БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 247 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
===========================
No. 2921, Tuesday, 3 March 2015
===========================
ТОШО СТРИГАЧЕВ
Източник: Генеалогия, 28(3-4), 71-94 (2013): Автор Атанас Стригачев
Двама от синовете на Петко Стригания – Мико и Атанас, са починали на възраст около шейсет години и то “отведнъж”. Като едри и яки мъже били “сърдцати” и вероятно са имали проблеми с кръвното налягане. Техни деца са двамата братовчеди, родени през 1894 г. – баща ми Тошо Миков Стригачев и Димитър Атанасов Стригачев. И двамата бяха “типични Стригачеви” – енергични, волеви и целеустремени хора. Въпреки че характерите им са аналогични, съдбите и успехите им били различни, защото условията, при които са расли, имали голямо значение.
Баща ми е имал трудно юношество, след като починал неговият баща.Трябвало да прекъсне училището и цяла година да бъде овчарче. На желанието да учи откликнал и поел издръжката му един от големите му братя – Тасо, и той постъпил във Видинската гимназия. В последния клас от ученическия чин тръгнал на война като доброволец. Но като много млад и необучен не му дали пушка да се бие, а го направили санитар. Той разказваше: “На война човек не съм убил, пушка не съм носил, а изнасях от боя ранените.” Бил произведен в първия офицерски чин – “Офицерски кандидат” от цар Фердинанд. След Междусъюзническата война му разрешили да се яви направо на матура, без да изкара последния клас на гимназията. В архивата си беше запазил писмената си работа от матурата. На нея червеното мастило беше почти толкова много, колкото и синьото…Обикновено хората пазят успехите си, за да се хвалят и гордеят с тях. От неговата матура всеки би се срамувал, но той я запазил, за да помни и да се учи сам.
Офицерски кандидат Тошо Миков Стригачев (1894-1974)
Бил е няколко години начален учител на селските деца, записал се да следва задочно финанси и право в “Свободния университет”, после се опитал с брат си да “завърти някаква търговия”, но фалирали. Разбрали, че “в търговията трябвало да се лъже!”
Силно се интересувал от политиката, а положението на народа ставало все по-тежко след Ньойския договор и основал с другарите си партийна организация на тесните социалисти в селото. Когато в 1923 г. получили паролата за пролетарско въстание, той организирал чета с цел да превземат град Кула и да установят там работническо-селска власт. Само той имал пистолет и освен друг въстаник, въоръжен с пушка – манлихерка, останалите се събрали с ловните си пушки и криваци. Като офицер изпратил към Кула напред разузнавачи. Те донесли, че въстанието е предадено и в града има войска с картечници и полско оръдие, а “Вождовете – Георги Димитров и Васил Коларов избягали с файтон през Берковица за Сърбия”.
Тогава Тошо Стригачев казал на четниците си, че знае какво е война и не може да ги води на разстрел, и ги разпуснал. Когато го заловили, не го расзтреляли веднага като офицер – застъпили се за него фронтовите му другари, а го изпратили заедно с други под конвой от въоръжени войници по “етапен ред” пеша до София. Там след затвора го амнистирали. Той изобщо не обичаше много да приказва, а за въстанието съвсем не му беше приятно. Но даваше да се разбере, че се чувства като наивник, излъган и изигран.
Не бързал да се жени, а чакал майка ми пет години да завърши тя образованието си в чужбина, за да се оженят. Когато се събрали да живеят, той бил назначен за инспектор по трудовите условия на работниците. Естествено неговите доклади не били одобрявани и той постояно имал разправии. При неговия характер не било възможно друго, освен да защитава слабите и онеправданите. Винаги във всяка страна е имало корупция, така било и тогава, но той бил безкомпромисен. Обаче силните – работодателите, се наложили и го уволнили. И по-късно за него висш принцип беше справедливостта и казваше, че “Силният човек винаги трябва да е на страната на слабия, защото иначе за какво му е силата?”
Фердинанда (Венка) Стефанова Стригачева (1897-1976)
След това и майка ми останала без работа. Уволнил я неговият братовчед Димитър Атанасов като министър на земеделието след преуспяваща кариера като американски възпитаник и гражданин, и вече професор. Майка ми като инженер агроном, завършила Боденкултур във Виена, била уволнена като “прононсирана комунистка”. Естествено заповедта била подготвяна от други, но министърът Атанасов не я защитил. И причината не били нейните убеждения, а по-скоро, защото тя също войводска внучка критикувала безогледно правителствените мероприятия в земеделието. За баща ми било изобщо немислимо да иде при братовчед си министъра да ходатайства. Предполагам, че министърът би го приел, но съм сигурен, че ходатайството би било безуспешно, защото и той бил човек с твърд характер. Обаче съм съвсем сигурен, че баща ми не би отишъл да се моли на братовчед си, защото изобщо не обичаше да се моли. От него поне аз не съм никога чул думата “моля”. Когато знаеше, че има право на нещо, искаше го, без да моли. Предполагам,че и заявления за отпуска е писал без тази дума.
Професор Димитър Атанасов (1894-1979)
Пиша тези подробности не заради самите тях, а защото искам да обрисувам характерите на внуците на Петко Стригания. Подробностите са нещо като щрихите на рисувания портрет. Всеки човек има очи, нос и уста, но щрихите правят портрета, защото по тях познаваме кой е рисуван. И вместо да отиде да се моли на братовчеда – министъра, баща ми влязъл при коменданта на Видин Бораджиев – вече полковник, негов другар от фронта и му казал: “Искам работа, защото ако и жена ми е без работа, на мен не ми остава нищо друго освен да вдигна пак червеното знаме!”
Мога да гарантирам, че точно това е рекъл Тошо Стригачев, защото така го чух от него. Той изобщо не лъжеше – органически не понасяше никаква лъжа. Казваше, че достойнството на човека е в това да казва каквото мисли и да прави каквото говори. Спомням си, че като малък, ако направя някаква пакост и почна да се оправдавам, той викаше не заради поразията, а заради лъжата – “Как смееш да лъжеш!” И наказваше и пляскаше понякога. И още – не търпеше дори неволни грешки. Още като ученик в долните класове неволно неправилно прочетох името на великия французин. Баща ми се развика, майка ми се опита да ме защити, но стана още по-лошо, защото той продължаваше да гърми: “Не може на Бонапарт името да се бърка!”
Военните се застъпили и баща ми бил назначен за кмет на голяма селска община от няколко села.Тогава кметовете се назначавали, а не били избирани. Дори външният му вид респектирал хората. Макар и на село, той винаги ходеше стегнато облечен с костюм, бяла риза и връзка, жилетка и бастун в ръка. На улицата излизаше само с изгладен панталон и лъснати обувки. И никога без шапка. Когато поздравяваше хората по улицата, вдигаше ръка към шапката си или най-много да я докосне с пръсти, но никога пред никого не сваляше шапка. На ръст беше по-висок от средния, сух, стегнат и винаги изправен. Пушеше, но по една кутия на два-три дни и то никога по улицата или преди обяд. Мръщеше се и казваше, че това е порок, но му е останал от войната и не можел да се откаже от него. Обаче по-късно, когато беше навършил вече петдесетте, отведнъж каза, че няма да пуши вече и никога не запали цигара повече.
Понякога, за да не стоя сам вкъщи, ме взимаше в кабинета си, но при абсолютното условие, че ще бъда мирен и ще чета нещо, а там имаше много вестници и списания. При него идваха подчинени и селяни с разни въпроси. Той разпитваше и решаваше, без да бърза, но “отсече” ли веднъж, връщане нямаше. И реши ли – никакви възражения. Сам казваше: “Моята дума на две не става!” В селата на общината имаше ред и хората го уважаваха. Близки хора около него имаше малко, защото не обичаше “празни приказки”, не играеше карти, не седеше по кафенета и много рядко ходеше на гости и то, ако особено го поканят. Ставаше рано, миеше се основателно със студена вода и отиваше на работа точно по часовник. Вкъщи четеше и лягаше навреме. В кабинета му имаше абсолютен ред, а в службата идеална дисциплина. Обичаше да се разпореди да му подадат файтона и тръгваше по селата. Понякога казваше на коняра да чака и сам тръгваше пеша с твърда, равна и широка крачка по ниви и ливади да види как работят хората и да говори с тях.
Обичаше да организира строителни работи. Когато към есента се попривърши полската работа, събира селяните и ги убеждава, че трябва с доброволен труд да си построят ново училище или мост. И после всеки ден ходеше да гледа как върви строителството. Казваха, че за измами и кръшкане от работа яко глобявал. Особено не търпеше “циганските номера”. По същия начин продължавал да се държи и като граждански мобилизиран и изпратен като кмет оттам Балкана – в окупираната сръбска земя. За лъжа глобявал, но защитавал населението. Вместо да събира храните от народа, за да ги предава на държавата, той пишел доклади колко храни трябва да бъдат дадени, за да се изхрани населението. Началникът му го заплашвал да го “тикне в затвора” за неподчинение, а той отговарял, че в това военно време затворът бил сигурно място.
От тези окупирани земи чиновниците се връщаха с каруци с награбено имане, а той се върна сам на кон през Балкана само с една карабина, взета от трофеен склад срещу заплащане. Обичаше оръжието и държеше вкъщи да има скрито нелегално оръжие.
Баща ми беше не само честен и справедлив човек, но и с една особена гордост, която не показваше навън, държеше се скромно, но не всички разбираха това. Хората се държаха на разстояние от него, а той не скъсяваше тази дистанция. Приятелите му бяха малко, но винаги добре отбрани. Неговата гордост извираше отвътре и като че ли оставаше вътре в него като високо самочувствие, и се изразяваше чрез твърдата убеденост в собствената му правота, че другите хора трябва да съблюдават неговите принципи. Беше критичен, но не критикарстваше – още повече не понасяше да слуша безотговорни критики. Обаче беше и самокритичен, ако разбере, че е сбъркал нещо, ще признае, но също немногословно. Говореше бавно, обмислено, освен когато се ядоса, но ядоса ли се – хвърляше гръм и мълнии. Не беше толерантен към хорското поведение, ако го намираше за осъдително, но като разбираше, че не може да оправи обществото и “всеки си е башка луд”, се отдръпваше настрана и се затваряше в себе си. Той беше строг, но не суров. Можеше да влиза в положението на другите и сам можеше да страда. Беше строг и твърд, но разумен и човечен. Школата на войната – да изнасяш от боя умиращите си другари – го е научила на човечност и истинско състрадание. Когато му обадили, че майка му е на смъртно легло, отиде да я види и се върна по-мрачен от самата смърт…Но на погребението не замина…Искал е последният спомен за майка му да не е от ковчега. Останал рано без баща, майка му била всичко и той страдаше в мълчание.
Той не споделяше мъките си, защото гордостта му не позволяваше да се показва слаб, а ги прелъщаше навътре, за да ги изживява сам. Не сме го видели разплакан. Казваха, че баща ми на старост вече заплакал за пръв път при вестта за смъртта на вуйчо ми. Според психолозите старостта разваля психиката на човека, а може би тя тогава се показва истинска?
За него истината беше свещена, но се намираше в рамките на формалната логика. Считаше, че нещо е истина или не е истина и нямаше доверие към диалектическото превръщане на истината в неистина. Но след разумно обсъждане би могъл да се съгласи с опонента. Баща ми съвсем не беше инат, а само много упорит и целеустремен човек. Имаше винаги някаква цел и упорито се движеше към нея. Работеше бавно, но перфектно. Дори четеше бавно, а не да преглежда повръхностно, защото явно мислеше върху четеното и после го помнеше. Вече като пенсионер той няколко месеца отдели да прочете “Енеида” най-внимателно заедно с всичките бележки и обяснения, защото като ученик бил чел само “Илиада” и искал да няма този дълг. За подаръци ни избираше книги – нещо класическо или по военна история. Той беше интровертен човек, почти винаги загрижен какво има да се работи, въпреки че умееше да се радва. Имаше чаровна усмивка, но много рядко се смееше наглас. Вицове не разказваше, освен някое остроумие на политическа тема, или игра на думи. Би слушал някой анекдот, но ако наистина е нещо остроумно, просто така подигравки и “зевзеклъци” не търпеше. С една дума – той беше сериозен дори в несериозното. Слушаше редовно новини по радиото – тогава още нямаше телевизия – докато дикторът кажеше думата “Спорт”.Тогава с едно рязко движение изключваше радиото. Никога не се интересуваше от спортни прояви,но казваше,че като ученик обичал да играе гимнастика на успоредка. В това отношение имаше съвсем селско възпитание. За селските деца тогава спортът бил губене на време, а трябвало да се работи. Харесваше народната музика, чул съм от него само една песен да си тананика – “От планина слиза, мамо, младо овчарче”, научил я, когато сам бил овчарче.
За семейството се грижеше безупречно и бдеше над нас като орел над гнездото си, но беше строг и не допускаше никакво глезене. Когато съм бил на дванайсет години, поисках да ми се купи часовник. За неговата залата това е било съвсем достъпно. Но аз трябваше да не се наслаждавам на детските игри заедно с моите другарчета, а да паса стадо чужди крави през лятото, за да заработвам пари за часовника. На селско говедарче тогава се плащало малко и моите пари не стигнали за часовник. Но баща ми добави още толкова, като подчертаваше, че заслугата е моя .
От БКП го изключили, защото бил “кмет през фашистко време”, без никакви конкретни обвинения. Сигурно му е било много обидно, че е заслужил тази несправедливост, но той не се оправдавал .Само си взел шапката и напуснал, без да обяснява нищо. Изключването тогава беше опасно, защото би могло да води до отстраняване от работата му вече като счетоводител и после пращане в лагер. Причината не била за кметуването, защото добре се е знаело, че като кмет е прикривал ляво настроените хора, а в Сръбско по настояване на населението самите партизани са го пазили. Причината е друга – провеждаха се “чистки”, а той макар и сдържано и аргументирано критикуваше политиката на израждащата се комунистическа партия и особено това, че не скриваше “пренебрежението”, а по-точно отвращението си към местните и висши “партийни величия”. Обаче не го подгониха благодарение на авторитета на майка ми. След време му предали, че може да кандидатства наново за член на партията, но дори не ги удостоил с отговор. Само вкъщи си даваше воля на чувствата и псуваше. Особено се възмущаваше, че на Димитров се прави мавзолей и викаше: “Не прилича на комунисти идоли да издигат и мумии да почитат!” Обаче от политиката продължаваше да се интересува, слушаше новините редовно и четеше вестниците. Четеше и мълчеше, но понякога така му кипваше, че хвърляше вестника и викаше: “Аристокрация мръсна! Докога?”
Пенсионирането понесе тежко, защото разбра, че вече не е нужен на хората, но намери утеха в парчето земя, оставено му до къщата в гората. Най-после можеше да живее простия селски живот като на своите родители и деди. Ставаше рано, на закуска пиеше липов чай и почваше да работи. И работеше от утрин до късна вечер с кратка почивка следобед. Гледаше малко лозе и зленчукова градинка. Вече почти на седемдесет години той се качваше с една ръка по дърветата, а с другата държеше брадвичка, за да сече шума за своите три овчици и една коза. В домашната работа на майка ми не се бъркаше, а сам не умееше да си сготви нищо. Вкъщи имаше пълен ред и, ако обядът закъсняваше след дванайсет, почваше да нервничи. На масата сядаше пръв и само режеше хляба. Сам подаваше парчето на всеки, като го оглеждаше, защото знаеше вкуса на всеки. Вероятно така е правил и баща му. Не хвалеше яденето, но ако не му харесва – казваше. Ядеше бавно и внимателно, въпреки че нямаше нито един развален зъб. Предпочиташе чорби, особено обичаше таратор и сипваше в него много вода. Изяждаше каквото му е подадено в кастрончето или чинията, без да оставя нещо, или да иска още. В готвенето имаше ред – месо само на празник или неделя, или ако има гости. Като правило майка ми готвеше едно ядене, както правеха в село тогава. Понятието “десерт” отсъстваше, но плодове имаше достатъчно. Ако майка ми направи нещо като сладкиш, баща ми само опитваше и казваше:”Това е сладко – дай го на децата”. Не понасяше никаква лакомия дори детска. Казваше, че мярката е най-добрият пир и напомняше, че човек яде, за да живее, а не обратното и се възмущаваше на всякаква лакомия. Доколкото си спомням, подигравки от него съм чул само на тази тема и особено относно алчност при пиене.
В неговата магаза имаше буренце с ракия и буре с вино, но само на празник или гости той слагаше на масата кана вино. Сам пиеше до две малки чашки -“столчета”. Ако някой реши да си позволи повече от три такива чашки, той можеше да хвърли салфетката и да стане от масата.
Неговата честност беше станала пословична. Хората помнеха как разпределил захарта като кмет през дефицитните години за другите села, а за селото, където са неговите роднини и приятели – нито грам захар. Неговите хора го запитали защо е така, а той отсякъл: “В нашето малко село нито поп, нито учители, нито лекар. Интелигенция няма. Чай не пият. Няма захар!” Затова след образуването на ТКЗС го избрали за председател, за да сложи ред и да няма злоупотреби, но решили да го изпитат, като поставили през нощта в стаята, където понякога преспивал, кошничка с първите набрани ягоди. Но ги преброили. На сутринта пак ги преброили – и пак били толкова! Признавам си, че аз бих се хванал на тази селска въдица и бих изял поне пет, ако не и повече и бих хвалил реколтата.
Нямаше никаква склонност към хазарта, но за всяка Нова година купуваше за всеки от нас по един билет от Държавната лотария. Вкъщи имаше едно тесте карти, но само на Коледните празници и на Великден следобяд играехме на табланет и се радваше, когато ни бие.
Баща ми не беше религиозен и в черква не влизаше, но отбелязвахме и почитахме религиозните празници. Не обичаше да обсъжда религиозни въпроси, но поповете уважаваше, а поп Васил му беше и приятел. Винаги пръв поздравляваше ходжата с подчертано уважение. Към турците се отнасяше най-добре и казваше: “Турчин за приятел да имаш!” И на някалко пъти си спомняше как по Албанските планини него и други войници ги прибрал албански ходжа и ги нахранил с топъл качамак.
Като на всичко, така и на живота стойността се определя по завършека.
Баща ми не понасяше около къщата да има бурени и плевели и постоянно ги изкореняваше. Изобщо не търпеше никакви паразити. Два месеца след като беше навършил осемдесет години, когато изкоренявал плевели, изстинал в дъждовно време. Намерих го в болницата. Когато го попитах, вярно ли е, че е работил и не се е пазил да не изстине, той ме сгълча: “Не повдигай този въпрос!” После посочи с поглед към системите, забити във вените му, и каза: “Махни това!” Обясних му, че от “това” зависи животът му, а той замълча малко и каза: “Вземи си ме вкъщи!” Вкъщи го закарахме на носилка и щом легна, нареди какво да правим – да се угаси горната лампа, а брат ми Стефан и аз да излезем от стаята. След това казал на майка ми: “Когато умирам, да бъдеш будна и да ми държиш ръката!” И заспал завинаги.
==========================
IN MEMORIAM: A GALLERY
Бояна д-р Александър Стефанова (?-1987)
снимка: 1943 г.
Любка Матеева Игнатова (по-късно Тошева) (31 януари 1921, Белоградчик – 8 март 1994, Белоградчик)
снимка: 1939 г.
Към двете снимки на хора, които вече ги няма, добавям и трета – за града, който остана в миналото и също е обречен на пълна забрава.
Официално откриване на Обсрваторията в Белоградчик, 21 юни 1965 г. (Атанас Стригачев на първия ред, седнал)
==========================
Sofia, 3 March 2015 © B.V. Toshev