БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

 

 

ТЪМНИТЕ СТРАНИ НА ГРАДА НА ПРИКАЗНИТЕ ВИДЕНИЯ, 1929 Г.

 

Откъси от:

„Пътни бележки и впечатления“ от Стилиян Чилингиров, София: Министерство на народното просвещение, 1929 г.

[В] града влизам вече подготвен към изненадите. Пустите казармени помещения и дворове, тъкмо след впечатленията от фигурата на най-войнствения ни политик, дразнят до болка. Тук някога са живели войници, възпитавани да умрат за един национален идеал, а сега се разхождат сенки.

Единствената главна улица на града, разположена по склона на на скалата с пресрещналите ни изваяния, е пуста до мъртвило. Но няколкото кръчми не можеха да ни дадат подслон, стаите им били заети от гости, дошли не да се любуват на природата, а по търговска работа. Най-сетне аз намирам, ако щете след дълги молби, подслон в градското казино, гдето ми се обещава креват в стаята на слугата. …

Аз се покачвам по рътлината на запад и минавам покрай предния крепостен рид и спирам на западния му край.  От ляво малка врата в рида, която води в крепостта, от дясно – скала със зид на върха си, който ѝ придава изгледа на кула, а отпред – процеп от скали и стръмен наклон, обрасъл с дървета. На самата площадка, на която се спирам под влиянието на вечерното слънце, се намира малък и забравен конусообразен паметник и на новото – нека го кажем – на „модерното“ време. Той просто отблъсква със своята нищожност всред грандиозността на всичко наоколо. Мене ми се ще да не се спирам пред него, а да се покатеря по стръмните стълби на кулата. И аз тръгвам, но на половината път, който не е по-дълъг от петдесетина стъпки, спирам. Не, за да разбера миналото, нека погледна на сегашното. Това съображение, което педагозите са нарекли метода „от близкото към далечното“, от „познатото към непознатото“, надделява у мене и аз се спирам пред паметника. Той, направен от пясъчник – дано само паметта не ме лъже – е висок около 2 метра и има формата на пирамида, издялана съвсем грубо и неправилно, с издълбан на източната си страна кръст. Под кръста се мъдри следният полуграмотен надпис: „Въ память на мѫченически загиналитѣ тукъ инициатори на Бѣлоградчикското възстание през 1850 г. отъ признателното потомство. 21 май 1907. – Вълчо Бочовъ, Лило Пановъ, Цоло Тодоровъ, Константинъ Яневъ и Петко Казанджи.“ И това признателно потомство от 1907 до 1922 год. е сколасало да събори оградата, да изпотроши пирамидата и да направи от нея дръгла, о която си чешат гърбовете всички белоградчишки говеда, заплатили тази услуга твърде щедро с възпоменателни знаци, които карат посетителя да стои малко по-далеч от тоя „грижливо“ поддържан израз на признателност. …

 

Оградата през 1918 г. все още стои (снимка: посещението на Хенри Берлайн в града)

[A]з се провирам през страничната врата откъм паметника и влизам в самата крепост. Лъх на запустение ме обхвана от всички страни. На всяка стъпка бурени, разхвърлени камънаци и безбройно много гущери, които лазят по стените, провират се в пролуките и втренчено следят този, който им е нарушил покоя. Само при главната вътрешна порта покоят на запустението беше нарушен от непонятен за мене тропот, повторен многократно от стени и скривалища, който при тайнствеността на вечерта, тука някак страхотно чувствана, ме накара да се озърна на вси страни. След минута профучаха през портата два пуснати на паша коне, подгонени от едно турче.

Останал наново сам, аз се взирам в турския надпис на портата, вече изподраскан, минавам през нея и се озовавам в горнището. Към града то е отделено с висока стена, а на изток открито се спуща в стръмен наклон, заглъхнал в бъзак и коприва. На площадката се вижда полузапълнена с камъни щерна, а по-отстрани от нея растат няколко джанки, зрелите плодове на които ме примамват и аз се отправям към тях, посегнал с чадър към най-низките клонове.

От главната стена градът се вижда малък и дрипав. Погледът пада тъкмо над неговите покриви и шета неволно по недотам подредените дворища. Вечерният шум от едно прибрано по домовете си жителство стига до мене и сякаш ми шепне за нищожеството на това, което шуми в низините, и за величието на онова, което мълчи по височините, за да говори за него езикът на вековете. И колко леко се диша далек и високо от човешката суета, дори когато си сам и когато от вси страни те обхващат прегръдките на нощта.

==============

Sofia, 17 May 2014 © B.V. Toshev