БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 228 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 2677, Wednesday, 30 July 2014
==============================
Belogradchik
ПЪТЕПИСИ ЗА БЕЛОГРАДЧИК: „ВКАМЕНЕНИТЕ ОБРАЗИ“ ОТ ХРИСТО МИНДОВ (1939 Г.)
Широката публика знае, че за красотите на Белоградчик са писали с възторг Бланки, Каниц и Антон Сташимиров. Има, обаче, и други текстове, които днес не са познати дори на специалистите-литератори. Наскоро публикувахне пътните бележки на Стилиян Чилингоров (1929 г.). Сега частично ще дадем представа за един пътепис, озаглавен „Вкаменените образи“ и отпечатан в списание „Завети“, год. VI, кн. 6, 1939 г.
Автор на „Вкаменените образи“ е Христо Димов Миндов (28 май 1888 г., Разград – 5 януари 1973 г., София). Рано останал сирак, той е работил по фабрики, за да се издържа. Писал е поезия, проза, пътеписи, книги за деца, сътрудничил на списания и вестници. За литературната си дейност е награден с орден от цар Борис III. Член е на Съюза на писателите.
Христо Миндов
[Н]яма нито един каприз на въображението, който да не е превъплътен в тези скали. Всяка тяхна форма е неповторима. Те се издигат като видения на един старинен свят, със замъци, бойници и кули. Илюзията е тъй голяма, щото ти очакваш да зърнеш и едрите войнствени люде, с медни брони и каски – и те учудва мълчанието и смъртната тишина, които са легнали върху тоя мъртъв свят.
[Ч]ервени и даже гъсто винени, Белоградчишките скали приличат на пламъци от един гигантски пожар, на огнени езици, които са се вкаменили в своята ярост. Понякога те са тъй свирепи, щото са се забили като клинове в небето. Каква дива оргия на земните катаклизми, които са раздрусвали земята и, изхвърляйки я нагоре, като гейзери, са създали тези остри каменни зъби, които гризат небето! Как е разточителствала природата, когато е творила тоя фантастичен свят от каменни форми, изрязани най-причудливо, тази блестяща прелест от тънки каменни снаги!
[И]злизам пак на шосето. Пресреща ме един морски вълк и се подсмихва под накривената шапка. Два парахода са заседнали отсреща между скалите. Един хипохондрик се е разсърдил нещо и е обърнал гръб на гората. Двама каменни старци си шушнат нещо: единият е коремест и спокоен, другият е висок и разтревожен – той ръкомаха и обяснява нещо на дебелия, а тоя е навел глава и го слуша.
[П]o-късно – град-борец. Три хиляди въстаници, въоръжени с брадви, коси, дълги сопи с топки на края, с 50 – 60 кремъклии и кабзалии пушки, обграждат крепостта и осем дни я държат в обсада. Само видинският башибозук сломява въстаналите люде. Първенците на града, начело с баш-кнеза Цоло Тодоров, биват обезглавени. Аз видях в казармения музей една от тия сопи, с които е била въоръжена раята. Наситена е с дух и кръв. Целунах я и се разплаках. Не знам на кого е била. На българин. Само българин може да отиде да отиде така, гол и с една сопа, срещу крепост, пазена от войска, въоръжена с пушки и топове, които са бълвали валчести гюлета.
[T]ук дните не текат, а пълзят, затова са отегчително дълги. Лете слънцето слиза от „Венеца“, ляга върху неравния гръб на калдъръма и там остава. Става непоносимо горещо. Напеченият камък изпуща тежка мараня. И е тъй тихо, тъй тихо, като пред слънчев удар. Тишината лежи върху малкия забравен град, ленива и неподвижна, и ти можеш да я хванеш за дългата опашка. Само в „Работническото кафене“ удрят таблата, а старият прегракнал лесничей говори, говори …Един камион се завърта на площада, спира и там заспива. Мадамата от хотел „Родина“ се успихва.
– Ама … че … идете на Магурата, господине.
– Не, мадам … тази вечер ще ида на Мислен камък.
[У]тре ще има парад. Построен е вече аналоят. Един войник домъква кофа с вар и начертава един голям квадрат, където ще марширува войската. Други войници запълват траповете на площада с пясък. Въпросът е, дали да се пусне автобусът от Видин да спре на площада. – Не може! – казва адютантът и кметът е съгласен. Но ето, че автобусът се задава, стражарят маха насреща му с ръце, автобусът се покланя, прави реверанс и спира пред хотела. Войникът пак грабва кофата и отново нашарва размазаната от автобуса черта на квадрата.
[Н]ощта настъпва бавно. Денят все още се колебае дали да се дигне от топлия камък. Но ето, че зданията хвърлиха своите сенки и в улицата стана здрачно. Тогава денят се вдигна от калдъръма, метна абичката си на рамо и бавно се повлече надолу. В края на града той отново легна и там угасна …
Редакционна бележка: Пътеписът на Христо Миндов в неговата цялост ще бъде публикуван в архивната секция на някоя от следващите книжки на „Венец“. А тук ще бъдат показани илюстрациите, които го съпътстват в „Завети“.
========================
Sofia, 30 July 2014 © B.V. Toshev