БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 258 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
=====================
No. 2975, Monday, 20 April 2015
======================
ЩРИХИ ОТ ЖИВОТА НА БЕЛОГВАРДЕЙЦИТЕ, ОСТАНАЛИ ДА ЖИВЕЯТ В БЕЛОГРАДЧИК
(Един текст на доц. Атанас Стригачев с някои мои допълнения и бележки)
Учителят Горяинов
Горяинов ни учеше на немски език, но без успех по наша причина. Той беше добър човек, а ние учениците го ядосвахме. Не слушахме, смеехме се, викахме и като му се свърши търпението най-много да ни нарече “маймуни!” (Сега разбирам, че това е било най-подходящото). Но не наказваше, не пишеше забележки в дневника и ние продължавахме да го ядосваме, но на него бързо му минаваше. Той познаваше предмета безупречно – очевидно в Русия е получил високо образование. Искаше от нас да четем и обсъждаме на немски най-добрите образци на германската класическа литература – Гьоте с „Фауст“ и особено Шилер с „Коварство и любов“. Позволявам си да кажа, че към мен специално той се отнасяше много добре. В града се знаеше, че е бил юнкер преди да емигрира от Русия. Допускам, че е бил с дворянско потекло. Когато се върнах от Москва, където следвах в МГУ, на летна ваканция, той ме намери и ме горещо замоли да се срещна с дъщеря му и като се върна да й предам писъмце. По пощата не искал да го прати, за да не я компрометира…(тогава бяха жестоки времена). Аз се съгласих от жалост към този стар и добър човек, като се давах сметка колко това може да се обърне против за мен – на границата ни претърсваха и специално питаха за писма или нещо пренасяно за други хора. Така пренесох и малка дървена пирографирана кутийка пак с писъмце и бонбони. Дъщеря му е работила в някакъв московски фармацевтичен магазин. От него знаех, че той не я е виждал – била бебе, когато емигрирал.
Бележки и допълнения: Доц. Стригачев е завършил Белоградчишката гимназия като първенец на випуска през 1948 г. Следователно неговият спомен за Горяинов е за годините в гимназията преди 1948. През петдесетте години съм виждал на главната улица Горяинов – моите близки ми казаха, че това е учителят Горянов. Този човек бе с парализирана ръка, много болен и много беден – имаше много изпаднал вид, който будеше съжаление. Не съм чул той да говори с някого или някой да говори с него. Въпросът с този белоградчишки гимназиален учител възникна след като за него попита д-р Кристина Стоянова, Канада. Имам и допълнителни сведения от Кинка Михайлова, която ги е получила от г-жа Роза Кенерлиджи: преди да остане сам той е живал в къщата срещу старата банка заедно с майка си. Тази възрастна жена, чието име сега не знаем, очевидно е успяла да напусне Русия през гражданската война и да остане със сина си, което неговата съпруга с бебето си не е успяла да направи. Има мълва, че след като Гориянов починал, намерили негов ръкопис „Моят живот сред маймуните“. Имайки предвид това, което пише доц. Стригачев, това или е истина, или е анекдот, измислен от негови бивши ученици (май второто е по-вероятно).
Д-р Ткаченко
В Белоградчик имаше доктор Ткаченко вероятно украинец, и него бедните хора предпочитаха за лекар, защото който няма пари, може и да не му плати. Наричаха го по свойски – “Доктор Каченков”.
Бележки и допълнения: Григорий Йосифович Ткаченко е роден на 15 януари 1894 г. в ст. Дмитриевская, Кубанска област. В Белоградчик е заемал важната позиция на градски лекар. Имам запазена една негова рецепта, която ще покажа някой ден. Починал е в града, но днес май никой не си спомня за него и гробът му е неизвестен.
Д-р Ткаченко
Льонката
Сега нещо, което знам от Сашко на Льонката и той сигурно ще го потвърди. Дошъл съветски офицер от КГБ да разпита Льонката и “да го прибере”. Льонката казал на жена си да пържи бързо кюфтетата, а сам извадил шишето на масата. Резултат бил класически – и двамата се яко напили…
Бележки и допълнения: Леонид Иванович Миронишченко е пристигнал в Белоградчик с белите руски войски през 1921 г. Той бе известен като „Льонката“ и всички го познаваха като най-добрия фотограф на града. Роден е на 19 януари 1901 г. в гр. Евпатория, Таврическа губерния, Крим. Военен виртуозен музикант с подчертани креативни способности. Льонката се помни в града с неговия безспорен принос в културния живот на Белоградчик. Починал е на 29 октомври 1984 г. в Белоградчик.
Мишо Хаджийски
Не така завършил опита да приберат писателя Мишо Хаджийски. Той се беше оженил за сестрината дъщеря на Кица Бранкова. Вилата на Кица и Иван Бранкови в Орля беше там, където е сега винарската изба. Тяхната вила от червен камъки и сега май че е там. На времето, преди да се направи избата, тази вила бе национализирана и превърната във вила за големците силни на деня. Старият Иван Бранков, лесовъд, – брат на Ангел Бранков (онзи, когото Живко Кръчмарски е искал да ликвидира, защото е бил член на “тричленката” през 1923 година заедно с Георги Бошнаков) беше глух и на висок глас нарочно казваше думи, които ужасяваха женското присъствие, а аз като ученик вече ги знаех. Така Мишо Хаджийски – лека му пръст – беше през лятото на 1944 година наш съсед и той с жена си като младоженци ни идваха на гости и ни подари неговата книга “Пуста чужда чужбина” Но изглежда е нещо говорил или писал против съветската власт, та когато дошли съветски офицери за него, той ги преварил и си пуснал куршума в главата. Самоубил се е в Белоградчик в къщата на Бранкови. Снабдил се с пистолет, защото е очаквал да дойдат за него (Къщата е срещу завода, по-късно я е купил учителя по физика Петър Попов, баща на д-р Иван Попов).
Бележки и допълнения: Мишо Хаджийски (1916-1944) не е белоемогрант. Той е професионален писател – съвременната литературна критика го определя като „таврийския Йовков“. За Мишо Хаджийски подробно е писано в нашия лист. С голяма група българи от Таврия той се в върнал в Родината, в Белоградчик се е оженил за нашата съгражданка Савка Николаева. Венчалният обряд е бил в старата черква „Св. Троица“ на с. Боровица под Боровия камък. Кумувал е Иван Орешков, син на майор Орешков, командир на дружина в 15-и пехотен Ломски полк (сега д-р Иван Орешков, сърдечен лекар, живее в София). Когато милиционерите са дошли да го арестуват за втори път в „дървената“ къща, където семейството на Хаджийски е живеело – къщата срещу новата казарма, която вече не съществува – (първият път е освободен с протекцията на Тодор Павлов, тогава регент на България), Мишо Хаджийски се е самоубил с изстрел от пистолета си.
Мишо Хаджийски (1916-1944)
Новохатский
В Белоградчик имаше още един руснак белогвардеец – Новохатский, инженер земемер, който е работил в Пътното управление. След пенсионирането му, го е заместил като техник Георги Шкодров – бащата на моя съученик Владимир Шкодров.
Бележки и допълнения: Новохадский е бил и техник в общината – виждал съм подписа му върху някои документи. Имам и зрителен спомен за него: било е в годините 1950-1953. Всяка сутрин трима белоградчишки граждани имаха навик да се разхождат по алеята към Мислен камък, улисани в някакъв разговор – Новохадски, Васил Мишев и Матей Игнатов. Помня Новохадски – той ходеще обут в гамаши и ¾ чорапи – никой друг в града не носеше гамаши. Проф. Кръстан Каракашев, почетен гражданин на Белоградчик, пое инициативата и днес в Белоградчишкото гробище има издигнат скромен паметник в памет на този заслужил човек.
Йоско
В Протопопинци живееше един Йоско му викаха – т.е Йосиф, който имаше и парче земя между Фалковец и Ружинци и честно я работеше.
Бележки и допълнения: Йосиф Григориевич Торопинин е името на този човек. През 1922 и 1923 г. в опразнените белоградчишки казарми са се установили белогвардейците от прочутия Марковски полк, тогава под командата на генерал Пешня и помощник командир полковник барон Фрида, чийто ординарец редник Йосиф Григоров Торопинин (р. 1902 г. в с. Ореховка до Самара), по-късно бе нает за слуга от дядо ми Матей Игнатов; впоследствие Йоско, когото чувствахме като член на семейството, бе изпратен като иконом да наглежда имотите на дядо ми в с. Протопопинци, останали в наследство от рано починалия му баща Игнат Иванов, учител, кмет и кръчмар (починал през 1894 г.). За Йосиф Торопинин имам много документи, така че за него по-нататък ще напиша специално съобщение. Тук, обаче, искам да спомена някои любопитни подробности от неговия живот. На 17 години той е бил мобилизизан в Червената армия. Не дълго след това неговата част попаднала в обкръжение и всички били пленени. Йоско разказваше: всички били строени, казали „комисарите и евреите две крачки напред“ и излезлите от строя веднага били разстреляни. На останалите поставили пагони и така всички станали белогвардейци. Йоско май единствен от познатите ми руснаци говореше български без руски акцент. Четеше с удоволствие „Тихият Дон“ и нямаше желание да се върна в Съветския съюз – страхуваше се за себе си и за близките си. Знаеше, че един от братята му е загинал във Втората световна война. Вече доста възрастен се ожени за Жана – май беше от с. Дражинци.
В тази черква в родното си село Йосиф Торопинин е получил свето кръщение; всички негови близки – баща, майка, братя са погребани в гробището отпред
Гроздобер на лозето на Матей Игнатов, 1932 г.: Йосиф Торопинин е на първия (седнали, втори отляво) ред с бялата риза и каскета
Семьон
Сещам се за още един човек – Семьон, който беше женен за наша братовчедка Павлина и живееха във Видин. Той я наричаше Полина. Семьон е искал да се върне в Русия като добровалец, за да се бие срещу германците, но в посолството му отказали. От него съм чул, че революцията не е лоша, но не е простително, че се оглавява от един грузинец. И беше атеист – направо каза, че Исус бил направен на Мария от Йосиф.
Виктор Владимирович Стратонович (Б.В. Тошев) –
още един учител в Белоградчишката гимназия – учител по химия (специалист по химия, кристалография и минералогия) – след 1940 г. Пристигнал е в България през 1920 г. Роден е на 13 май 1882 г. в Санкт-Петербург. Починал е в Белоградчик, но гробът му е в неизвестност.
Николай Георгиевич Бутков (Б.В. Тошев)
Николай Георгиевич Бутков (1889-1944) е пристигнал в Белоградчик с Марковския полк като старши свещеник на Дроздовската дивизия. Когато полкът останал без средства, всеки е трябвало да намери някаква работа. Бутков е започнал да служи в Белоградчишката черква „Св. Георги Победоносец“ (до 1926 г.). Той с високото си образование, широките си познания, с вида си – висок, снажен, рус, синеок, представителен, бързо е спечелил уважението на белоградчишките граждани. Неговите пропоповеди са приемани много добре, защото били съдържателни и разбираеми – Бутков бързо е научил българския език. Бутков е пристигнал в България с кораба „Кирасунд“, но семейството му е останало в Русия. След много перипетии жена му с децата е пристигнала в България от Гърция с кораба „Цар Фердинанд“ и първата им среща с главата на семейството – Николай Бутков, е станала в Белоградчик (снимка).
Семейството на поп Николай в Белоградчик
===========================
ОТЛОМКИ ОТ МИНАЛОТО: ГРАДЪТ И ХОРАТА МУ
Пред черквата в с. Протопопинци, Белоградчишко, 1937 г.: вляво Жана Льонковица – жената на Мирошниченко, до нея Дафина Игнатова (баба ми), в центъра трети отдясно Матей Игнатов (дядо ми). На камбанарията: от ляво Йосиф Торопинин, до него – Любка Игнатова (майка ми като ученичка в Белоградчишката гимназия)
Военната музика на 15-и пехотен Ломски полк, 1890 г.
====================
Sofia, 20 April 2015 © B.V. Toshev