БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 272 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

==============================

No. 3053, Thursday, 2 July 2015

==============================

СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА) – ТРЕТА ЧАСТ: УЧИТЕЛКА В СЕЛО ТЪРГОВИЩЕ

Авторът: Фердинанда Стефанова Стригачева (1897-1976)

Войната продължаваше, но училищата не прекъснаха занятията си, така че през лятото на 1917 година завърших гимназия и есента ме назначиха учителка в родното ми село, заедно със сестра ми Ана и една колежка – Иванка Жечева от Шумен. В селото ни за разлика от околните села имаше за времето хубаво училище с пет големи стаи, но през време на войната ни отпуснаха само три стаи, а другите две служеха за военен склад. Подът и на тези три стаи бе напоен със саламура от сирене и други мазнини, така че с нищо не можеше да се отнеме миризмата им. Учителска стая нямаше, така че през целия ден трябваше да прекарваме в тази воняща миризма.

Сестрата: Ана Стефанова със съпруга си в Белоградчик

Моето село Търговище е основано по-късно от околните. Неговите първи жители са преселници от Македония. Съседното село Репляна е много по-старо. Жителите му коренно се различаваха по говор, облекло и обичаи от жителите на околните села. Те говореха напевно. Наричаха ги “латинци”; самото име на селото вероятно е латинско – Ре-плана.Непосредствено до училището се издигаше църквата, цяла изградена от червен камък и обиколена също с каменни зидове. И понеже селото ни е по-късно заселено, както училището, така и църквата са построени едва след Освобождението и затова на времето бяха най-хубавите в сравнение с околните села. Били строени под ръководството на майстори италианци. Майка ми често споменаваше някой си майстор Морел, който по цял ден, рисувайки иконите, пеел:

“Пиша светци да се кланят слепци, а аз да печеля пари да гуляя”…

Но изглежда да е бил много добър иконописец, защото на западната страна на църквата има изрисувани трима светии, чиито образи, макар че са били изложени на дъжд и вятър и до днес са запазили свежестта на боите си. Между църковния двор и училището бе построена обширна трапезария, където жените на големи празници донасяха колачи, прясно сирене, агнета, укичени с венци, за да им се чете молитва от свещеника. В дъното на трапезарията имаше малка стаичка, за която трябваше да водя война с черковните настоятели да ми я отпуснат за учителска. И понеже поп Тодорин бе на моя страна, то се съгласиха. След като осигурих и учителска стая, прибраха се и колежките ми и помолиха кмета да удари барабана за записване на учениците. Понеже класните стаи още не бяха измазани, записването трябваше да стане в църковния двор. Три дни подред биеше барабанът, а никакво дете за записване не идваше. Трябваше да се сплашат родителите с глоба и чак тогава започнаха да пристигат и то не децата, а майките да се карат с нас, учителите, че докато не изорат и засеят нивите си, не могат да пуснат децата си на училище. Бащите им бяха по фронтовете и цялата стопанска работа беше паднала върху гърба на жените и децата. Дойде и жената на селския ковач с петте си деца и заяви, че нейните деца ще могат да посещават училище само докато е топло времето, защото всичките са голи и боси.

Черквата “Св. Николай” в с. Търговище, Белоградчишко

Най-после в края на октомври започнахме редовни занятия с много отсъстващи деца, особено от III и IV отделение, защото трябваше да помагат на майките си да секат и пренасят дърва за отопление. Училището също остана без дърва и трябваше всяко дете сутрин да носи по няколко дървета под мишница. Учителската стая отоплявахме с черковните дърва и зимата през 1918 година прекарахме много добре на топло в тази малка църковна килийка. И понеже от училището до нея трябваше много да се заобикаля, ние, за да съкратим разстоянието, прескачахме през ниския прозорец, обърнат към училищния двор. Тази малка стаичка се използуваше и от клисаря дядо Тодор Джоничов за топлене на ракия при тържествени случаи. Той не забравяше да остави и за нас от тази подсладена с мед ракия. “На, пийнете си и вие”, – казваше той, като изваждаше от под продънената печка шише, покрито отгоре с пепел – “вчера всеки донесе по котленка с ракия, и като се напиха, забравиха, че се намират в Божия храм, а започнаха да се карат и да се псуват”. Така празнуваха своя патронен празник Ивановден тепавичарите, а тепавичарството бе главното занятие на моите съселяни. Ходеха по целия окръг с коне и каруци, за да събират домашно приготвените шаяци и ги дообработваха в своите първобитни тепавици.

През тази зима прочетох всичко, каквото имаше в училищната библиотека, но това бяха главно педагогически списания. Художествена литература почти липсваше и затова решихме със секретар-бирника Георги Игнатов да основем читалище, което нарекохме “Неофит” на името на видинския владика, та по такъв начин да го заангажираме да ни отпусне малко пари за книги, тъй като не разполагахме с никакви средства. Уведомихме за това дядо владика, и той незабавно ни изпрати, но вместо пари – много художествена литература. През ваканцията изнесохме с учениците – гимназисти забава в полза на новооснованото ни читалище и с парите купихме още книги.

Преди Първата световна война България бе съвсем земеделска страна. Промишлеността ни бе още слабо развита, повечето индустриални стоки се внасяха отвън, но войната затвори границите и всякакъв внос спря. Търговците изпокриха стоките си, за да ги продават на баснословни цени. Скоро и те се свършиха и тогава се създадоха комитети, които снабдяваха населението с най-необходимото, но повечето отиваше за градското население, а за селата се отпускаше съвсем малко. Селяните започнаха да се обличат в конопени ризи, а колко много труд се полагаше, докато конопеното зърно се обърне в платно! И когато наесен жените започнеха да очукват стъблата, за да извадят влакнестата част, то цялото село ехтеше. Както всички селяни бяха оголели, така и аз нямах с какво да се облека, докато моите другарки в градовете, макар и недостатъчно, но все пак имаха най-необходимото. Майка ми бе купила от някакъв войник едно вехто одеяло, и от него си направих късо палтенце и пола, а за блуза бях купила маркизет – прозрачна материя от жената на един търговец от Белоградчик срещу няколко килограма мас. Това бе първият ми момински тоалет. А вместо обувки на краката носех налъми, оковани с каишки. И цървулите тогава бяха лукс, защото всичко – вълна, кожи – отиваше на фронта.

През лятото на 1918 година се пренесе от фронта испанската болест, която унищожи цели семейства. Често камбаната биеше на умряло. Измираха млади и стари. Медицинската помощ бе слаба, а християнските обичаи да се събират на помени спомагаха за още по-бързото разпространение на болестта. Ужас обзе цялото население. Никой не бе сигурен, че на другия ден няма да умре. По едно време се получи писмо от Здравното министерство във всяко село свещениците в църквите и учителите в училищата да изнасят сказки пред населението как да се предпазят от болестта.

Със свещеник Тодорин се разбрахме двамата в един неделен ден да изнесем сказки в църквата пред богомолците. След свършване на литургията поп Тодорин обясни предпазните мерки срещу болестта, и след това каза на хората да не се разотиват, защото ще говори и учителката Венка. Аз побързах да се кача на най-горното стъпало на олтара, обаче клисарят веднага застана между мен и олтара да не би да мина през забранената граница за жената и с това да предизвикам Божието отмъщение.

Рано сутринта преди да тръгна за църква бях се празнично облекла в костюмчето от вехтото войнишко одеяло и на главата си с черна панделка. Такава бе модата – всички момичета носеха на главите си завързани черни панделки, като символ на всенароден траур. Минах през мегдана, където през пролетта бе издигнат паметникът на падналите жертви през войната. Тук се бяха събрали жените и майките им, забулени в черни забрадки, и така силно плачеха и нареждаха, че заразяваха със сълзите си. Под влияние на тази трагична картина, когато започнах да говоря, забравих да чета написаната сказка. Споменах имената на някои избити и измрели от холера и обясних, че причината за тяхната преждевременна смърт е само войната. Това бе първата ми сказка в живота. Говорих им за липсата на храна и облекло и им казах, че за всички тези бедствия причината е само войната, затова би трябвало народите от целия свят да викнат: “Долу оръжието и никога повече война!” Тогава нямах още определен марксически мироглед, за да им посоча правилния път на борбата и да призова своите съселяни към социална революция. Заключих с думите: “Проклета навеки да бъде, проклетата война”, и то така силно, че каменните сводове на църквата издадоха ехо: “Клета, клета”. Същото проклятие бе произнесено и от свещеника и от близкостоящите богомолци, а жените и майките на избитите и умрели от холера отново заридаха.

През пролетта на 1918 година бях изпратена като делегатка за провеждане изпит в с. Протопопинци, където имаше само един учител – Кръстьо Тодоров. Той беше от онези юнкери, които след като освиркали цар Фердинанд, за наказание били пръснати из цяла България по най-затънтените села. Бай Кръстьо бил изпратен в съседното с. Средогрив, където се оженил и останал през целия си живот. В това малко затънтено село едничкото му развлечение било да се почерпи с приятели в кръчмата, затова се бе научил да попийва. И интересното е, че до края на живота си той запази хубавия си литературен говор.

През това време изпитите се полагаха на Гергьовден, за да се освободят децата по-рано за полската работа. Още като влязох от вратата ме лъхна силна миризма на божур, с който децата бяха украсили цялото училище. То се намираше на поетично място в подножието на горист хълм край бистрата планинска река, а в самия училищен двор – изворче със студена вода. В класната стая седеше на маса учителят бай Кръстьо и пред него шише с ракия, донесено му навярно от бащата на някое дете. Покани и мен да пия и като му отказах, той изяви съжаление, че не му е изпратен мъж за делегат, за да си разберат от изпита. Скоро пристигна и поп Тодорин и след обичайния водосвет започна изпитът. Бяха надошли и родителите на децата, а те едно след друго отговаряха бързо на зададените въпроси и родителите им сияеха от радост. Но по смущението на едно момиченце долових, че бай Кръстьо, за да достави радост на родителите и на децата, предварително им бе казал какво ще ги изпитва. Изпитът завърши с обилен обяд. Всяка майка бе донесла от печеното гергьовденско агне, топла погача, вино, ракия и баница и бай Кръстьо бе в стихията си.

В с. Протопопинци бяхме с майка ми Николета. Там тя срещнала нашия кум Матей, и той й дал парче хубав вълнен плат. По целия път обратно към Търговище пеех от радост: “О, младост чаровна!…” Закачих плата срещу кревата си, за да му се радвам цяла нощ. Но на сутринта дойде кумът да си го вземе обратно… Жена му не била съгласна.

Войната продължаваше, черната борса вилнееше, народът ходеше гол и гладен. По селата бяха изпратени изземателни команди, които ходеха по къщите да мерят житото и оставяха само по някакви килограми на глава. Жените с децата си ходеха посред зима високо в Балкана за дърва, защото близките гори строго се охраняваха от горския. Една измъчена жена с болна майка и много деца вместо да хленчи пред управниците постъпила революционно. Насякла пълна кола с дърва, на връщане спряла пред общината и се отправила към стаята на кмета, държейки в ръцете си големия остен, с който е карала воловете, с цел да извика кмета, за да му покаже набраните без позволение дърва. Кметът обаче се уплашил да не яде бой и избягал от общината гологлав.

Учителските заплати бяха малки и моят колега Григор Джонов, за да може да изхрани многочленното си семейство, трябваше сам да оре нивите си. Понякога сутрин идваше на училище с плуга. Разпрягаше воловете в училищния двор и влизаше в клас при децата, за да им предаде набързо урока и ги оставяше сами да се занимават под контролата на училищната прислужничка баба Аница, а тя, седнала до голямата печка, предеше и с един дълъг пет-шестметров прът усмиряваше всеки немирник, ако вдигнеше глава от книгата. Въпреки тази първобитна педагогика от учениците на Григор Джонов излязоха в живота добри хора. Някои от тях, макар и с оскъдни средства, завършиха за зъболекари, лекари и учители, а други, изпълнявайки своя интернационален дълг, тръгваха към бойните полета на Испания през гражданската война, като д-р Георги Петров – Руснака – синът на сестра ми Ана Петрова.

Д-р Георги Петров (1910-1954) като абитуриент, 1928 г., брат на Лили Войникова.Докато Георги Петров е бил преследван като комунист, неговата сестра и трите ѝ дъщери са преследвани във времето на комунизма, защото оф. канд. Боян Войников е бил съден на фронта в Унгария за фашистка дейност и след присъдата е изчезнал безследно.

Още преди Балканската война, а после и след Първата световна война много младежи заминаха за Америка с надежда да забогатеят там. Между тях беше и моят зет Ангел Стефанов. Те оставиха млади жени и малки деца. Трогателно беше  изпращането им. Окичени с цветя, някои от тях пееха, а майките и жените им плачеха. Пари за път вземаха от лихварите с голяма лихва, но някои не можаха да спечелят и за лихвите камо ли да забогатеят. Би помислил човек, че те в Америка са толкова добре, че не се сещат за родното място, но от писмата до близките им се виждаше, че мъката по родния край не ги е напускала. След обявяването на Балканската война някои се завърнаха, а много останаха там. Българското правителство издаде закон, според който се осъждат задочно на смърт незавърналите се. (По-късно, след примирието този закон бе отменен). Не се завърна и моят зет Ангел Стефанов, и му написах дълго писмо, в което го нарекох изменник и предател на отечеството.

Най-после през есента на 1918 година стана пробив на фронта при Добро поле и войниците се отправиха да търсят сметка от цар Фердинанд и правителството на Радославов. Започнаха да се завръщат по домовете си останалите живи войници. Едни плачеха, други се радваха. Имаше много войници задържани като пленници от французите, но и за тях плачеха близките им като за умрели. Цар Фердинанд бе принуден да абдикира и на престола се възкачи синът му Борис III. Всички се радваха и очакваха, че младото царче все ще направи нещо добро за този изстрадал от продължителните войни народ. Радвахме се и ние, момичетата, че ще се завърнат останалите живи момчета от фронта и ще заживеем по-весело. Границите се отвориха и започнаха да пристигат писма и колети от Америка.

По едно време се получи покана и до мен за колет от зет ми от Америка и много се зарадвахме като мислехме, че ни изпраща дрехи, защото всички колети досега, получени в селото от Америка, съдържаха дрехи. След два-три дни заминах за Белоградчик, за да го получа. Явих се на гишето и след дълго чакане чиновникът ми подаде един доста тежък колет. По тежестта разбрах, че това не са дрехи, а книги. Нямах време да отварям колета, защото трябваше да заведа едно от децата на сестра ми на лекар. И понеже околийският лекар отсъстваше, трябваше да отидем в дома на военния лекар. Почукахме и застанахме пред кабинета. Скоро вратата се отвори и докторът се показа, но щом видя скромното ми облекло на селска учителка, той не ни пусна вътре в кабинета, а ни отправи в стаята на своя прислужник войник (вестовой) да чакаме. В стаята нямаше нищо друго освен креват, маса и един полусчупен стол. Сложих тежкия колет на масата и застанахме около нея. След малко бързо влезе лекарят, седна на стола и важно ми каза да махна колета от масата. Преди да започне прегледа, той ме попита имаме ли пари да му платим, което страшно много ме възмути.

Вечерта се завърнахме вкъщи, където мама и сестра ми ни чакаха с нетърпение, но останаха много разочаровани, като разбраха, че зет ми праща книги, а не дрехи. Това бяха книги повечето от американския социалист Даниел дю Леон заедно с портрета му, “Комунистическият манифест”, “Истинският лик на християнството”, “Социализъм и индивидуализъм”, “Капиталът” от Карл Маркс и други. Обичах да чета, но всички тия книги ми се видяха трудни и неразбираеми. През зимата получих каталог от една книжарница във Варна, откъдето си изписах много книги, между които бяха романът на Вела Благоева “Процесът”, “Векът на детето” от Елен Кей, “В зората на освобождението” от Виолино Примо. С тези книги домашната ми библиотека значително се обогати. Започнах все повече да се увличам в четене. Особено много ми хареса книгата “В зората на освобождението”, защото главната героиня бе идеален тип народна учителка, на която аз се мъчех да подражавам. След това се залових за марксическата литература. Първата книга, която започнах да чета, бе “Истинският лик на християнството”. Тогава в училищата религиозното обучение бе добре застъпено и под влияние на религията бях изпаднала и аз. Затова тази книга ми се видя много интересна и я прочетох с голяма наслада. После прочетох “Социализъм и индивидуализъм” два-три пъти, защото много ми хареса. С интерес четох “Комунистическият манифест”, но когато започнах “Капиталът” от Карл Маркс, срещнах големи затруднения. Тези книги са първите ми учители по марксизъм и под тяхно влияние в мен настъпи голям прелом. Започнах да проповядвам между своите съселяни, че изходът от тежкото положение на народите е не да сложат долу оръжието, а да го насочат против своите угнетители – да им соча пътя към социална революция.

През оная година прочетох много книги. И най-голямото ми удоволствие бе сутрин рано да стана и да седна да чета на чардака на бащината ни къща, откъдето се откриваше чудесна гледка към покрития до юни със сняг връх Миджур и към вечно зелените борови гори на връх Три уши. Тук четях и се наслаждавах на песента на славеите. Пеещият ни все една и съща песен будилник не ме задоволяваше. Неговата мелодия ми бе вече втръснала. Завиждах на другарките си от града, че можеха да слушат военната музика, а аз бях лишена от това удоволствие. За радио и телевизия по това време нямахме и представа. Кино имаше само в големите градове. Единствено в цяла Белоградчишка околия имаше няколко грамофона с изтъркани от свирене по сватби плочи. През цялата година прекарвах на село като през лятото помагах на родителите си в стопанската работа, а и бях заета с писане на войнишки писма. Често ме будеше от сън някоя майка или жена на войник, за да й прочета писмото, или да напиша отговор.

Мислех, че след свършването на войната и връщането на войниците от фронта ще си отдъхна от писане на войнишки писма. Обаче част от армията бе пленена от французи и англичани и започнаха да пристигат писма от пленниците. Единствената утеха на близките им бе да получават и да пращат писма, затова с удоволствие вършех това. Така баба Ивана Шунина като получаваше писмо от сина си Петко, го носеше в пазвата си до получаването на друго и по няколко пъти ме молеше да ѝ чета все едно и също писмо, което вече знаех наизуст.

Съдържанието на тези писма и до днес, когато съм на повече от седемдесет години, не може да се заличи в съзнанието ми. Трогателно бе съдържанието на писмото на един млад пленник, който останал сирак и за да не скита по чуждите къщи, се оженил, но наскоро след сватбата се обявила мобилизацията и той заминал за фронта. След примирието бил пленен от французите в Гърция, откъдето писал на младата си невеста следното писмо:

“Цено, моя Ценке, китка от босилек. Много сме се, Ценке, с тебе обичали, но дали ще бъдем живи пак да се съберем? Един Господ знае, защото аз съм гръцки пленник, а ти – българска робиня…”

Докато писмата на другите войници бяха изпълнени с поздрави по име на всяко дете като не забравяха да поздравят и воловете, защото от тяхното здраве зависеше здравето на цялото семейство, в това писмо нямаше никакъв поздрав, защото войникът нямаше нито деца, нито волове. Той имаше само една Ценка, и за нея се страхуваше дали пак ще я види. Но злокобното предчувствие на този млад войник се сбъдна. След няколко години, когато той се върна жив и здрав от пленничество, любимата си Ценка не завари. Тя бе починала от “испанската болест” – така наричали тогава грипа (бел. ред.)

След войната по-старото поколение учители се пенсионираха и учителската професия се обнови с млади кадри. Мнозина от тях бяха уволнени запасни офицери, завърнали се от фронта, където няколко години бяха киснали в окопите и бяха така силно озлобени против българската буржоазия, че открито проповядваха комунистическите идеи. Някои са се завръщали от фронта с червени знамена, пеейки “Интернационала” пред очите на самата полиция. Уволнените от армията офицери, станали народни учители продължаваха да си носят офицерските куртки, поради липса на друго облекло. В онази епоха на войни, болести, разорение и суеверие пътят на народния учител не беше лесен. Той беше учител на деца и възрастни. Само малцина от тях минаха на страната на буржоазията. Мнозинството учители станаха проповедници на марксистко-ленинските идеи в селата, а някои взеха участие в Септемврийското въстание през 1923 година.

В моето село назначиха за учител Тодор Петров, когото наричаха Троцки като запален комунист [Бележка 1]. В с. Протопопинци учители бяха Иван Богдановски и Нино Скиташки от Лом. Започнахме да се събираме на вечеринки и да изнасяме политически сказки. През зимата заедно с тях и Ангел Попов – тогава още ученик – подготвихме пиесата “Златната ябълка”, символизираща подялбата на Македония, и имаше голям успех. В голямата класна стая направихме сцена и събрахме черги и чаршафи за завеси. По-късно Ангел Попов нарисува декори и завеса. Пиесата повторихме на 22 март – “Младенци”, когато ставаше голям събор в селото ни, но я съкратихме за да дадем думата на представителя на окръжния комитет на партията Крум Бъчваров [Бележка 2]. Обаче младежите не останаха доволни, че пиесата е съкратена, и заобиколиха Нино Скиташки да си искат парите обратно. Даже беше достигнала работата до бой. Усмирих ги, като казах, че с парите от билетите ще купим нови по-хубави пиеси. Някои от младежите абонирах за органа на партията.

Крум Бъчваров

След известно време черковните настоятели ме извикаха да ме предупредят, че в Търговище трябва да напуснем черковната килия, която ни служеше за учителска стая, защото там сме се събирали заедно учители и учителки и да не би да извършим някакъв “грях” на това свято място. Колкото и да ги молех и увещавах, те оставаха непреклонни. Още през зимата трябваше да се изнесем, а в училището учителската ни стая все още беше заета за военен склад. Междучасията прекарвахме в коридора, постлан с каменни плочи, а през пролетта се събирахме в църковния двор, който беше заграден от всички страни с висок каменен зид, обрасъл със свежа зелена трева, прошарена с горски теменуги. Той беше наистина удобно място за отдих и почивка след изморителните часове с малките дечурлига. През свободното време обичах да чета марксическа литература, защото тя разкриваше пред мен живота в нова, по-ясна светлина. Колежките ми четяха любовни романи и ми се чудеха как мога да чета такива сухи книги, където никъде не се споменава ни капка за любов. А колегата Тодор Петров прекарваше повече на двора между учениците, за да ги пази да не си счупят главите с налъмите, които по това време бяха на “мода”, и учениците се замерваха с тях като с камъни.

Един ден като се връщах от училище сестра ми Стефана каза, че мама и тате внезапно заминали за с. Плешивец, защото другата ни сестра Елена била много тежко болна. Минаха три-четири дни в мъчително очакване без да получим никакво известие. Най-после се завърна тате и ние се затичахме да питаме как е кака. Той обаче, мълчалив както винаги, сега беше още по-мълчалив и нищо не отговаряше. Бавно прекрачи прага на яхъра и свали седлото от коня. Със спокоен тон ни каза само да почакаме и отново замълча. Най-после след като всичко около коня бе свършено с бавни крачки той се упъти към къщи, но когато започна да се изкачва по високите дървени стълби към втория етаж, силите му го напуснаха. Помогнахме му да влезе в спалнята. Седна на кревата, и на нашия въпрос как е кака Елена, той вместо отговор извади две черни забрадки и ни ги хвърли върху главите. Сега вече разбрахме истината. Едва 28-годишна сестра ни, майка на пет деца, когато страдала от безсъние взимала по малко от опиума, който донесъл мъжа ѝ като войник от Македония. През фаталната нощ в тъмнината погрешно взела по-голяма доза и заспала завинаги. Извикали фелдшера от с. Ружинци, но единствената игла за спринцовката се счупила преди да направи инжекцията. И така не могли да я спасят.

Няколко дни баща ни лежа на легло без да яде и да пие. Само пушеше цигари. Изредиха се всички негови приятели да го утешават, но напразни бяха усилията им. Тежко понесе той загубата на своето дете. И още по-мълчалив стана след това внезапно нещастие.

===========================

БЕЛЕЖКИ НА МОДЕРАТОРА:

1. „Троцки“ е белоградчишкият околийски началник по време на управлението на Демократичния сговор. Навярно е от Лом. Неговата обществена репутация е била лоша и това се вижда от протоколите на XXI Обикновено народно събрание – двуктатно опозицията има питания за Троцки от Белоградчик, на които е трябвало да отговаря вътрешния министър ген. Русев: Троцки е обвиняван за това, че е обещавал назначения срешу лични услуги, които не е заплащал и в тенденциозно организаране на охранителни групи за преследване на разбойници от възрастни и неподходящи хора (например бившия народен представител Никола Савчев), известни като противници на сговористите.
2. Най-големият паметник в Белоградчик е на Крум Бучваров. Крум Жеков Бъчваров е роден на 6 септември 1897 г. в с. Салаш, Белоградчишко. През 1909 г. родителите му – учители, се преместват във Видин. През 1916 г. Бъчваров е завършил Видинската мъжка гимназия и е станал учител в с. Стакевци, Белоградчишко. Това, което комунистите упорито прикриват е следното (информацията е от руски източници): Проф. Крум Жеков Бъчваров (1897-1936), бригаден генерал, от с. Салаш, Белоградчишко, началник катедра “Военно изкуство” в Военно-политическата академия “Н.Г. Толмачев”. В СССР е под името Константин Иванович Бочаров, арестуван на 9 септември 1936 г., осъден на смърт на 19 декември 1936 г. и същия ден е разстрелян.

=======================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Още две снимки от ученическия кръжок по астрономия, ръководен от Александър Томов, 1969 г. Учениците са Георги Груев, Любомир Станимиров, Красимир Манчин, Ангел Александов и Димитър Кръстев (снимките са изпратени от Георги Груев, член на нашия Клуб).

====================

Sofia, 2 July 2015 © B.V. Toshev