БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

 

 

БЕЛЕЖКИ ЗА СЕЛО ЧУПРЕНЕ, БЕЛОГРАДЧИШКО (ВТОРА ЧАСТ)

[Н]аселението на село Чупрене се състои от три групи. Те рязко се различават една от друга и при женитби почти не се смесват. Едната група е с орлов поглед устремен винаги към недостъпните чукари. Тя е давала обикновено какър на всички недоволници, а преди Освобождението и на всички бунтовници. Тя има граждански склонности в начина на живеене и в облеклото. Другата група има славянски черти. Техният принцип в живота е: „Кажи му аго да му е драго, па плюй в пазвата си та мечка стравница да не те гази“. Тези обаче две групи преселници са сварили тук и една трета група – местни жители, на които пръснатите салаши (колиби) стигат почти до развалините на манастира „Св. Кирил“. И тази група е за която пиша настоящите редове, защото принадлежащите към нея жители, рязко се различават от другите преселници не само в Чупрене, но и във всички околни селища.

От тази група, която е на изчезване поради израждане – вероятно един от последните представители, показан ми от Илица Бранковска,живееше близо до селото на пътя през преселапа за с. Стакевци, под Лалкин град и Латинския бунар.

Тази група има кръгло червендалесто лице, увиснали руси мустаци, надвесени вежди, подвити в краищата нагоре, гола бръсната глава с плитки 5 или 9, посредата свита под един шарен лакатник, който зимно време служи за подкапник.

Те носят кожух, бяла вабена дреха, клашник, долактанка, бозаво късаче прегърнато на гърдите, които и лете и зиме са винаги открити, пояс, силях и бозави широки беневреци, дълги до над глезените, обръбени покрая с гайтан, бозави калцуни, шити папуци или цървули.

Стопанката е среден ръст, черна, измъчена, с две забрадки и едно решме на главата си, син или бозав сукман, а отгоре долама прегъната отпред и препасана с червен колан. Ризата е пъртена с орнаменти от малки човечета – черен пошив по края със зъби, къси бозави калцуни или навуща, обута обикновено в орушки цървули. Преобладаващият колорит е  тъмно червен-кафен. На кръстаси има повесена на малка телена верижка винаги по една костурка. За храна им обикновено служи празова лютеница, боб, сурова туршия, пиперки, кисело зеле, кромид и чесън с коприва, щавляк, лапад и сушени гъби, а на празник – Божич и Великден, по малко месо. В туршия поставят круши, киселици, грозде.

За питиета употребяват крушова ракия, а за Божич и Великден и по малко вино, доставяно обикновено от града.

Хлябът е царевичен за катадневна упореба; печен в подница, а за добър ден го месят с ченка. За Божич и Великден месят и пшеничен. Но това е една голяма рядкост.

Всички ядат из една паница: ако е чорба с лъжица, но ако е друго – с пръсти. Най-старият докато не седне и започне, никой не смее да посегне. Младите момичета и дечурлигата рядко имат куража да седнат на софрата. На нея обикновено сядат стопанката и най-стария женен син със своята булка, която обикновено прислужва.

Живеят в салаши – рядко двуетажни. Те се състоят от широк пруст с огнище по средата. Около него ведра и окадени менци, окачени на дървени клинове, набити в стената. В страни легло, което представлява леса от изплетени лескови пръчки, покрити със сено и козляк. За покривка служи пъртена черга и бозов ямурлук, които всяка сутрин задиплени се прехвърлят на тробозана пред входа на тесния язлък. Зад огнището понякога следва и друга за „мусарири“ стая – но то е рядкост. На огнището постоянно кади по някоя клада, на която димът свободно се промъква из широкия комин, през който могат да се броят звездите на небето.

Това е половината къща. Другата служи за яхър, а горният неизмазан етаж за отлакана за слама, шума и сено. Добитъкът ходи почти сам из гората на паша и сам се прибира. В двора вечер обикновено стопанката го посреша, а сутрин – изпраща. Кокошките сами се садят, лупят и отглеждат.

Религиозните обичаи и нрави, макар и не напълно християнски, са старинни и доста строги. Знае се и от децата кога месо може да се яде: кога свинско, кога от яре. А тези дни са само няколко през годината.

Това е в общи черти етнографския облик на третата местна група, която е загубила по-голямата част от своите битови черти. В младите поколения освен антропологичното сходство, в облекло, нрави, обичаи и др. вече коренно се различават своите бащи и деди. И поради това намирам, че и в този случай, със събирането на материали от тази местна и твърде интересна група пак сме закъснели.

В добавка ще кажа, че когато за първи път зърнах в пруста до огнището последния представител на тази група, добих инстиктивно една представа, като че ли виждам пред себе си една от старите каменни български баби. Още повече, че той беше гологлав и плитките от неговия перчем висяха на гърба му. Отидох да го разпитам за някои от неговите преживелици и спомени от разкази на неговите бащи и деди, обаче той в своето смущение много нещо не можа да ми каже, нито да обясни, освен че и неговите родители – мъже носили бръснати глави с перчем от плитки и почти съшите дрехи.

От духовете се страхуват много и вероятно имат много приказки и легенди за тях. Обаче нито една не можа да ми разкаже.

Поради страх от тези привидения, огънят в огнището постоянно гори и семейството му отрано се прибира за спане.

Над вратите – обикновено, а понякога и от страни, има окачен или закован талисман, за да предпазва обитателите от всяка напаст.Къщата сле нейната направа не се варосва освен когато стопанинът се смени или стопанката се пожени за нов мъж.

======================

Manchester, 9 July 2014 © B.V. Toshev