БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ

ЗАСЕЛВАНЕТО НА РЕПЛЯНА

Източник: свещеник Асен Димитров Маричов (1913-2000), от с. Репляна, Белоградчишко

Ставрофорен иконом Асен Димитров Маричев (1913-2000), от с. Репляна, Белоградчишко
Учил в Търговище, прогимназията в Чупрене и гимназията в Белоградчик

Свещеник Асен Маричев от с. Репляна, Белоградчишко с презвитера Бойка Иванова Маричева в младите им години

От историята е известно, че Турската империя е обхващала земите на цяла България, цяла Югославия, част от Унгария – отвъд Будапеща и др.

В покрайнините на гр. Лясковец (днешна Югославия) живеели будни и непокорни на турската власт българи скотовъдци. През 1776 год. там вилнеели със своите издевателства еничари, кърджалии и разни османлии. Чашата на търпението преляла и тия скотовъдци решили да се махнат от там и да потърсят убежище някъде из дебрите на Стара планина далеч от роден край, за да заличат вероятно следите на своите отмъщения. За целта избрали делегация да проучи и издири подходящо място за заселване. Тия съгледвачи обиколили много места. През Ниш и Св. Николския проход превалили Стара планина, навлезли в тучни планински ливади, отклонили се от пътната артерия Видин-Ниш на изток, навлезли в непристъпни, но уютни и угледни всред гората полянки, изпъстрени с няколко бистри изворчета. Тая местност, защитена от три страни с три върха им харесала много за заселване. Още повече на север от тая местност и на юг от същата на около два километра един от друг били разположени два манастира „Св. Архангел Михаил“ и „Св. Вм. Панталеймон“. Радостта им била пълна. Тук между два молитвени дома и между три непристъпни върха – истинска естествена крепост, ще бъде тяхното ново селище. Решено-сторено. Завърнали се при своите в гр. Лясковец. Проагитирали 12 семейства и веднага, заедно с едър и дребен добитък, с жени и деца, с всичка покъщнина, тръгнали подобно на Израил за обетованата земя. Пристигнали там между трите върха. Намерили тихо пристанище. Но веднага изникнал въпросът как да нарекат своето ново селище. Да го нарекат Лясковец, ще издадат произхода си. Да сложат името на един от 12-те родоначалника, ще бъде славолюбие – култ към дадена личност. Трябвало да се сложи име, което да фи свързва с новата обстановка. Хубава гледка с накацалите орехови дървета в диво състояние представлявал източният склон на един от трите върха. Същият е наслойка от варовити скали, наслоени от кредната епоха. Тоя склон нарекли „реп“ поради каменистия наклонен терен. А оттам и името на селото „Репляна“. Така заживели спокоен живот тия непокорни българи.

Но нека да се отклоним за малко. Не е безинтересно да се погледне, да се надникне по-далече в историята на тия места. Преданието говори, че преди да се заселят тия лесковчани, много отдавна тук е кипял живот. На тепето на един от трите върха и сега личат останки от старо укрепление. Местността носи името „Градище“. В центъра на същото има издълбана яма – водохранилище. Тук водата е докарвана чрез скачени съдове по глинени тръби чак от изворите от самата Стара планина. Следите от водопроводния канал още личат. Недалеч от това „Градище“ се намира единият от поменатите манастири – „Св. Архангел Михаил“. И там има голяма яма – водохранилище. Тия два манастира и това укрепление „Градището“ непременно са имали връзки помежду си. Преданието продължава. При нашествието на латините, респективно кръстоносците, обитателите на околните селища били събирани на сигурно място в крепостта. Латините я обсадили и държали под напрежение дълго време. Било горещо лято. Латините със своята конница напирали всеки ден, но напразно. Хора и коне били изтощени до крайност.Жажда голяма. Нужна е вода – но къде в оня южен склон от нажежен варовик. Конете копаят с крака и изведнъж пробиват тръбите на водопровода.  Превземането на крепостта е сигурно. Притокът на вода във водохранилището на „градището“ спира. Обитателите разбират безизходното си положение и измислят хитрина. Времето било ветровито. Нагласили гайди и тъпани на вятъра. Чувала се музика. Обсадителите вече били спокойни и вече не бързали. Обсадените сега се веселят, но гибелта им утре и сигурна. Успокоени от тая мисъл, обсадителите отслабили бдителността, а обсадените ковали конете с обратно направление на подковите и тихомълком през нощта се оттеглили на запад в непристъпните усои, обрасли с вековни гори. Чакали латините. Музиката не спирала. Те отново се активизирали. При последния пристъп намират вратата на крепостта отворена, гайдите и тъпаните набити на високи колове свирят от вятъра, а дирята от конете показвала вместо излизане, влизане в крепостта. Разбрали, че са измамени, латините се втурват в близките манастири. Палят и ограбват всичко. (Една мраморна колонка доскоро се търкаляше пред главната врата на църквата в с. Реплана, очуквана от боледуващи, взимали парченца от същата за цер – останка от манастира „Св. Архангел Михаил“). Така завършила епопеята на местното население през онова време, когато латините вместо да идат да освобождават Божия гроб, се ширели из Балканския полуостров като в своя земя.

Не са безинтересни имената на близките пещери: „Станишина дупка“ и „Татарска пещ“ – първата близо до „Градището“, вероятно скривалище на някой си Станиш – водач на неспокойни личности, а за втората легендата говори, че при нашествието на татарите някои лица от местното население се укрили в тая пещера. След грижливо разпитване татарите узнали, че тук се крият бунтовници. Пещерата се намира над отвесна скала, висока около 70 метра. Във входа може да се влиза само един по един. Татарите били 70 души. На входа дежурел як планинец с дървена вила (набодина) в ръце. Когато преследвачите започнали да влизат един по един, вилата автоматически бутала всеки на свой ред в пропастта.

Входът на “Станишина дупка” и вътре в пещерата:

====================

 Sofia, 4 April 2014 © B.V. Toshev