БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

 

 

ПЪТНИ БЕЛЕЖКИ: АЛЕКСАНДРОВО И КАЛУГЕР

 

Откъси от:

„Пътни бележки и впечатления“ от Стилиян Чилингиров (1881-1962), София: Министерство на народното просвещение, 1929 г.

[н]ие правим остър иззив и поемаме покрай реката за Александрово. Скоро се показа и то, познато по име на всички български граждани като място, от което не можа да мръдне десетина години подред железопътната линия за Видин. 

В селото влизаме под сенките на крайпътните орешаци и брестове. Отбиваме се в първата кръчма за отмора. Пресреща ни, или по-право явява се пред нас след дълго хлопане по масите млада тантуреста жена.

„Има ли лимонада?“ – Тя извива ръце в полукръг и кимва с глава: „нема!“. И словоохотливо бърза да ни обясни защо. Нейният господар бил комунист, а фабрикантът на лимонада (в Александрово има такава фабрика) – широк социалист. Широкият социалист не продава от своето производство на комуниста – и толкова. 

Александрово, което брои около 180 къщи и се точи на два километра по шосето, прави впечатление на богато село със спретнати и нови къщи, много от които са двуетажни. Доизкарани са и няколко масивни постройки, които сочат колко скоро ще стане то едно значително селище на тази богата покрайнина.

Селото завършва до големия красив мост на реката, зад който се намира гарата. На срешната рътлина зее гърлото на тунел, а по пясъка на речното легло се точат, като излезли на припек воднянки, релсите на теснолинейка с прекатурени по нея вагонетки за пясък. Шосето минава покрай гарата и в големи извивки поема по рътлината. От високо рътът, по хребета на който се качват къщите на Александрово, наподобява околнината на мина със своите ровове, изкуствени запълвания, струпани траверси и всевъзможни железопътни материали. …

[O]т ляво се откри падината на Бела, село от 180 къщи, някои от които се виждаха между шумата на една още пролетна зеленина, а от срещната страна се подаваше Острокапци, село с около 80 къщи. До селото има местност, което населението нарича Страшимирица, може би по името на последния видински владетел Страшимир.

Аз виждам пред себе си село Калугер, което се изтяга в падината от ляво на шосето. Другарят ми е от това село и ние спираме в първото ханче.

Впрочем в Калугер спират всички, които влизат в Белоградчик и които излизат от там. А преди, когато България можеше да се гордее със своя народна войска, а градът Белоградчик – със значителен гарнизон, тука офицери и войници са правели ежедневно своите „прогулки“.

И споменът за тази война застави нашият гостоприемен кръчмар, който ни поднесе студена лимонада и хубаво приготвено кафе, да заприказва за войната. Тоя човек не правеше политика, не цитираше вестници, а говореше така, както диктуваха неговите мисли, описваше, както виждаха неговите очи. И аз за пръв път чух човек от народа, дал значителни кръвни жертви през време на войната – да вини самия народ.

„Немало … че е немало, немало е …Но и това, което имаме, какво се направи с него? Заповядайте, господине, да влезем в която искате къща. Вярвайте, все ще намерим нещо държавно: и матерки, и куртки, и шинели, и ризи, и гащи … Кажете ми, каквото щете, но аз зная това, което съм видял…. Идват си вкъщи с ново, а се връщат на фронта с дрипели. Ей тука съм ги слушал какво са приказвали. … Ще кажем там, когато ни запитат – изпокъсаха се, откраднаха ги, с неприятел се срешнахме … и още много, много … Не ми възразявайте – добави бързо той, когато забеляза, че се каня да му отвърна. – Нас не ни победиха неприятелите: – победихме се самички ние. Победи ни нашият навик да пазим нашето от държавата, а държавното да прибираме за нас: моето си е мое, но и общото е мое … 

„Та това е добро“, – прекъсвам го бързо аз от боязън да не ме спре пак. Старецът ме изгледа, наведе неволно глава и сякаш прошепна на себе си: „Добре е, но когато гледаш на държавното като на свое, когато трябва да го пазиш, а не когато искаш да го развалиш“.

[A] ако пишете, господине, напишете всичко, каквото казах. Много не трябва, свършете тъй: гдето не пазят общото, там свое нямат … нямат и свое отечество.

[Н]изинатапод мене се кипри в зелени лъкатушки, в сочни лъки и покосени ливади с натрупани купи сено. Кръстниците от пожънатите ниви по високите равнинки изпущат леки отражения и насищат въздуха с омара. А през омарата, далече към северозапад, се издига усамотената височина Магура, прочута със своята пещера. Пред нейния конус се редят къщите на село Рабиша, а почти зад нея блести огледалната повърхност на Рабишкото езеро. Файтонджията ми разправя за него и ме уверява, че водата му никога не пресъхвала, че водата на това езеро идела от Дунава … 

[Ф]айтонът потегля бавно под сенките на склонове и дървета. Шосето се вие бавно и разгъва по-малко от ония хубости, които жителите на Белоградчик не чувстват, защото са денем и нощем всред тях, а ние не ги знаем, защото не сме ги виждали. … 

[В] гънките на склона шуртят големи струи от зидана чешма. Аз сядам на каменното ѝ корито за отмора и прохлада. Пред мене се стели между редки дъбови дървета неравна падина, по която са прострени големи слънчеви петна, като златни ризи на обитатели на златен замък. Всред нея се виждат отделни камънаци, които ни въвеждат в прочутите белоградчишки скали, но без сами да ни наумяват с нещо особено за тях. Но още от пръв поглед личи, че те не са смъкнали от планината при земетръс или ерозия, а са изникнали просто на мястото си, тъй както са изникнали дърветата и тревите около тях – или, по неясните им подобия на фигури, че са дело на начеващ скулптор, замислил много нещо, а създал малко.

=======================

Sofia, 16 June 2014 © B.V. Toshev