БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 241 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 2810, Thursday, 4 December 2014
==============================
БЕЛОГРАДЧИК ПРЕЗ 60-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК – ПЪРВА ЧАСТ: ЗЕМЕДЕЛИЕ (ДЗС, АПК)
Александър Хараламбиев
Непубликуван текст, машинопис, 25 ноември 2014 г.
Авторът: Александър Кирилов Хараламбиев, р. 29 декември 1930 г. в гр. Белоградчик, завършил с пълно отличие правни и държавни науки в Софийския университет „Св. Климент Охридски (1952 г.), понастоящем адвокат
Снимка, 1 ноември 2014 г., Белоградчик
Когато бях малко момче, обичах да се качвам на тавана в дядовата къща, където имаше много стари вещи, дрехи, книги и списания. Веднъж изрових една окъсана книга със зацапани твърди корици, на които пишеше: „Кратко учебно землеописание – част III – Европа, съставено от К. Смирнов“, Виена, 1874 г., печатница на Българското отделение“. Тази книга започва с „Увод към света“, следва „Описание на секо господство в Европа“ и първата глава е: „Европейска Турция“. В тази книга има географски данни и карта на Европейска Турция. Според автора населението е 17 500 000 души, от които 1 700 000 са турци, а българите са най-много – 6 000 000. След разделите за Пространство и Народонаселение, вяра и език, просвещение, духовенство, управление“ следва раздел „Вилаети, санджаци и градове“ с кратко описание. На стр. 41 е отбелязано: „Видин (стария Бъдин) край Дунава най-ягко утвърден град още от нашите предеди с 25 000 жители. Търговско стоварище за Западна България. В околностите му са Адлийе, Белоградчик и Ясчеяр, буравят със земеделие“. „Как са буравяли“ в Белоградчишко след Освобождението и до 30-те години не знам, защото съм роден на 29 декември 1930 г. В детските ми години и в първите ми спомени Белоградчик е малък, много малък град. Тогава се шегувахме, че Белоградчик с циганите и войниците има само 2000 жители. Те „буравеха“ със земеделие, скотовъдство и занаяти. Имаше три-четири кръчми и два ресторанта, три-четири касапници, две бръснарници, три-четири бакалници, но и две банки – Популярна и Земеделска, съдилище, околийско управление и военен гарнизон, в който баща ми беше поручик. В града живееха 200-300 турци, които през 1947 година се преселиха в Турция. Връзката с Гара Орешец се поддържаше от десетина файтонджии, които зимно време впрягаха конете си в огромни дървени шейни. Истинско удоволствие беше да пътуваш до Гара Орешец зимно време с шейна, увит в дебела овча шуба и с нагорещена тухла в краката. Така беше до 50-те години, когато първите допотопни автобуси започнаха да заменят файтоните. Пазя жив спомен за турския ходжа – нисък, пълен човек с блестящо бяла чалма, който час по час се качваше на минарето и нещо напевно викаше от там. Главната улица беше с калдаръм и файтоните от Гара Орешец се носеха с гръм и трясък под прозорците на градските клюкарки, любопитни да разберат кой с коя пристига в града. Професор Балушев, зет на Белоградчишкия търговец Иван Христов (Вато) направи паваж на главната улица. В 40-те години се построиха нови сгради на полицейското управление, съда и пътното управление. Но Белоградчик си оставаше все така малък град и след като се установи „народната власт“. Така наречената „колективазация“ не помогна за просперитета на района. Изградените с принуда ТКЗС едва вегетираха. Експроприираха принудително земите и добитъка на земеделските стопани и започнаха да им заплащат жалки стотинки на трудоден.
До 1959 година Белоградчик беше околийски център. При проведената административна реформа в началото на годината Белоградчишката околия се раздели на три общини – Белоградчишка, Ружинска и Чупренска. Но едва от 1960 година започна бумът в икономическото развитие на Белоградчик и общината. С Постановление на Министерския съвет № 5 от 1 февруари 1960 г. се изградиха няколко нови Държавни земеделски стопанства в Северозападна България, най-голямото от които беше с център в гр. Белоградчик. По силата на това постановление всеки земеделски стопанин с административна принуда подписваше декларация, че подарява земите си на Държавния поземлен фонд, описани по видове и площ – ниви, ливади, пасища, лозя и трайни насаждения. В декларацията имаше заключителен абзац: „ запазвам си правото на лично пoлзване върху площ от 2 декара“. Подписът на декларатора се заверяваше с подпис и печат на пълномощника на селото. Така юридически всички земеделски имоти на бившата Белоградчишка околия станаха държавна собственост, върху която се изгради държавното земеделско стопанство. И се изсипа в новото стопанство рогът на изобилието. Министерството на земеделието вложи огромни средства в Обединение ДЗС, което по това време се оглавяваше от един едър и властен мъж – Стоян Якимов. За директор на нашето стопанство беше назначен агроном Борис Михалков. Той беше строг, стегнат човек с офицерска стойка и авторитарен стил на управление – в нашето стопанство той беше преведен от добруджанското ДЗС в с. Рогозина. Агроном Михалков добре си разбираше и вършеше работата. В стопанството бяха преведени агрономи, зоотехници, инженери, счетоводители и икономисти от различни краища на страната. Много средства бяха отпуснати за доставка на предимно съветска селскостопанска техника и транспортни средства. Започна невиждано строителство на селскостопански сгради. Във всяко село беше изграден стопански двор с модерни краварници, овчарници, ремонтни и дърводелски работилници. В града бяха построени голяма администrативна, битова сграда на стопанството и два жилищни блока. И всичко това в годините 1960 – 1963. Засадени бяха големи масиви лозя в Белоградчик и Рабиша. Разви се производството на ягоди и малини. Аз бях юрисконсулт в стопанството и си спомням, че през годините 1972-1973 произвеждахме по хиляда тона ягоди, които се транспортираха до София с наши товарни коли, а от там със самолети за ГДР. Огромни количества доставяхме на големия консервен комбинат в гр. Видин, който днес не съществува.
В началото на 70-те години започнаха реформи в селското стопанство чрез изграждане на т.н. Аграрно-промишлени комплекси. На базата на ДЗС и Белоградчик стана център на такъв комплекс. С главния икономист на комплекса – Живо Попов (р. 5 април 1922 г.в с. Стакевци, Белоградчишко, завършил народностопански науки в Софийския университет през 1949 г.), направихме технико-икономическа характеристика за винопроизводство на шампанско в пещерата „Магура“ в землището на с. Рабиша. Занесохме я на министъра на земеделието Вълкан Шопов и той я одобри. С държавни средства бяха изградени производствени сгради, а един тунел на пещерата беше приспособен за отлежаване на произведеното шампанско, което по класическия способ трябваше да отлежава по три месеца в пещерата. Предприятието се снабдяваше с грозде от собствените ни лозя – ризлинг и продукцията на избата намираше добър пазар и носеше добри печалби. Произвеждаше се и дестилат, от който се правеха ликьори и коняк.
Иван Пръмов (1921-2005), секретар на ЦК на БКП и Вълкан Шопов (1924-2004), министър на селското стопанство, 1973 г.
След 1980 година нещата тръгнаха надолу. Селата обезлюдаваха. Нямаше достатъчно работна ръка и Аграрно-промишления комплекс започна да запада. Ежегодно се бракуваха лозя и трайни насъждения. По липса на работници спадна животовъдната продукция. Служители, работници и ученици бяха изкарани на полето за прибиране на селскостопанската продукция.
БЕЛЕЖКА
Към тази част на разказа на г-н Хараламбиев добавяме една снимка (© Цветан Младенов) – среща на първенци в съревнованието в АПК, ноември 1978 г. На първия ред са Петко Михайлов, първи секретар на ГК на БКП, Ангел Богдановски, председател на АПК, Кирил Миленков, зам.-председател на АПК; на трибуната: Цветан Младенов, главен инженер.
И още една снимка: Петко Михайлов, първи секретар на ГК на БКП, с личния си автомобил близо до дома си в Белоградчик (© Михаил Михайлов).
===========================
Sofia, 4 December 2014 © B.V. Toshev