террора в СССР.“
Ето как във Видин онлайн представят Анто Старейшински: „…През 1931 г. Анто Старейшински постъпва да се учи в Института за червена професура в Москва. Едновременно се учи и преподава история на БКП пред българската секция в Западния университет. Завършвайки института, той успешно защищава своята дисертация на тема „БКП и Септемврийското въстание 1923 г.”. Консултант по темата му е Васил Коларов, който дава висока оценка на дисертацията. След това Старейшински е изпратен в Иваново, където преподава история на ВКП(б) в Педагогическия институт. Там умира през лятото на 1937 г.“ – Навярно и Старейшенски като Кръчмарски се е подвизавал в СССР с друго име, което не ми е известно. Затова още не съм намерил в руските архиви информация за истинската му съдба и ранната му кончина (починал е на 38 години).
=========================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Летният лагер на полка в м. Каварналиева котловина, по-рано “Прокина”
Жалко е, че с неразумно залесяване загубихме това историческо място
15-и пехотен Ломски полк, около 1907 г.
====================
Sofia, 15 July 2015 © B.V. Toshev