БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

ГЕРОИТЕ НА СТОЙКОВО БЪРДО, 1915 Г. – ВТОРА ЧАСТ

Начело на ротата си поручик Димитър Т. Златарев, от гр. Сливен, беше вперил поглед в близките окопи на противника, оградени със широка ръждива телена мрежа. Артилерията не беше успяла да я разкъса, а сърбите стреляха през тесните бойници и картечните им не преставаха да тракат. „Стойково бърдо трябва да се вземе, Зайчар ще бъде наш“,- мислеше той и отново даде заповед за насъпление. … Готови да го последват, войниците от ротата на поручик Златарев бяха залегнали на последната си позиция. Те знаеха, че поручикът пръв ще им даде пример как да атакуват и не се излъгаха. Той пое дъх, изправи се, огледа за сетен път своите орли и се хвърли напред. Тогава пукотевицата на сръбските изстрели се превърна във вихрушка, картечниците тракаха зловещата си песен. Ротата се вдигна и със страхотен заврага вик ура се понесе към сръбските окопи на нож. Но точно в този върховен миг поручик Димитър Златарев се залюля и изведнъж падна. Противников куршум бе пронизал гърдите му и когато войниците се надвесиха над своя храбър командир, той беще вече мъртъв. Беше 2 октомври, вторият ден на войната …

Между веригите на полка беше и 11-а рота, предвождана от командира си капитан Никола Рибаров от гр. София. От мястото, където беше залегнала неговата рота, обзорът беше лош и затова капитан Рибаров отпусна бинокъла си и излезе напред. Сърбите засилиха огъня. Куршумите пищяха около капитан Рибаров. Един от тях го рани в бедрото. Капитан Рибаров изпусна бинокъла и се опита с ръка да спре кръвта. Забелязал раняването на командира, един от подофицерите се притече на помощ. „Върви при войниците си, сега аз мога и сам.“ Всеки, който се приближаваше до него, той отпращаше с ръка. Капитан Рибаров тръгна назад към гората. Когато боят стихна, войниците от 11-а рота потърсиха своя командир. Под един шубрак в окрайнината на гората го намериха мъртъв.

Подпоручик Ганчо Христов едва пред месец и половина бе напуснал Военното училище с 35-и Рилски випуск. Той бе от гр. Варна. Подпоручик Христов водеше взвода си в атака. И старите войни с увиснали мустаци следваха своя млад, почти юноща, командир и никой от тях не предполагаше, че това ще бъде първата и последна атака на младия офицер. … От взвода никой не забеляза, когато сръбски куршум прониза гърдите на подпоручик Христов, защото той, макар и ранен, не спря и продължи да води взвода си. Но неговата рана бе съдбоносна. Силите го напуснаха и той залитна. Двама от войниците му го подхванаха. Едвам тогава веригата на взвода се бе изравнила с него. Той погледна войниците си виновно, защото не можеше повече да ги води. Извика зад тях: „Напред, юнаци! Довършете започнатото и нека Бог ви помага!. Двама войника понесоха назад ранения командир и може би хирургът щеше да спаси живота му, но два нови куршшума го настигнаха и раниха отново. Когато войниците го занесоха на превързочното място, беше вече късно – след малко подпоручик Ганчо Христов се раздели завинаги със своя кратък живот. 

Ротите напредваха бързо, защото картечната рота вършеше добре своята работа. Една от картечниците обаче засече. Командирът на ротата се спусна да отстрани повредата, а подпоручик Георги Стойчев, роден 1895 г. в гр. Трявна,  излезе напред, за да разгледа по-добре противниковите окопи. „Господин подпоручик, снишете се“. „Та ротният не отстранява ли задръжката коленичил, него куршум не го ли лови; защо аз трябва да залегна“. „Мерник 800“,- командва подпоручик Стойчев, „Не, 600“, – поправи се подпоручикът и в този момент противников куршум прониза челото му. Двадесет годишният подпоручик Стойчев падна, за да не стане вече никога. Усмивката, която в сетния миг красеше лицето му, застина завинаги върху него.

Запасният подпоручик Йото Петров Нинов, взводен командир в 9-а рота, не бе млад; с полка той бе взел участие в Балканската и после в Междусъюзническата война. „Ще се бия за моя роден край; ако ме убият, моите близки са близо – ще ме приберат“. Той бе от с. Шишенци, Кулско. На 2 октомври взводът на подпоручик Петров се понесе в атака. Кроткият и весел Йото сега се превърна в истински български боец, когото телените мрежи на противника не могат да спрат. Той се приближи до мрежите и с ръце започна да кърти здраво забитите в земята колове на мрежата. Противникът съсредоточи огъня си върху храбрия офицер. Тогава подпоручикът грабна сам пушката на един от войниците си и започна да стреля. Тялото на подпоручика – герой остана на телената мрежа с насочена към противника пушка.

Последната шеста жертва от страна на офицерите на 15-и пехотен Ломски полк на 2 октомври беше поручик Христо Цолов, командир на 12-а рота, роден през 1885 г. в гр. Белоградчик. Когато трябваше неговата рота да се хвърли в атака, той излезе напред с извадена сабя и с пистолет в ръка и поведе войниците си. Войниците помниха неговите думи, че да се спре при мрежите е сигурна смърт, затова разкъсаха телените мрежи и с един скок се хвърлиха в окопите на противника. Поручик Цолов не можа да види тържеството им – той бе ранен в крака и в главата. Втората рана бе смъртоносна. Поручик Цолов остави в Белоградчик съпруга – вдовица (Кева) и невръстни деца – сираци (Надка (1911-1986), Веска (1912-2007) и Цоло). Семейните снимки, които ще видите тук са от неговата правнучка Силвия Попова (детето на снимките).

==========================

Sofia, 9 June 2014 © B.V. Toshev