БЕЛОГРАДЧИШКИ ЕЖЕДНЕВЕН ИЛЮСТРОВАН ЛИСТ
BELOGRADCHIK DAILY ILLUSTRATED EDITION
(established 17 October 2005)
IN PURSUIT OF EXCELLENCE IN LOCAL HISTORY: COLLECTING, PRESERVING, DISSEMINATING
==============================
No. 2498, Friday, 21 February 2014
==============================
Belogradchik
=====================================================
HISTORY OF BELOGRADCHIK
НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ НА СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ
Известно е, че Септемврийското въстание в България през 1923 г. е решено в Комунистическия интернационал в Москва с генерален секретар Васил Коларов. Идеята е след преврата на 9 юни, когато е свалено правителството на Българския земеделски народен съюз и министър-председателят Александър Стамболийски е убит, да се симулира революционна ситуация, която да прерасне в гражданска война и установяване работническо-селска съветска власт. Затова нелегално Васил Коларов е пристигнал в България. Известно е, че идеята за въстание и гражданска война не е била приета с въодушевление от комунистите в страната. Казват, че Димитър Благоев се е противопоставил на такова развитие на революцията.
Не е ясно защо основният удар срещу властта е бил насочен към Фердинанд и околията му. Това е земеделски район без индустрия и солидни комуникации, така че превземането на Фердинанд от въстаниците не може да бъде от ключово значение за цялата страна. Навярно близостта на района до границата и симпатиите на Югославия към деструктивните процеси в България са определили този избор. Васил Коларов и Георги Димитров са пристигнали през Петрохан в гр. Фердинанд, за да поемат ръководството на метежа. Оттам са и избягали в Югославия, изоставяйки въстаниците на произвола на съдбата.
https://fbcdn-sphotos-f-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/t1/1798433_824500757566591_364735331_n.png
Тук ще имате възможност да прочетете една много рядка и доскоро забранена книга – написана е от протойрей Йордан Попов (1881-1959) – книга-свидетелство на това, което се е случило в този край през есента на 1923 г. Книгата е издадена от автора през 1931 г. (линк).
http://lib.sudigital.org/record/19718/files/SUDGTL-BOOK-2014-011.pdf
В книгата няма сведения за въстанието в някои от полските села на Белоградчишката околия. Бегло се споменават Ружинци и Горни Лом и има известна информация за познатия с лошо в нашия край капитан Монев, командвал малък граничен отряд войници.
Самият Белоградчик е останал вън от плановете на въстанието, навярно, поради присъствието на Марковския полк в града. Руските белогвардейци са участвали в потушаването на въстанието в селата (линк: Юрий Рейнгардт, „Мы для Родины нашей не мертвы:, Брюксел, 2010).
http://www.podvorje.com/Reiyngard-c.pdf
Още от града са изпращани групи от доброволци – подофицери и офицери от запаса и граждани да преследват метежниците и да неутрализират в по-късно време изпращаните от Югославия малки комунистически подривни групи – дейност, регламентирана със Закона изтребление на разбойниците (ДВ/12.12.1922).
От руски източник, с любезното съдействие на руския историк Дмитрий Сухомлинов, тук са показани две уникални снимки (с недобро качество). Първата показва молебен на площада след връщане на белогвардейците от преследване на комунисти. След молебена е имало парад на Марковския полк (втората снимка).
https://fbcdn-sphotos-d-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn2/t1/9952_717670741599024_744541889_n.jpg
https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/t1/1016446_717671268265638_1849905123_n.jpg
Още няколко снимки:
Ген.-майор М.А. Пешня (1885-1938, Париж), командир на полка в Белоградчик
Н.Г. Бутков (1889-1944), главен дивизионен свещеник, после останал свещеник в Белоградчик
https://fbcdn-sphotos-d-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash3/t1/1964878_717674094932022_1499113144_n.jpg
ПРИЛОЖЕНИЕ
Един текст на Светлана Кръстева от Държавен Архив- Видин за свещеник Йордан Попов (със съкращения):
[Й]ордан Попов е роден на 13 март 1881 г. в с. Каменна Рикса, в свещеническо семейство. Завършил е трети клас на Ломското педагогическо и трикласно училище, а през учебната 1899 – 1900 г. четвърти курс в Самоковското богословско училище. Учителства в родното си село от 1901 г. На 9 юли 1905 г. подава заявление до Видински митрополит Кирил да бъде ръкоположен за свещеник. В заявлението Йордан Попов пише “с чиста и спокойна съвест реших да стана учител не само на малки, но и на възрастни, да служа на Бога и Неговата Правда, като с това съм уверен, че поне отчасти ще изпълня дълга си към църквата и народа” .
Във фонда на Видинска митрополия се съхраняват документи по избора на Йордан Попов за свещеник. От тях се разбира, че процесът от заявяване на кандидатурата до ръкополагането е продължил повече от две години. Зависел е от желанията и интересите (в това число икономически и роднински), както на енориашите, така и на свещенослужителите. Издадено е свидетелство за ръкополагането му от Видински митрополит Кирил на 25 септ. 1907 г. и му е дадено благословение да свещенодейства в Каменно-Риковската селска енория. През периода 1907-1912 г. Йордан Попов е свещеник в енорията на родното си село.
На 26 септември 1912 г. свещ. Йордан Попов подава заявление до военния началник във Фердинанд, в което изразява желанието си да служи като гарнизонен свещеник в 6-та Бдинска дивизия. Думите му са силни и красноречиви “Когато отечеството преживява съдбоносни времена, всеки негов гражданин, в каквато професия и да бъде, е длъжен да работи за неговото благо. Като свещеник изпратих моите отбрани енориаши (…). До днес помагах да им съберем храна и облекло. Сега, кога моите юначни съселяни, роднини и познати са редом строени и с впити очи в едно славно бъдеще, (…) аз не мога да стоя в село, искам да бъда между тех. (…) Вервам, че с тая си длъжност (гарнизонен свещеник – бел. моя Св.К.) ще бъда много по-полезен на отечеството, отколкото да остана у дома. Ще ободрявам настъпающите отряди, ще утешавам ранените, ще молителствувам Всевишния победу врагу – всичко това ще върша без умора. (…) Нека да споделя техната радост или скръб!”.
По време на Първата световна война, през 1916 г., е назначен от Видински митрополит Неофит за архиерейски наместник в гр. Неготин, тогава в пределите на Видинска епархия. Освен обгрижване религиозните нужди на енориашите, Светият синод на Българската православна църква е възлагал на свещениците в “новите земи” да подпомагат училищата и да основават читалища.
Не се установи точната година на преместването на отец Йордан Попов от Каменна Рикса във II Фердинандска енория и началото на служението му в храм “Св. Св. Кирил и Методий”. Като втори Фердинандски енорийски свещеник на 21 септември 1922 г. той пише на Видинския митрополит писмо за тревогите си, породени от взаимоотношенията и настроенията между гражданите в енорията след изстъпленията във Велико Търново на 16 и 17 септември 1922 г. над опозиционните лидери. “Дай Бог да се лъжа в своята преценка, но от личното наблюдение мога да потвърдя: лоши партийни страсти са обхванали паството. Често пъти в едно семейство има всички партийни озлобления.”
Протоколните книги на църковното настоятелство при храм “Св. Св. Кирил и Методий” – Фердинанд свидетелстват, че през периода април 1923 – август 1934 г. отец Йордан Попов е негов председател. По това време настоятелството се грижи за увеличаване на средствата в църковните фондове, управлява църковните имоти, предприема мерки за снабдяване с крепостни актове за имотите, построява църковен дюкян с цел превръщането му в доходно здание, работи за благоустрояване на района около храма. През декември 1930 г. е обсъден и създаден фонд за набиране на средства за изграждане на втора черква във Фердинанд, като през 1934 г. сумата вече е достатъчна, за да се започне строителството.
През лятото на 1923 г. е отличен с офикия протойерей.
Отец Йордан Попов активно работи с енориашите, за техните морални, нравствени и религиозни чувства, да се издигнат духовно в трудните следвоенни години. В началото на септември 1923 г. се основава Православното добротворно братство във Фердинанд. За председател-ръководител е избран прот. Йордан Попов, за секретар-лектор Владимир Симеонов, учител. За свой покровител братството избира Пресвета Богородица, а Благовещение за годишен празник. Беседите са се провеждали в една от църковните стаи. Още в началото на своето съществуване братството е призвано да бъде в помощ и утеха на съгражданите си. През тежките септемврийски дни на 1923 г. членовете му по два пъти на ден са посещавали болницата и са помагали на настанените там ранени войници и въстаници.
За преживяното през септември – октомври 1923 г. отец Йордан Попов публикува спомени през 1931 г. Осем години след дните, в които е свидетел как рухват основите на човешката нравственост и жестокостта става безгранична, той пише в предговора: “Сега за сега моята цел е да обърна внимание да не си играем с огъня занапред. Моите спомени нека послужат на по-видни учени, политици, икономисти, духовници, държавници като подтик за разрешаване ред стопански, просветни, икономически, религиозни и др. въпроси. Нека с общи усилия работим, да не се повтарят такива спомени за в бъдеще в България”.
Свещеникът описва час по час метежа в гр. Фердинанд и във Видинска епархия. Той погребва жертвите и от двата противникови лагера, посещава ранените в болницата и се моли за еднакво отношение към всички пострадали, обикаля енорията и се старае да предпази населението от крайности, да го вразуми. Още по-тежка става мисията му след потушаването на въстанието, когато трябва да лекува душите от омразата, да предотвратява даването на невинни жертви. Понеже устните молби за милост и справедливост не са резултатни, той пише до коменданта на града, моли се да спрат разстрелите, да се въведе гражданското правосъдие и призовава “Стига кърви. Милост искам, а не жертви казва Светото Писание.”.
Цялата му активност по време на септемврийските събития свидетелства за искрената тревога, себеотрицание и независим дух. Грижата за хората от енорията е без разлика от вярата и убежденията им, от това дали му симпатизират или го приемат като противник. Спомените му завършват с думите “Читателю, аз съм към края. Описах откровено това, което съм преживял. Зная че и политически партии и отделни засегнати лица, ще ми се разсърдят, но какво да правя, ако държех сметка за това, не бих написал нищо за тебе. (…) Дано бъда чут и разбран!”. След 9 септември 1944 г. тази откровеност е осъдена, брошурата е забранена и унищожавана.
Протойерей Йордан Попов е пенсиониран през 1942 г. на 61 години с прослужени за пенсия 41 години, от които като свещеник 35 години.
Сведения за тежката съдба на протойерей Йордан Попов след 1944 г. дава църковният изследовател и писател свещеноиконом Йордан Василев. Отец Йордан Попов и съпругата му Ивана отглеждат и възпитават 9 деца. Трима завършват право, а един е военен пилот. Първият му син Илия, попада в Белене в един ден с баща си. Вторият – Петър, безследно изчезва два месеца след 9 септември. Третият Васил, бивш кмет на с. Дългоделци, е осъден от Народния съд на три години затвор. Капитан Богдан Попйорданов Илиев служил във Въздушни войски, комендант на летищно комендантство Карлово 1945 г., е уволнен от служба през 1946 г., едва 30-годишен. Отец Йордан Попов е задържан след събитията в Унгария през 1956 г., и изпратен в лагера на остров Белене. Там умира на 9 януари 1959 г.
====================
Sofia, 21 February 2014 © B.V. Toshev