БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005), 218 subscribers
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 2506, Friday, 28 February 2014
==============================
Belogradchik
====================================================
FAMOUS TRAVEL NOTES
“БЕЛОГРАДЧИК” ОТ АНТОН СТРАШИМИРОВ: ЧЕТИВО С ПРОДЪЛЖЕНИЕ (1)
Цитати от Бланки и Каниц винаги присъстват в описанията на природните забележителности на Белоградчик. Към тях често се добавя и Антон Страшимиров, който през 1901 г. е публикувал в “Демократичен преглед”, тогава под редакцията на Тодор Влайков, пътепис, озаглавен “Белоградчик”. Но малко хора са чели този пътепис в неговата цялост. Тук този текст ще бъде представен като съобщението е подготвено на основата на “Избраните произведения” на Антон Страшимиров, том 7, 1963 година. Поради големината на файла, това ще бъде четиво с продължение. Илюстрациите, които са добавени, разбира се не са взети от първоизточника.
https://scontent-a-ams.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t1/1970486_480475672074376_2037664026_n.png
Антон Страшимиров (1872-1937)
БЕЛОГРАДЧИК
Над селото Александрово, което е средопът между Видин и Белоградчик, се почват разхвърляни старопланински хълмища, скалистите зъбери на които се къпят високо в синева. Първата грамада се издига над самото село и на места е стръмна като стена. По нея криволи пътят – сега широко, удобно шосе.
Тъкмо по обед поехме стръмния път нагоре.
И пред нас се откри море от върхове. Окото се взема от поразителна гледка: слънцето лучисто е удавило в светлина ъглеста планинска земя и сенчести кичури сякаш осенват върховете им – те тъмнеят … Тъй сочи туй море и никога не бихте повярвали, че то е една измама, че тия върхове са само скали – сиви, назъбени, величествени скали!
На югоизток един колос надвишава всички върхища. Той изглежда като два великански дъба един до друг: единът – висок, китен, другият под него – широк, стволест. Мислите, че окото ви долява и клонете им. Но широкият път се вие над върховете, издига ви и далеч великанските тия два дъба менят очертанията си, свиват се – сега те са кралимарковска шапка, а след един завой над селото Калугер вместо скала пред вас в хоризонта стои вече колосален орел: понадигнал е криле и насочил хищен клюн към Дунава – ще хвръкне …
Един неръкотворен сфинкс, който подпира небето!
Край пътя се мяркат селца – старопланински колиби, прегънати под дебелите си плочи. Изгледвате ги бегло и погледът ви се пак отплесва – по върховете.
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/c/c7/Rabisha_lake.JPG/640px-Rabisha_lake.JPG
Рабишкото езеро (3,25 кв. км), дълбочина до 30 м.
Надясно, към запад е неравно поле. Сред хълнища натам се синее Рабишкото езеро. Зад него под голия рид имало бездънни пещери, в които живее змей-бивол. Файтонджията ни – приказлив пощальон между Видин и Белоградчик – разправя, че в тия пещери се намерила сега стара черква.
https://fbcdn-sphotos-b-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/t1/1546420_464425320346078_1314927676_n.jpg
Водният бик, Bob Morphy
Разправя файтонджията, а пък скоро сме вече Белоградчик. Той се открива от един връх, по билото на който върви пътят и минава през една голина, над която духа вечен дяволски вятър. Никак не сме усетили как сме изминали 20 км път. Пред нас е един стръмен гребен, посеян от бели къщички – новите зданийца на Белоградчик. Но те не спират окото: над тях се издигат овални конуси – скали. А в подножието и по върха на тия скали се извиват надупчени крепостни стени.
Околовръст Белоградчик е все млада рядка гора … Изгледвате тоя печален шубрак, па се взрете смутени после в тия величествени, неръкотворни крепости … Не, туй тук не е могло да бъде тъй! Тука, под тия крепости, трябва да се люлели девствени гори, защото юначен свят ще да е живял тук: мъже, великани като дъбове, и жени, буйни като сенчести липи …
А файтонджията граби възклицанията ни и разправя:
„Доле, под Калугер, имало някога български селца Бела и Гадче. Тях отеснили турците и те заселили тадес село Бело Гадче. То било в тъмни борови гори. Всичко тогаз било покрито от таквизи гори. После двама братя овчари намерили горе на връхни скали „латинските твърдини“. Що им трябвало, току на, заразправили, а то стигнало до учите на турци и двама бегове дошли, изгорили гората, насилили селцето да се премести току под скалите, че повикали и войска …Тогаз потръгнала робия; ала като била Сърбия свободна, рекли и българите тук да се дигнат и, какво ще му е, дигнали се. То тогаз щяло да стане, каквото трябва, току не дошла сръбска войска да донесе оръжие …“
… Файтонджията разправя, но файтонът вече възлиза сред бели къщички по хълма и ние, пеши зад него и задъхани от умора, няма как да слушаме приказливия пощальон.
А нощта – хладна балканска нощ – вече забулва равнините на Рабиша, разпилените върхища, голите скали и нас.
https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc1/t1/1922319_480683275386949_1207524229_n.jpg
В Белоградчик на първо време небето се забравя.
Нещо има тук, което сякаш ви дебне и на всяка страна ви готви изненади.
Хълмът, по който пълзи градецът, е обърнат на северозапад. На север, през дол, се дига един планински купен, който е само скалист и тънък гребен, но не личи и изглежда като грамадна планина. Усоите му са покрити с гори, а гребенът е гол зъбер, който се извива като венец, та и целият купен носи хубавото име „Венец“. Той прегражда пътя на горняка, та около Белоградчик виреят и лозя.
А на юг над града са две групи скали. Едната – сплоена, самотна и грозна – е един колосален тюлен: седнал с опашката си към града, а проточил глава на изток и сякаш гледа натам нещо … любува се кой знае на какво. Повлича ви да идете при него, но като идете, изгубвате се под очертанията му. Другата група скали ви плашат още отдалеч: под тях са турските крепости и над тях, високо в синини, са пък „латинските калета“. Дред тая група скали има празнина. До нея се достига през турската крепост, която е двойна: двор с казарми и съща крепост. Казармите са изгорени, а крепостта – запазена и здрава – обитават прилепи и бухали. От същинската турска крепост изтрити стъпала под тъмната и влажна сянка на колодите водят в кухината сред тях. Тук лъха на море, а личат и следи от мравунешко чоплене на човешка ръка: издълбани в скалите стълбички водят до достъпно върхове, из които гледате над града. По тия скали има цепнатинки и дупки за стрелци и за топове. Не смеете да се отпуснете на нозете си: подавен сте и сплашен тук! А още сте доле: латинските калета са горе, в орлини гнезда. В тях днес може да възкачите само с изкуствени стълби, но е дързост: горе, над скалите, има тесни полянки, обградени от тънки стени, а от тия стени на юг се открива … не пропаст се открива, а бездна!
Какво ли е трябвало на ония двама братя овчари някога да се катерят по върховете на вековните ели и борове, та да откриват тия там орлини гнезда, за да привлекат после турците и да опустошат тук свещената гора!
Но да … инак пък Каниц нямаше да дойде да ни открие туй чудо!
Стотина съпки на запад от тия скали се куми, скрита от града, друга скала, самотна о стволеста. За върха ѝ водят издълбани в прегънатата ѝ гръд стълба със 70 стъпала. Върху тая скала се вие полянка – ухо: тя е обградена от тънки стени и е втора латинска останка – другата предателка на горите тук …
И ако само туй имаше Белоградчик, пак бих рекъл на мало и голямо по цял свят: елате да видите!
Но моите приятели казваха: туй е нищо.
И ме поведоха да видя „истинското чудо“. …
https://fbcdn-sphotos-f-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc1/t1/1013317_480683358720274_1373001292_n.jpg
===================
Следва продължение ….
===================
Sofia, 28 February 2014 © B.V. Toshev