БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 273 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 3059, Tuesday, 7 July 2015
==============================
СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: ОСНОВАВАНЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКА ГРУПА
Авторът: Фердинанда Стефанова Стригачева (1897-1976)
Един ден майка ми каза, че ме търсил старият учител Ангел Джунински от с. Чупреня и поръчал да му се обадя, тъй като имал да ми казва нещо много важно. Нямах търпение и скоро го потърсих, но напразно. Ангел Джунински рядко се задържаше у дома си. След свършване на учебните занятия той непременно караше учениците да изпеят “Дружна песен днес да екне” и набързо, хапнал не хапнал, отиваше право на пчелина или в овощната си градина. Ако е празник, отиваше в Балкана на лов. Той бе постоянно в движение и навсякъде можеше човек да го намери, само не в черква или в кръчма. Голям атеист и въздържател беше той. Не обичаше много да приказва, нито публични речи да държи, но на всеки срещнат човек след поздрава веднага ще заприказва за комунизъм. На него се дължи, че с. Чупреня бе станало комунистическа крепост и неговите ученици впоследствие станаха смели борци против фашизма.
Привечер в един дъждовен ден реших пак да го потърся, предполагайки че дъждът му е попречил да излезе на полето. От моето село до Чупреня се минава през един от притоците на р. Лом. През реката бе построен дървен мост, но мътните води го бяха отнесли още преди войната. Сега през реката се минаваше по две дълги дървета, поставени, едно до друго. Преминаването по тях особено когато реката е придошла, бе рисковано и опасно. Тогава си спомних, че в гимназията учителката ни по гимнастика ни учеше как да минаваме по такива мостове – с вдигната нагоре глава без да гледаме във водата. Поставя се единия крак, до него другия и така се местят краката, докато се премине на отсрещния бряг. Така минах благополучно. Този път намерих бай Ангел вкъщи и двамата се зарадвахме. “Тъкмо за теб мислех, – ми каза той, – и ако ти не беше дошла, аз щях да сляза до Търговище. Ето, ти този вестник “Учителска искра”. Това е орган на нашата социал-демократическа партия. Такава организация имаме и ние в Белоградчик. Всеки месец се събираме там учителите от цялата околия. Изнасяме сказки, разменяме мисли. Запиши се и ти в нашата организация”. Дадох му пари за абонамента и го помолих, когато имат събрание, да ми съобщи да отида и аз. Така че към моята скромна библиотека се прибави и в. “Учителска искра”, който се списваше от др. Христо Кандев. Започнах редовно да посещавам събранията на учителската организация, която се бе разраснала благодарение на уволнените от армията офицери. Предишните напети офицери сега изглеждаха смешни като учители в простите цивилни дрехи.
Жени в организацията имаше малко, затова на мен дадоха да изнеса доклад на тема “Участието на жената в освободителното дело на пролетариата”. Зарадвах се на тази чест. Никой обаче от по-старите и просветени марксисти не ми даде упътване, нито пък материал за доклада. Много труд положих и си мислех, че ще получа похвала за този реферат. В работническия клуб, където обикновено си правехме събранията, бяха дошли другарите от цялата околия, така че трябваше да изнеса доклада си пред значително мнозинство. Секретарят на организацията др. Игнатиев откри събранието и ми даде думата. Започнах да чета доклада си и го свърших за половин час. Другарите помислиха, че ще продължа още, но като разбраха, че докладът е свършен, пръв се обади Иван Георгиев от с. Гранитово – стар учител, много добър оратор и започна с думите: “Другари, ние сме се събрали тук от всички краища на околията, за да чуем един интересен доклад. Другарката Стефанова завърши доклада си само за половин час. Тя не засегна в него най-съществените въпроси. Защо тогава сме били пътя повечето от нас пеша за нищо и за никакво?” и т. н.
Разсипа ме от критика. Навела глава не смеех да погледна към публиката. Докато при първата си сказка в черквата пред богомолците предизвиках сълзи у слушателите, сега, тъкмо обратното аз се разплаках. Вярно е, че др. Ив. Георгиев бе много добър оратор и марксист и като учител добър педагог, но в случая съвсем не постъпи педагогично към мен. Тогава бях 19-годишно момиче, нямах още достатъчно познания, нито опит, а той, вместо да ме окуражи и насърчи, ме срина със земята с унищожителната си критика. След него никой не посмя да вземе думата, защото всички познаваха неговата острота и критика и никой не смееше да му противоречи. Дълго време се срамувах от другарите и ми се искаше да се реванширам с друг доклад, но за голямо съжаление не можах, защото на следната година бях уволнена като “неблагонадеждна” съгласно окръжно 101, а заедно с това отпаднах от учителската организация.
Често с учителите от околните села Долни Лом, Горни Лом, Протопопинци и Репляна се събирахме да разменяме мисли по политически въпроси, четяхме заедно и разисквахме. На един Първи май заедно с учениците се срещнахме в местността Дедин-дол, за да го отпразнуваме заедно. Планинските дебри ечаха от “Дружна песен”.
След войната се завърна от Америка и моят зет Ангел Стефанов. Долари не донесе, но донесе куп марксическа литература. Там той бил попаднал под благотворното влияние на комунистическата партия. Посещавал събрания и сказки в Свободния университет и се завърна доста образован като марксист и добър оратор. Заедно с него решихме да основем комунистическа група в нашето село. Определихме 3 август 1920 година, като предварително аз обходих всички завърнали се пленници и фронтоваци, а той своите другари от Америка.
Поискахме и съдействието на окръжния комитет на комунистическата партия, чийто секретар бе Илия Дечев, а той ни изпрати за представител Крум Бъчваров от Видин. Учредителното събрание стана в бащината ми къща. Събранието бе открито от Ангел Стефанов. След това Крум Бъчваров говори дълго за целите и задачите на комунистическата партия. Селяните клатеха одобрително глави на пламенния оратор, а аз се радвах, че в моето село ще има вече комунистическа група. За секретар на групата избраха мен и това доста ме поласка и зарадва. След толкова изминали години сега си спомням само някои от членовете основатели, а именно: Ангел Стефанов, Борис Каменов, Стефан Нинов, Петър Малкочов, Петко Недялков, Илия Татаров, Костадин Човеин, Мито Депин, Дамян Депин, Младен Вълчев и други.
Илия Дечев (Видин онлайн)
Крум Бъчваров
Конференция на комунистите в Белоградчик, 1920 г.
Едновременно с агитационната работа за предстоящите избори за народни представители започнахме и просветната работа. И понеже главната причина по селата да не влизат жени в комунистическата партия бе религията, първата ми беседа бе “Религия и комунизъм”. Задължихме членовете на групата да доведат и жените си на събранието. Беседата ми се посрещна с голям интерес. А др. Младен Вълчев, вместо да проведе разяснителна работа в своята махала, срещу Гергьовден сплаши жените с бой, ако занесат колачи в черквата за освещаване, за което получи мъмрене.
В края на лятото на 1920 година се проведоха избори за народни представители. Към средата на август един стражар в синя униформа, украсена с червени гайтани на раменете, пристигна в нашето село потънал в пот и на запъхтян кон, за да съобщи, че утре пристига министър Ал. Малинов. Разтичаха се управниците и неговите съпартизани да организират колкото може по-тържествено посрещането му. Като главен учител, трябваше да взема участие и аз без учениците, защото през лятото те бяха по къра като пастирчета. Приветственото слово щеше да произнесе поп Тодорин, защото аз се отказах, въпреки настояването на неговите съпартизани. А букета щеше да поднесе дъщерята на свещеника Цветана, сполучливо избрано хубаво, червендалесто и здраво селско момиче. Цялото село се бе размирисало на печено месо и баници, когато една група от празнично облечени селски момичета начело с попа и няколко души съпартизани на министъра, потеглихме по шосето за с. Репляна, откъдето трябваше да мине министърът. Недалеч от село спряхме в местността “Прикръст” под сенките на два вековни дъба, в средата на които мълчаливо се издигаше малко наведен на една страна стар, позеленял от времето и покрит с мъх кръст. Той бе поставен от стари времена като обреден да пази околността от природни бедствия и всяка година в миналото в определения празничен ден се принасяше жертва по някой печен на шиш овен и стопаните, които имаха имоти в тази местност, се събираха тук на угощение.
Изпотен от голямата горещина, свещеникът свали расото си и го прехвърли върху кръста, на което неговият черковен певец дядо Саво Ангелов му направи забележка да не бърза да се съблича, защото може министърът внезапно да пристигне и той няма да има време да се облече и ще се изложи.
Наблизо до нас селяните прекарваха снопи, складираха ги на големи купи за вършитба и ни се чудеха защо сме си оставили работата в този усилен сезон, а сме тръгнали да посрещаме министри. Заредиха се часове на мъчително очакване, но откъм Репляна не се показваше никаква кола. Мъжете се криеха на сянка край купите, полегнали и пушеха цигари, а ние, момичетата, газехме в бистрите води на малката рекичка. Всички изгубихме търпение, дори някои започнаха да се разотиват. Свещеникът, по природа голям комик, за да не ни остави да скучаем, започна да прави репетиция с дъщеря си как ще се представят пред министъра, като самият той играеше ролята на министъра, а дъщеря му, неколкократно поднасяйки букета от увехналите вече цветя, повтаряше приветствено слово: “Добре дошъл, министре, в нашето село”. За съжаление министърът не дойде.
Луната вече се беше показала зад старопланинския връх Болван. Щурците започнаха своя вечерен концерт и стадата се приближаваха към село. Свещеникът, изгубил вече надежда, ни поведе обратно. Само неуморните стопани, щастливи и доволни от богатата реколта, продължаваха работа. След войната изземателните команди по храните вече бяха премахнати и сега стопаните очакваха от тази богата реколта не само да се изхранят, но и да продадат нещо, за да си купят преди всичко сол и газ и по някоя дрешка за децата. Укритите през време на войната стоки сега търговците започнаха да изнасят и продават на баснословни цени, а народът търсеше да купи, защото от продължителните войни бе съвсем оголял. По едно време разбрахме, че в с. Долни Лом един търговец докарал маркизет и заедно с няколко селски момичета, обути в свински цървули, тръгнахме още през нощта през Репляна за Долни Лом. Там заварихме панаир от чакащи. Докато да се вредя, маркизетът се привърши, така че можах да взема само два метра. Трябваше значи да не спя цяла нощ и да извървя 24 километра, за да се снабдя с маркизет само за една блуза. Маркизетът представлява тънка прозрачна материя като цедилка, която може да се облича само в най-големите горещини.
На другия ден след несъстоялото се посрещане на министър Малинов рано сутринта цялото село се покри с гъст задушлив дим. Докато предния ден навсякъде миришеше на печено месо, сега замириса на отвратителен пушек. Настъпи същинска нощ. Скоро в този мрак проблесна светлина. Изви се пламък чак до небето и всички разбрахме, че снопите при “Прикръст” горят, а там бяха складирани снопите на половината село. Цялото село бе в тревога, всеки тичаше на помощ. Раздрънкаха се котли, затракаха бурета и чебри да прекарват вода за гасене, но всичко напразно. Купите една след друга се обвиваха в пламъци, а жените в отчаянието си скубеха косите и се хвърляха да плачат върху кръста, който бе издигнат, за да ги пази от бедствия. Но Господ не чу нито плачовете им, нито сълзите, за да спре пожара. По селата нямаше телефони, нито пък по градовете пожарни команди. Само един старши стражар, който случайно си бе дошъл в отпуска като видя натрупалите се жени върху кръста, се нахвърли с камшик да ги бие и разпъжда да носят вода и да гасят пожара. Постъпката му бе оправдателна, но нищо не помогна. Напечените снопи от силното слънце бързо изгаряха. Всички отчаяни отстъпиха настрана, за да гледат как и последните купи догарят. Целият харман заприлича на едно жалко пепелище, покрито отгоре със сив прах. Хората бавно и мълчаливо започнаха да се разотиват, печални като на погребение. Изгоря годишният труд на половината село.
С угасване на пожара угаснаха и надеждите на селяните за по-добър живот. Едничката им надежда за изхранване бе в царевицата, но пък за нещастие настъпи голяма суша и тя започна да прегаря. Голяма част от заетата с царевица площ се поливаше, но от сушата водата в реката започна да намалява и по цели нощи хората с мотики на рамо сновяха из реката да се карат кой пръв да вземе водата за поливане. Дори в някои случаи се достигаше до бой. Обезверени, хората започваха да вярват, че връхлетелите ги змейове са причината за тази небивала суша, а за причината на пожара малко хора се замисляха. А тя бе най-лесно да се отгатне. Някой от пушачите, които се криеха на сянка между снопите, без да иска е хвърлил угарка от цигара. Не само в нашето, но и в околните села съществуваше предание, че в “Горна Глама”, близкия скалист връх, се криели змейове. И сега след тези бедствия хората започнаха да говорят, че причината са само змейовете и че спасението е в тяхното прогонване. Чрез партийните членове се опитахме да разубедим хората от това суеверие, но напразно. Невежеството победи.
Една вечер удари барабанът, че тази нощ ще се гони змей, за това всички да си вържат здраво добитъка, за да не се изплаши и разбяга. А всичко друго като хамбари, мазета, кошове и дворове, да бъдат отворени, за да се търси змеят. Млади момчета, извадили дървен кръст от гробищата и събрали всички големи звънци от стадата, тръгнаха по среднощ, без никой да говори, а само дрънкаха с големите звънци и непрекъснато викаха “ху-ху…”. Влизаха във всяка къща и навсякъде търсеха змея, а стопаните след тях изливаха вода. И всичко това, без да искаш, те настройва мистично. Мъчно ми бе да гледам как народът тъне в невежество и като момиче, произлязло от този народ, се чувствувах задължена да положа всички усилия за неговата просвета. И колкото и мизерни да бяха тогава учителските заплати, реших никога да не напускам учителското поприще. Исках да стана учителка не само на децата, но и на възрастните. През лятото в неделни дни събирах младите момичета и излизах на полето да им чета подходящи за тях разкази. Или пък събирах младите жени да ги ограмотявам, че да знаят поне да се подписват. Аз не се стремях, както някои мои колежки да продължа образованието си и да стана лекарка или зъболекарка, а мечтаех да стана истинска народна учителка.
====================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Урок по рисуване в Белоградчишката гимназия, 1936 г.
Сп. “Седмична илюстрация”, 13 май 1934 г.
====================
Sofia, 6 July 2015 © B.V. Toshev