БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 218 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 2513, Thursday, 6 March 2014
==============================
Belogradchik
=====================================
MILITARY HISTORY OF BELOGRADCHIK
КЪМ ИСТОРИЯТА НА 15-И ПЕХОТЕН ЛОМСКИ ПОЛК
НАШИТЕ ГЕРОИ: РЕДНИК ВЪЛЧО ЙОРДАНОВ ИВАНОВ
https://scontent-a-fra.xx.fbcdn.net/hphotos-ash3/t1/1521709_457433704378573_735795607_n.png
Боевете за преминаването на Копаоник планина ще буди винаги удивление и преклонение пред проявите на несломимия български дух.
Оръдията ще замлъкнат, войната ще свърши, но колкото повече се отдалечаваме от ония бурни времена, толкова повече ще изпъква подвигът на българското войнство, подвигът в недрата на Копаоник планина.
Германците бяха използвали всеки връх и рид в тая труднодостъпна планина, за са я направят със своите оръжия, бункери и окопи още по-недостъпна. Те бяха използвали и местните албанци, които още от деца бродеха по всички планински пътища и пътеки, яъоръжиха ги, образуваха чети и ги хвърлиха в борбата. Наистина, в открита борба по фронта те рядко се явяваха, но затуй пък използвайки пътеките, които само те познаваха, проникваха в тила, внасяха смущения. Но и това каточели не бе достатъчно за нашето войнство. То трябваше да намери сили да води борбата не само с открития и прикрит враг, не само с трудностите, които планината в изобилие предлагаше, но и с бурите, снежните виелици и всички стихии.
И ако в тая неравна борба цели полкове като чели потъваха в тази планина – лабиринт, какво трябва да помислим за отделните роти, за малките отделения, кацнали на някое връхче и предоставени сами на себе си?
На 8 ноември 1944 година 6-а ударна рота на 15-и пехотен Ломски полк бе поставена на позиция на хребета при Велика река, на около 4 км западно от Подуево. По фронта на ротата бе сравнително спокойно и нищо не предвещаваше, че това спокойствие ще бъде нарушено било от страна на врага, било от природата. Ноемврийското слънце си грееше безучастно към това, което хората си причиняваха по земята, грееше, макар и да не стопляше, когато към 11 ч над съседната рота вдясносе изви внезапно огнена буря, а малко след това се показаха германски вериги, които, макар и да настъпваха по фронта на ротата, стовариха главния си удар пак върху съседната рота в дясно.
Ударът бе толкова силен, че тая рота се огъна. Германците предвкусваха вече своята победа и се хвърлиха стремглаво да преследват ония, които се бяха огънали и вече се одръпваха, а в същото време насочваха други части, за да обхванат разкрития фланг и на шестата рота.
Но тъкмо в тоя момент там на десния фланг на 6-а рота при една малка групичка се забеляза оживление. Всред нея беше здрав, набит войник, с хубава къдрава коса, млад, едва на двадесет и една години.
Това беше редникът Вълчо Йорданов Иванов от Белоградчишкото село Рабиша, а сега мерач на лека картечница от 2-ро отделение, 2-ри взвод, 6-а рота от 15-и пехотен Ломски полк.
Когато видя това, което стана при съседната рота, той нито за миг не помисли да последва ония, които бяха започнали да се отдръпват, макар и да виждаше, че те се отдръпват под непреодолиmия натиск на врага. Той видя настъпващия враг и със скромните си познания на редник по военното изкуство, разбра голямата опасност, която се бе надвиснала над него, над цялата рота и над цялата наша позиция при Велика река. Но той съвсем не се смути. С чудно самообладание посрещна и изненадата от всички последващи опасности.
И това самообладание му позволи да вземе своята картечница и заедно с неколцина свои другари от отделението да я обърне надясно, да я настани на позиция при новото положение, да натрупа повече сандъчета край себе си у да се настани сам зад самата картечница. И всичко това той извършваше тъй отмерено, каточели се намираше на учение, а не пред опасност, грозяща да погълне и него, и ротата му, и цялата позиция. Само живите му очи, които от време на време изпускаха пламъчета, показваха напрежението, в което се намираше.
И когато в тия мигове, дълги като вечност, все пак минаха и всички приготовления бяха вече завършени, мерачът Вълчо Йорданов Иванов натисна копчето на своята картечница. В същия миг тя заклокочи, а заедно с това зашари във фланг и от съвсем близко разстояние с такава сила германците, че сега на свой ред те бяха изненадени. И първото нещо, което можаха да направят, беше да залегнат и да се опитат да разберат от къде точно им идва опасността.
Мерачът Вълчо не криеше вече и продължаваше да натиска копчето, да жари немилостиво, като чели им викаше: „Ето ме, аз съм тук! Елате, ако искате … и ако можете …“
Но германските вериги бяха тъй приковани, че макар някои смелчаци и да искаха, никой не можеше да мръдне. А някои въобще повече не мръдваха, бяха заспали своя вечен сън в положението, в което мерачът Вълчо бе ги приспал със своята картечница.
Разбира се, германците оставиха на мира огъващите се наши линии, изоставиха намерението си да преследват и насочиха всичките си усилия към тая картечница, която разстрои всичките им сметки и която пречупваше ръцете, присягащи се вече да грабнат победата.
Наистина мерачът Вълчо и другарите му бяха засипани с огън, рискуваха много, изложиха гърдите си, живота си, но затуй пък дадоха възможност на своите другари да се окопитят, да открият огън, да спрат окончателно врага, а скоро след това и да го отхвърлят далеч назад, след страшните загуби, които бяха претърпели.
И късно вечерта, когато неприятелската атака бе вече отбита, когато офицери и войници си даваха сметка за това, което бе станало през току що изтеклия ден, и когато се увериха, че се намираха все още там, гдето бяха и преди атаката на врага, макар и да имаше моменти, в които и ротата, и позицията бяха увиснали във въздуха, всички, безусловно всички, вече знаеха, че това се дължи само на самообладанието на редника Вълчо Йорданов Иванов, мерачът на лека картечница от 2-ро отделение на 2-ри взвод от тяхната 6-а рота. И затуй, когато скоро след това на неговите гърди бе прикачен знака на ордена за храброст, всички войници от ротата се радваха, защото никой не можеше да получи по-залужено от него тая висока награда.
Точно десет дни бяха изминали от тоя ден, но Ломци все още се бореха всред лабиринта от върхове и връхчета на Копаоник планина, бореха се за свободата и бъдещето на своя народ, бореха се за свободата на братския народ, както някога техните деди бяха се борили пак за тяхната свобода срещу общия тогава враг.
Но ако свободата се извоюва само с борба, борбата иска жертви, често пъти много скъпи жертви. Една от тях беше и проявенив вече херой при Велика река редник Вълчо Йорданов Иванов, който на 19 ноември 1944 година падна пронизан от вражески куршум.
И падайки, той намери сили, за да ни остави един завет: „Умирам за свободата на моето отечество“.
Но умрял, тоя скромен българин със своя завет на уста и със своя хероичен подвиг, той все пак ще продължава да живее в сърцата на идните поколения докато има българи на земята.
————————————-
Източник: Библиотека „Наши времена“. Нашите херои (ред. Петко Пеев). Година VII, Книга 27: Разкази, посветени на хероите от 6-а пехотна Бдинска дивизия, София, 1945 г.
————————————
Послеслов: 6-а ударна рота на 15-и пехотен Ломски полк, командвана от поручик Димитър Стефанов Ташев, като ловна рота на полка е имала боен опит и в мирно време. Във войната срешу германците след раняване поручик Ташев е бил прехвърлен в Щаба на дивизията; той е награден за участието си във войната с Ордена за храброст. След войната поручик Ташев е осъден на смърт от Народния съд, но присъдата не е била изпълнена по законовия ред – Ташев е бил убит с камъни от безотговорна тълпа на един мост до село Соточино.
А към 1 декември 1944 г. 6-а ударна рота на 15-и пехотен Ломски полк е била под командата на подпоручик Асен Ценков Димитров; командир на 1-ви взвод е подпоручик Герасим Пантов Геров, а взводът на редник Вълчо Йорданов (2-ри взвод) е бил под командата на подпоручик Марко Ганчев Шишков.
В Бойния дневник на полка описаните по-горе събития на 8 ноември са отбелязани с лаконичен текст: „Към 8 ч под прикритието на силен артилерийски и минен огън противникът атакува позицията на 2/15 пехотна дружина като се яви във фланг на разположението на дружината и 5-а ударна рота след двучасов бой бе принудена да отстъпи …Бяха дадени следните жертви – убити: 1 подофицер и 5 войника; ранени: и офицер подпоручик Герасим Пантов Геров и 8 войника. Време сухо, но облачно“.
А за 19 ноември 1944 г. адютантът на полка подпоручик Димитър Тодоров Димитров в „Дневника бойните действия“ съобщава „ убити са 4 офицери и 17 войника; ранени са: 2 офицери, 1 подофицер и 54 войника.“
https://fbcdn-sphotos-a-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn2/t1/1609724_458199407635336_1435517320_n.jpg
Дървен иконостас, направен от Вълчо Йорданов като ученик в Промишленото училище в Белоградчик (сега се пази в дома на Вълчо и Анка Йорданови в с. Рабиша, Белоградчишко; вж. message # 2452)
https://fbcdn-sphotos-f-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/t1/579673_348429851923927_657073025_n.jpg
Вълчо Йорданов Иванов с годеницата си малко преди да загине (Анка Йорданова)
=========================
Sofia, 6 March 2014 © B.V. Toshev