БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 218 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 2512, Wednesday, 5 March 2014
==============================
Belogradchik
=====================================
FAMOUS TRAVEL NOTES
“БЕЛОГРАДЧИК” ОТ АНТОН СТРАШИМИРОВ: ЧЕТИВО С ПРОДЪЛЖЕНИЕ (2)
Цитати от Бланки и Каниц винаги присъстват в описанията на природните забележителности на Белоградчик. Към тях често се добавя и Антон Страшимиров, който през 1901 г. е публикувал в “Демократичен преглед”, тогава под редакцията на Тодор Влайков, пътепис, озаглавен “Белоградчик”. Но малко хора са чели този пътепис в неговата цялост. Тук този текст ще бъде представен като съобщението е подготвено на основата на “Избраните произведения” на Антон Страшимиров, том 7, 1963 година. Поради големината на файла, това ще бъде четиво с продължение. Илюстрациите, които са добавени, разбира се не са взети от първоизточника.
https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn2/t1/1897850_482759881845955_1048898849_n.jpg
Антон Страшимиров (1872-1937)
Част 1: message # 2506
[Т]ръгнахме по „главната улица“ на Белоградчик, т.е. по единствената улица, която дели градеца на две. Тя върви по хълма нагоре, зад който …
Но да вървим по хълма нагоре, към изток.
Белоградчик не напомня нашите планински градовца. Не защото къщите му не са под дебели плочи … или ако щете, и за това: най-после плочи има, където текат реки, а река в Белоградчик няма! И не се чуят тук станове, дараци, гайтенски долапи … Белоградчик се създал от крепостта и живее от гарнизона в него. Поне засега е тъй. А занапред ще бъде май по-дружко: сега се е открило, че белите му къщички стоят над медни руди от една страна, а от друга – над каменни въглища. И добре наистина, защото и времената се менят – току виж, и самите белоградчичани викнали: аман от войска! Пък и – колко войска трябва на Белоградчик? В Сръбско-българскара война тук само една наша рота, подкрепена от гражданите, е начукала и изгонила цели пълчища сръбски войски.
Допъплихме над града. Отляво един до друг се кумят гражданският и военният клубове. Гражданският е затиснал военния, слава богу. Цяла група офицери и чиновници бяха обкръжили сега пред гражданския клуб един окъсан скитник – немец или далматинец някакъв. Той разправяше нещо. В ръцете му бяха вечните свидетелства на тия чудни скитници: обикалят половината земно кълбо и отде минат-заминат, все вадят свидетелства с шарени печати. Но тоя сега не свидетелствата си сочеше – не: той страшно жестикулираше и въртеше очи.
https://fbcdn-sphotos-e-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash3/t1/1795595_482759211846022_2022759452_n.jpg
Една от най-хубавите снимки на Белоградчик (въпреки лошото качество) – спокойна и ведра градска среда – градът е останал такъв, какъвто го е видял Сташимиров 25 години по-рано, въпреки войните и неспокойните години след тях (снимката е от 1925 година)
„О, господине!“ – слушах, когато наближихме.
Идел сиромахът откъм Лом, а била лунна нощ и изведнаж –
Мимиките на бедния скитник нямаха край! Половина свят е избиколил той, но това не е виждал! Уморен бил и замислен вървял, а изведнаж – някакви кули, някакви палати страшни, попукани, разкривени, като да било тук град, някой рицарски град, сътресен и съборен от земетресение! Бедният скиталец! Той си търкал очите, не си вярвал на погледа: струвало му се, че влиза в стар, пълен със замъци град, в който би могъл да намери толкова работа …
И смешно, и наивно, и пак опиянен от възторг, разказваше тоя прегърбен скитник, който е обходил половината земно кълбо.
А мене ме клъцна нещо.
Мигар само чужденците могат да ценят, да се удивляват, да се упойват и да преославят великото, което … е наше!
Махнах ръка и забързах да видя – сам да видя.
И се усмихвах: Каниц някой си дойде и възвести туй на света, а ние лакомо лизнахме думите му и ги повтаряме де седнем, но ето, половина век са оттогаз, а сети ли се някой из нас да дойде, да види и поне да провери дали тоя Каниц – човек през девета земя – не е дошъл тук, в Белоградчик, и не е излъгал и света, и нас?
Така мислех, а нямах време да закръгля и тия си мисли: няколко само стъпки от гражданския клуб нагоре и – ето ги!
Не бях поразен, а само се втрещих, защото бях предупреден.
Ний бяхме над прочутото Белоградчишко дефиле.
Бяхме пред една въплътена фантазия – една безпримерна игра на природата.
Едно страшно дълбоко пресушено езеро, в което титани са възправили море от скали – не скали, а гиганти, настървени един над друг, настръхнали, сражавали се някога в ужасен бой и с магичен замах се се вкаменили … – вкаменили се всеки в боевото си положение: тук измъкнат меч, там скъсана ризница, оттатък счупена ръка, а по-натам рамене без глава …
И сред тия колоси лъкати във влажните и мъгливи подножия широк път като бързей и по него вървят …
Хора трябва да са: мяркат се миниатюрни, смешни, като лилипутите на Скриба …
Гледах, а погледът ми дълго не можеше да спира върху частите на тази величествена панорама и махнах ръка: дошъл бях не да я изучавам, а да ѝ се любувам – ура!
И се втурнах с разкрилена от възторг душа – втурнах се и се изгубих мъничък, но крилат в това полесражение на титани.Не, само творенията на фантазията у първобитния човек биха се померили с това чудо на естеството тук, с този божествен брилянт от красотите на българската земя! И може би едничко ледените планини на севера, които ни описват мореплавателите, ще могат се съпостави на това вцепенено и запазено в първобитно състояние дъно на някогашно море с каменни планини! А и там, в ония планини на ледовете, ще е нищо: не ще има тревите, цветята, горичките и борчетата по връхни синини … и не ще има това светло, чудно, златно наше южно слънце!
И не ще има …
Но, боже мой, думи не идат – човешката фантазия е ограбена тук, ограбена абсолютно с всичките си капризи! В тоя неизвестен на света кът вие ще срещнете и необятната лобна скала на Прометея, и замъците над Терека, и зъберите, по които се носи влюбеният демон, а ще срешнете и бездните, в които прекарва Валпургевата нощ прегрешилият Фауст …
Губих се с дни тук, а все пак не знам как да кажа какво съм видял.
То е едно плато от десетина километра надлъж, една дълбока низина, която се промива от бързата, пенлива и бистра като сълза Стакевска река. Тя тече край каменна стена, обвита в подножието си с кадифен мъх, а покрита горе с гъста букова гора. Изтича от запад над селото Стакевци, където образува буен водопад. А на североизток минава край селото Боровица, където се свършва туй фантастично море от гигантски скали. Селото е взимало името си Боровица от групата скали над него. Тя е едничката от хилядите тук групи, която е запазила своята многовековна обвивка – стволести бори, които вишат върхове до сини небеса. Тия скали са непристъпни. Но всяка година ергените от Боровица се събират тук на страшно надпреварване: катерят се към върховете и излагат главите си, защото победата в това надпрварване дава трофей, за какъвто – по разбирането на боровичани – един млад мъж не бива да скъпи главата си: който навлезе навръх скалата, е цар на момците и взема най-хубавата мома в селото.
Губех се и се дивих: само преди два века цялата тази дълбока низина със своите високи до небе скали е била покрита с тъмна борова гора!
Едно море от борове и елхи е било то и над тях са се издигали тия настръхнали зъбери със своите фантастични фигури: тук отшелник умислен, там рицар облегнат, отвъде гигантска глава на циклоп, а по-горе дева, вишила снага тънка, та висока … Истина, капризните сравнения на човека са бледи – всичко туй надвишава всяка фантазия, но как силно надхвърлят тук уподобленията! Особено в лунна нощ: скалите оживяват, всяка скала дава цяла група от релефни фигури! А гледах ги аз в буря с гръм и молнии: не светкавицата биеше зъберите, а фантастичните и колосални фигури по тях ловяха светкавицата. И подножията на скалите се разкриляха, дълбоко дишаха под трясъците и като поглъщаха със страшна сила гръмовете, предаваха ги една на друга с безчислени варианти в безкрайно ехо … Когато бурята спря, дружината ни запя побългарения швейцарски йодлер:
И скалите на повтор
нам провождат отговор –
отговор:
Ау, ау –
Ау, ау!
Отговаряше ни не ехо, а хор от всичките скали!
Не, тук има ехо, на което швейцарците биха ни позавидели … А когато тоя чуден наш кът стане на всички познат и достъпен, то аз не знам дали за него не ще ни позавиди и цял свят.
https://scontent-b-fra.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/t1/1962616_482760711845872_1592768385_n.jpg
Антон Страшимиров е в средата
==========================
Sofia, 5 March 2014 © B.V. Toshev