БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

 

 

ГЕРОИТЕ НА СТОЙКОВО БЪРДО, 1915 Г. 

С обявяването на войната пред 15-и пехотен Ломски полк  се яви Стойково бърдо – Райков суват – предмостово съоръжение на Зайчарския укрепен лагер: хребет, издълбан oт по-рано приготвени укрепления, блиндирани окопи и широки телени мрежи. Цели тринадесет дни са продължили боевете за овладяване на Стойково бърдо, след което пътят към Зайчар е бил открит. В тези боеве 15-и пехотен Ломски полк в дал свидни жертви: поручик Димитър Т. Златарев, от гр. Сливен, командир на 9-а рота, капитан Никола Рибаров от гр. София, командир на 10-а рота, подпоручик Ганчо Христов от гр. Варна, взводен командир в 10-а рота, подпоручик Георги Стойчев от гр. Трявна, взводен командир в картечната рота, подпоручик Йото Петров, от с. Шишинци, Кулско, взводен командир в 9-а рота и поручик Христо Цолов от гр. Белоградчик, командир на 12-а рота.

Тук ще бъде показана уникална снимка – офицерските гробове с прости дървени кръстове в двора на черквата в с. Големаново, Кулско (Yurukov’s collection): от ляво на дясно – Рибаров, Златарев, Христов, Цолов и Стойчев и последна почит от бойните им другари. За техните бойни подвизи ще може да прочетете в понеделник.

 

А за да получите представа за боевете при Стойковото бърдо, прочетете стихотворението „Стойково бърдо“ на поручик М. Гочев, командир на 4-а рота, публикувано в неговата поетична книга „Бойни спомени“, излязла от печат през 1916 г.:

 

СТОЙКОВО БЪРДО

от М. Гочев (1916 г.)

 

Вали дъждът, шуми гората пожълтела,

Бу! Бу! реват топовете сърдити, бесни!

До Видин, Лом се чува. – Кървава е цела

“Бездъница” – дере от трапове ужасни! …

– Ей литна веч нагоре третата дружина;

Юнаци! не се плашат от жертви безбройни!

Тези жертви са за слава, за мила Родина,

Тези жертви са се нейни синове достойни! …

– Напред, напред! – Изкочиха от трапа вече,

Хе! – вижте ги, залегнаха горе – далече,

Край синур, храсталак един. …

                                         – Дъждът пороен

Не спира още … Но по-силният дъжд боен,

Като круши, като град, във вихрушка летна, пада,

над Стойково бърдо е адска канонада! …

– Настръхват ми косите днес като си спомня,

То беше като крайбрежна морска вълноломна,

Железна канара! – врагът в окопи скрити,

кат Дракон жълва огън и олово жежко!

– Но нашите орли отдъхват и с младежко

Летение се хвърлят – лъвове сърдити! …

И, струва ти се, чуваш как мишците им здрави

От напрежение пукат жилави, корави …

– Ей, канарата вдигат тез гиганти вечни!

И хвърлят я в бездни морски, най далечни!

Но стой! … При мрежите, при телените трънки,

Юнаците спряха – звуци остри, звънки:

Куршуми по телата бръмчат – пчели безбройни!

Която бодне – смърт и кърви поройни! …

– “Напред юнаци” – викат вождовете смели.

Но никой не става! Ум, очи са потъмнели,

Бърдото е покрито от дим – облак черен,

Духът блуждае тамо, загубен, безверен! …

– Безстрашний Цолов викна: “Дайте ми манара!”

И спусна се към мрежата: “Сечете, момци!”

– Златаров гордо, громко каза с пълна вера:

“Напред! Бърдото трябва да вземем ние, Ломци!”

Но изведнъж и двамата убити падат –

– О първи жертви, о доблестни герои!

– Без тях войниците изгубват дух, отпадат,

Връшат се със страх в бездънните усои! …

– “Как, викна командирът – срам, позор, не е ли?

Другарите ви, Ломци, паднаха там славно!

– Вий още Стойково бърдо не сте ли взели?! …

Върнете се! Напред, напред пак, незабавно!” …

И връщат се засрамени – тъй оскърбени!

Нима те не любят България горещо?

И хвърлят се пак вихрени, разярени

Не чуват веч пищение смъртно, зловещо! …

Ей мрежите! … О, ужас – спряха! – Но Рибаров

Посочи от далеч на Цолов и Златаров! …

“Напред, юнаци, горе врагът да сметеме,

Да чакаме тук – нема нужда, нема време!”

Повлича се ги след себе си като вихър бурен,

Куршум един пронизва му бедрото десно,

Ала не спира той докато не бе катурен

От друг – ударен във гърдите! … Но вече бесно

Налитат войниците, сред нощний мрак настанал.

– Ни тел, ни смърт ги плаши! – Огън е обхванал

Бърдото – вижда се то отдалеч как свети …

Налитат те, не спират, че родни завети,

Че дълг свешен ги кара там да мрат със слава!

– Макар вулкан срещу им да изригва лава!

Хвърчат и ей с ура гръмовно веч пробиват

Последния окоп … и спират там, почиват

За нови удар пак … Но сърбите, в ужасна

Тревога от тоз удар лъвски, гръмоносен,

Отстъпват чак до Зайчар в паника бясна! …

……………………………..

Настава тишина! Мрак черен съдбоносен! …

– Сал в глухото мълчание вятърът печално

Напява свойта песен и ранени жалко

Простенват в мрака. Близо там и труповете

на Стойчев, Христов и Петров, юнаци скъпи,

Юнаци слети славно веч със вековете! …

……………………………………..

– Днес кой пред гроба на тези жертви скъпи

Неволно сваля шапка, тръпки го побиват,

Той казва: “Ломските герои тук почиват!” 

=========================

Sofia, 6 June 2014 © B.V. Toshev