БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ 

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 268 subscribers

IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

==============================

No. 3029, Tuesday, 9 June 2015

=============================

СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО (ФЕРДИНАНДА –ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА)

Автобиографичното изложение на семейство Стригачеви (Фердинанда Стефанова (1897-1976) и Тошо Стригачев (1894-1974)) вече е подготвено за печат от техния син д-р Атанас Стригачев, дфн и навярно ще има възможност да бъде публикувано на страниците на „Венец“. Устните истории (oral history) са необходим инструмент  в изследванията върху местната, семейната и обществената история (local, family and community history). Те не се изграждат на основата на документи и други артефакти и затова носят белезите на субективизма. Но, особено в съпоставка с други устни истории, те са живи свидетелства за миналото, освободени от сухостта на чисто научния текст. Двама участника в едно събитие могат съвсем добросъветно да го опишат по различен начин – причината е, че те го виждат с различни „очи“. Да се видят „очите“ ,чрез които един автор описва и интерпретира различни събития, също е вълнуваща задача за изследователя.

Фердинанда и Тошо Стригачеви младоженци, края на 1928 г. (© А. Стригачев)

Спомените на Венка и Тошо Стригачеви са много интересни и са ценен документ за миналото на Белоградчик и за времето, в което са живели тези наши съграждани. Затова изглежда уместно членовете на нашия Клуб да имат възможност да се запознаят с избрани части от тяхното автобиографично изложение.

Фердинанда (Венка) Стефанова Стригачева (1897-1976) (© А. Стригачев)

1910 година,  Белоградчик

….Град на легендите с природа, която не може  да бъде описана дори от най-големия майстор – писател, камо ли от мен…

От тъмночервените скали играта на Природата е изваяла вкаменели хора и животни, крепости, тайнствени отзамъци и кораби, плуващи сред море зеленина от борови и дъбови гори… И най-учудващото е, че фантастичните фигури не са нещо неизменно, което да насити и отегчи окото, а изменят образите си през деня. При изгрев слънце изглеждат приветливи и обаятелни, залезът ги прави замислени, а нощта дълбоко таинствени…Дъждовете ги измиват, развеселяват и подмладяват, а снеговете побеляват и състаряват…

Иван Вазов е написал:

“Белоградчишките скали

глави на вкаменени великани,

  безмълвни сфинксове, титани прави,

 загледани в небето, замечтани.

  о, карпи, чуда редки, великани!”

Антон Страшимиров е добавил –

“…Пред фантастичните видения на белоградчишките скали човешката фантазия е ограбена, абсолютно ограбена от всичките свои капризи…”

Вазов възпя много кътчета на нашата родина, но малко написа за Белоградчишките скали. Както разправят стари белоградчичани, когато с големи трудности той пристигнал в Белоградчик от Мездра с файтон (тогава още не е имало влак за Видин), се получила телеграма да бъде арестуван поради някаква си политическа интрига. Околийският началник не го арестувал, но телеграмата развалила настроението на поета и веднага се върнал обратно без да може да се наслади на гледката на скалите.

По-късно през живота си аз пропътувах цяла България. Минах през Югославия, Чехия и Германия, живях в Австрия. Видях и прочутите тиролски Алпи, но обаятелната красота на Белоградчишките скали никъде не видях.

И сред тази красива природа е сгушено градчето с около две хиляди жители, малка част от които са турци и цигани. От южната страна се намира старинната крепост Калето, а в подножието му е островърхата джамия с минарето. От северната страна на града са разположени пет-шест дълги казарми, в които се помещаваше 15-ти пехотен Ломски полк. Всяка вечер ходжата изпяваше от минарето своята вечерна молитва, след това от казармите прозвучаваше тръбата за вечерната проверка на войниците и всекидневният живот на града замираше. Само по главната улица тук-там мъждукаха газени фенери грижливо почиствани от дядо Пешо, който се смяташе за голям специалист по паленето на газените лампи и никога не позволявал дори и на жена си Кева да запали даже домашната лампа, за да не счупи шишето. Той беше образец на трудолюбие и спокойствие. Разправят за него, че когато го извикали да гасят запалилата се гора под “Венеца”, той с философско спокойствие отговорил: “ Не мога сега. Треба да пала фенера…Може да събуда Кева…Нека гори сега, утре че го гасиме! “

След 9 часа вечерта спираше всякакво движение по главната улица. Само закъснелите по кръчмите се клатушкаха по кривите улички, псуваха се един друг, или пък някой офицер бързаше да се прибере в квартирата си незабелязано откъде е излязъл.

Главният поминък на населението бе лозарството и занаятчийството. Всичкото произведено вино се изпиваше до новата реколта. Имаше само една главна улица – Чаршията с малки дюкянчета и само два-три големи магазина на братя Петрови, които снабдяваха бакалиите в цялата околия със стоки. Това бе така наричаната тогава “Царска фамилия”. Всички останали дюкянчета бяха на дребни търговци и занаятчии, на чието благоденствие никой не завиждаше. По главната улица бяха разположени и адвокатските кантори, пълни с клиенти, от чиито дребнособственически разправии печелеха само адвокатите и прошенописците.

Освен малките кръчмички и скромни гостилнички, посещавани през деня от дошлите селяни по дела или покупки, имаше и една кръчма, която до зори не оставаше без клиенти. Това бе кръчмата на Иван Найденов-Гемиджията. Тя бе главното свърталище на белоградчишките пияници “политици”. А точно срещу нея се намираше едно дълго двуетажно турско кафене, отпред засенчено с грамадни акациеви дървета. На чардака на това кафене старите турци си пиеха следобедното кафе, и то така силно сърбаха горещото кафе, че се чуваше на улицата.

До кафенето беше хлебарницата на дядо Тодор Перцуганов, който от тъмни зори ставаше, за да извади топли симиди и бюреци като непрекъснато гълчеше всяка жена, донесла за печене хляб или гювеч. Бюреците се купуваха от офицерите и богати търговци, а симидите – от ученици и надошлите по дела селяни.

При входа на града се намираха Военният клуб и градското Читалище, което се оживяваше само, когато имаше някаква вечеринка. А във Военния клуб почти всяка вечер свиреше военната музика, но той бе достъпен само за военните и за отбрани граждани по специални покани. Обикновените граждани имаха достъп само на вечеринките, които се даваха в казармите. Музиката на 15-ти Ломски полк бе известна с добрия си капелник Георги Димитров. През лятото тя свиреше на открито на “Мислен камък”, но и тук посетителите бяха натруфените офицерски дами и жените на по-заможното съсловие, а беднотията, срамувайки се от скромното си облекло, се качваше по скалите и от там слушаше музиката. Военната музика допринесе много за музикалното възпитание на белоградчичани. Слушала съм занаятчии с уста да свирят правилно различни арии от класически опери.

Офицерите и семействата им, 1910 г.

Капелмайстор Димитров (© Г. Димитров, внук на капелника)

Репетиция на мъжкия градски хор – диригент Георги Димитрова, капелника (© Г. Димитров, внук на капелника)

В цялата околия имаше само един лекар – д-р Александър Стефанов, който завеждаше и болницата, и цялата околия в санитарно отношение. Към лекарска помощ прибягваха обикновено по-възрастните хора, а майките и децата лекуваха невежите кадъни с билки и баене. Смъртността сред децата беше голяма, но хората имаха по много деца. Само в нашата махала от четири къщи се събираха двадесет и осем деца.

Д-р Александър Стефанов (© д-р С. Стефанов, внук на д-р А. Стефанов)

В града нямаше нито кино, нито електричество, а за селата това не можеше и да се помисли. Въобще духовната и материална мизерия бяха големи.

След завършване на основното училище в родното ми село Търговище баща ми една сутрин впрегна каруцата, а майка ми изнесе един денк с шарени черги, и тръгнахме за града. По пътя непрекъснато повтарях на ума си молитвата “Отче наш” от страх да не би да ме посочат да чета молитва и да се засрамя пред гражданчетата. С нетърпение очаквах да видя новите си другарки и учители. След обичайния водосвет, с който започвахме тогава учебната година, класният ни наставник учителят Иван Киров ни въведе в класната стая и започна да ни подрежда на дългите за по пет-шест ученика чинове, като предните чинове се запазиха за момичетата, а задните – за момчетата. Момчетата бързо се прехвърлиха и заеха задните чинове, но между момичетата настъпи известно смущение. Никое от градските момичета не искаше да седне до селянчето Тодорка, защото тя бе дошла в селската си носия – червена рокличка и цървули. Макар че гражданчетата бяха повече деца на бедни родители, смятаха за унижение да седнат до селянче. По-късно Тодорка след завършване на гимназията замина за Германия, където завърши зъболекарство и там се омъжи. По това време класовите различия още не бяха се изострили, но пък за сметка на това съсловните различия бяха в разгара си. Антагонизмът между селото и града бе голям. Момчетата, разделени на два лагера – селянчета и гражданчета – често се биеха помежду си, но винаги побеждаваха селянчетата като деца, отраснали на волност сред природата, което повдигаше силно тяхното самочувствие. Ние момичетата от селата респектирахме гражданчетата с успеха си. Към нас много от тях се отнасяха високомерно и подигравателно. А край чиновете на офицерските дъщери не смеехме и да минем, камо ли да приказваме с тях, защото те гледаха на нас особено надменно. Те ходеха елегантно облечени – лятно време с къси чорапи, спуснати коси и с шапки. По-късно шапките се въведоха и като форма за всички ученици, но ние се срамувахме да ги носим, защото по това време шапките се смятаха като привилегия на офицерите и богатите граждани. Офицерските дъщери се отличаваха със своята суетност. Само дъщерята на командира на полка Анка Хранова правеше изключение. Тя не странеше от нас и се отличаваше с голяма любознателност по естествените науки, по които ни предаваше нашият любим учител Ангел Рашков. По-късно разбрах, че Анка завършила в София естествени науки и заминала на специализация в Германия.

Най-голямото развлечение за младежите тогава бяха Сирните заговезни. През цялата неделя преди заговезни почти във всяка къща се готвеха най-хубави яденета и баници, а младежите с маски на главите и оригинални облекла посещаваха къщите на познати и непознати и създаваха весело настроение. Навсякъде бяха добре приети и почерпвани, защото не се знаеше какви хора се криеха под маските. Всичкото ядене каквото останеше от заговезни на следващия ден в понеделник се изхвърляше и започваше “Тудорова неделя”, през която се пазеха строги пости. Не се ядеше не само месо, но дори и олио, и то само по веднъж на ден в 4 часа (следобед), когато удряше камбаната. Подражавайки на старите хора, и ние ученичките, на обяд не си отивахме в къщи да се храним, а оставахме целия ден в училище да гладуваме, и често пъти от глад на някоя ученичка прилошаваше и припадаше.

Петър Георгиев Станков, виден белоградчишки гражданин и съпругата му Ана Станкова (© А. Стригачев)

В Белоградчик докато завърших прогимназия живеех при голямата ми сестра Ана в нейната къща в турската махала до джамията. В същата къща живееше и учителят по литература социалиста Атанас Марков, роднина на вуйчо Петър. По време на турския празник байрама не можехме да спим, защото турците по цяла нощ ходеха от къща на къща да бият тъпана и да будят заспалите турци да им кажат, че байрамът е дошъл, за да стават и да почнат да ядат баклавите. На следващия ден на байрама мъжете турци, празнично облечени рано сутринта изпълваха джамията за молитва, а на жените бе забранено да влизат в джамията. След молитвата старците, придружени от някое дете, разнасяха баклави на приятелските български семейства, а те им се отплащаха с козунаци на Великден.

Бележка: Заявлението на автора, че Иван Вазов е пристигнал с файтон от Мездра и си е заминал обиден от града (вж. по-горе), може да се постави под съмнение. Всъшност Иван Вазов и Евгения Марс са пътували с влак до Сомовит, после по Дунав до Видин и оттам са заминали за Белоградчик. Не е имало заплаха от арестуване. Посрещането на Иван Вазов в Белоградчик е било тържествено – това е описано в „Поетът и козарчето“ от Евгения Марс и е публикувано в мемориалния брой на „Литературен глас“ по случай 10-годишнината от кончината на поета. Утре ще видите този разказ в неговата цялост (разказът бе публикуван тук на 11 септември 2014 г., но има проблем с архивирането, затова е добре да си припомним този текст отново).

=======================

ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ

Около 1932 г.

Казармите на 15-и пехотен Ломски полк, около 1910 г.

====================

Sofia, 9 June 2015 © B.V. Toshev