БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION

(established 17 October 2005), 246 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING

==============================

No. 2896, Friday, 13 February 2015

==============================

The meteogram: Belogradchik

РОДЪТ СТРИГАЧЕВ – ВОЙВОДОВ

Абонатите на нашия лист са вече 246. Тези дни към нашия Клуб на приятелите на Белоградчик се присъедини г. доц. Атанас Стригачев, доктор на физическите науки, доктор на философските науки. По-рано той бе представен в рубриката „Учени на Белоградчик“. Атанас Стригачев е роден през 1930 г. Завършил е Белоградчишката гимназия през 1948 г. като първенец на випуска. Добре дошъл между нас, г-н Стригачев.

Наскоро в списание Родознание – Генеалогия излезе от печат подробна статия на доц, Стригачев: Родът Стригачев – Войводов: характери, съдби. Генеалогия, 28(3-4), 71-94 (2013).

Г-н Стригачев бе любезен да ми изпрати тази статия (в word формат), която аз представям на вниманието на нашата група. Текстът ще бъде представен в няколко части. Ето първата част.

Родоначалник на рода Стригачеви е Петко Стригания, убит през 1850 година.

В лето 1850-то пламнал отново най-северозападният край на Северо-Западна България – тази част от нашата страна, паднала последна под турско робство и се е бунтувала най-много. За този край, “разположен между Искъра и Тимока” – Иречек пише, че в него – “живеел най-запазеният български елемент”.

Всеки път, когато на народа му идвало до гуша и не можел повече да търпи издевателствата на поробителите, се вдигал на бунт, без да е сигурен дори, че ще победи. Само осем години след падането на Видинското царство избухнало въстанието на Константин и Фружин през 1404 г. През 1412-та българите се вдигнали отново на бунт от Видин до Провадия. През 1596 г. пламнало Нишкото въстание, 1688 г. – Чипровското въстание,1737 г. – на бой се вдигнали от Трънско и Пиротско до Берковско. След Руско-турската война през 1774 г. действали много хайдушки чети. Въстанието през 1850-та, като прелюдия на Старозагорското и Априлското въстание, показло на света, че робството повече не може да се търпи. Към Белоградчишкото въстание през 1850 г. се присъединили Кула и Видин и селата около тях. Разчитали, че ще могат да извоюват свободата си както вече били свободни близките им съседи в Сръбско и Влашко. Въстанието било потъпкано и удавено в кръв. Политическите водачи били издадени, заловени и посечени.

В западната страна на крепостната стена на Белоградчишкото кале има един недълъг, но много тесен тунел, който завършва с нисък изход и, за да се излезе през него, трябва човек силно да се наведе. Зад осъдения вървял аскер с натъкнат щик. А там отвън стоял джелатинът – палачът с вдигнат ятаган, и главата се търкулвала по къмъните…Това е ставало, след като вече половин век в Европа се разпространявали идеите на Великата Френска революция за свобода, равенство и братство. Сега този тунел е задънен завинаги, но защо? Да въставаш е била необходима смелост и готовност за саможертва, а сега такива хора вече няма.

От западната страна на Калето срещу изхода на този тунел има малка площадка и на нея скромен паметник само два метра и половина висок. Построен е през1907 г., чак петдесет и седем години след въстанието. Завършвал с черен кръст – със символа, под който са умирали в бой срещу полумесеца. По-късно счупили черния кръст и го заменили с червена петолъчка. После я изкъртили и продали. Сега има пак черен кръст, но нарисуван на камъка, за да не го откраднат.Това понятие, което философите така сложно определят като “култура”, може да се обясни много просто като почит към миналото и уважение към символите.

До паметника расте могъщ клонест бор, за да пази сянка на сенките отдавна отишли в миналото. Това място е особено – там постояно духат ветрове. Овчари и дървари казват, че на това място воюват ветровете – борят се ветровете от равнината с ветровете от планината и винаги духа. Лете ветровете гонят летния зной, а зиме издухват снеговете, за да не засипват паметника…Съвсем наблизо минава коларски път, по него вървят туристи и ловци, дори и учени към Обсерваторията, но никой не спира до паметника и никой отдавна за него не се грижи.

На паметника с длетото на селски майстор с разкривени букви, покрити с черна боя, почти изтрита от времето, по стария правопис с ъ-широко и е-двойно е написано –

В память на мъченически загиналите тук инициатори на Белоградчикското Възстание през 1850 г. от признателното потомство – 31 май 1907 г. И по-надолу –Вълчо Бочовъ, Лило Панов, Цоло Тодоровъ, Дедо Божин Влахъ, Неделко Първановъ, Константинъ Яневъ и Петко Казанджи.

Името на Петко Войводов-Стригания го няма на паметника. Той не бил политически водач, не е посечен, а загинал като войвода в бой с оръжие в ръка. Няма по-високо звание от войводското, защото се дава само за истински заслуги от хората, които са тръгнали да умират, на този, който върви напред и ги води.

Званието му не е случайно, но за Петко се знае съвсем малко. Знае се, че бил от село Расово, Ломско, че като дете е взет по кръвния данък, но не са го направили еничар, защото преди да стане годен за военна служба еничарската войска е била разформирана през 1826 г. Според семейното предание, което знам от неговия внук – моя баща, Петко като непълнолетен бил оставен да бъде догледан при някакъв бей. Бил здраво, яко и работливо момче – все такива деца турците избирали за подготовката им като еничари. Беят искал да го потурчи и ожени за дъщеря си. Но Петко решил, че е по-добре “Глава давам – вяра не давам”, взел от жълтиците на бея и избягал. Когато след пребиваване във Влашко се появил в Расово, роднините му го предупредили да бяга по-далече, за да не го открият турците в родното му село. Той се заселил в Грамада – по-близо до Балкана и до Сръбско. Поради това, че бил с остригана глава, му викали Петко-Стригания, а по-късно заради острия му характер го нарекли Стригача.

В “Енциклопедията на българските родове” относно рода Стригачев/ Войводов има неточности. Не е ясно кой, кога и от кого е събирал данни за нашия род.Преди всичко буди съмнение годината на раждането на Петко – там е записано – 1802 г. Ако това е така, към 1826-та той би трябвало вече да служи в еничарския корпус, а не е станал еничар, защото бил малолетен. През 1850-та е убит, но малко вероятно е петдесетгодишен да бъде войвода. Освен това е оставил четири невръстни деца, като най-голямият – моят дядо Мико, е роден около 1840 г., а е починал в началото на ХХ в. към шейсетгодишен. Ако се вземе предвид още, че хората тогава се женили млади, живели са естествено, а жените са раждали през година-две, според мен войводата Петко е роден след 1810-та, или даже около 1820 г.

Приблизително около тази година според Енциклопедията бил роден и Никола Върбанов Войводов. Но според други данни Никола е роден през 1842 г. Каква е кръвната връзка между Петко и Никола – не е ясно? Според изданието Петко и Никола са братя Войводови. Пак там се твърди, че Никола Войводов е сродник на Стригачеви. Но какъв? Възможно ли е от едно и също село почти по едно и също време да е имало двама войводи, без връзка между тях?

Моят баща, а той беше стриктен човек, твърдеше, че “фамилното ни име е Войводови, а Стригачеви е прякор, че дядо му Петко се е преселил от Расово в Грамада,за да бяга от турците”. И още, че “….е бил изпратен в Италия, за да учи бубарство”. Кой е бил този, който е бил изпратен да учи как бубата прави коприна? Безотговорен като млад човек, аз не съм обърнал внимание на нещо много важно от семейната памет. Нито съм разпитал, нито съм записал. Уж имам силна памет, но тя нищо не ми подсказва.

Кръвната връзка между Петко и Никола не само не е ясна, но възможно никога няма да бъде установена, защото вече е загубена в мъглата на миналото време – преди два века…Никакви архиви не са запазени, а хората, които са знаели, отдавна са умрели. Но и едва ли има смисъл да бъде търсена, защото за историята не е така съществено каква е била роднинската връзка между тях. Важно е, че и двамата са били български войводи.

Враца почита Никола Войводов и ревниво пази неговата памет. На негово име е названо училище и читалище. Централният булевард от площада пред гарата към центъра е наречен “Никола Войводов”, на площада е неговият паметник. Към музея отделно се пази старата му скромна къща, а в нея лежи урна с неговите кости.Във Враца се издигат три исторически паметника – на един духовник – Софроний Врачански, и на двама войводи – Христо Ботев и Никола Войводов.

Костите са пренесени от Русе, където е загинал през 1867 г. В писмото си до капитана на “Радецки” Христо Ботев пише: “Колкото до Вас, господин капитане,…Ви заявявам, че и най-малкото Ваше съпротивление ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си отмъстя за отвратителната случка върху кораба “Германия” в Русчук в 1867 година.”

А ето как описва Захари Стоянов какво е станало на 20 август 1867 г. на парахода “Германия” на русенското пристанище, когато загинали Никола Войводов и неговият байрактар Цветко Павлович-Сърбина. “Когато пристигнал поменатият параход на скелята, един юзбашия, който имал на ръка портретите на двамата патриоти, доставени на турското правителство от шпионите, влязъл на парахода с няколко заптии да ги хване. На въпрос “Где са ви паспортите?”, Никола Войводов показал устата на скрития си револвер…Цветко и Никола наместо да се предадат на немилостивия тиранин, затворили се в долнята камера, запушили прозорците с находящите се там възглавници и се приготвили да удрят, доколкото им достане сила”. По-нататък – “Военният комендантин изпратил най-напред…някого си Хюсеин чауш да помоли още един път Цветка и Никола да се предадат с добро на правителството. Но докато отвори устата си да предаде своето поръчение, от камерата се чул гръм, който повалил на земята чаушина…Заповед била дадена на войската и около стотина пушки изгърмели върху парахода, на който всичките стъкла и тънките направи били потрошени. Гърмежите се продължили няколко часа, но двамата херои постоянствали още…Страшно вълнение било възбудено в града…особено между българското население….На другия ден и двамата били погребани в българските гробища.” И още – “Както тогава, така и сега мнозина уверяват, че Цветко и Никола били предадени от Величко Симеонов, родом от Шумен…Питах един ден самия Величко Симеонов за това, но той не ми даде удовлетворителен отговор…Няколко месеца след нашия разговор Величко Симеонов полудя, а това показва, че времето засвидетелствува истината.”

На нашия Захари Стоянов може да се вярва. Може би невинаги е имал възможност да бъде стриктен, но е бил абсолютно честен революционер и писател.Доказателство за неговата съвестност може да служат собствените му признания как сам той два пъти се е предавал в турски ръце и как избягал от мостчето, където бил убит Бенковски и неговите последни другари – и те предадени от българин. За доказателство може да си спомним и неговото участие в последните въстания, докато онзи, който впоследствие ще управлява България, не е участвал в Априлското въстание, а в Освободителната война вместо да бъде опълченец на Шипка се мъкнел в обоза като военен кореспондент.

следва продължение

Редакционна бележка: Към горния текст прилагам две снимки. Обърнете внимание на малката врата на южната стена на крепостта, където според общоприетата легенда са били посечени предводителитее на въстанието. Skene, посетил Белоградчик седмица след въстанието, обаче, е на друго мнение (вж. тук)

http://www.venets.org/getfile.php?id=64

(ако линкът не се отвори, копирайте го, поставете го в браузера и натиснете enter – отварянето е незабавно).